Media Times Review    Google   
___









мастило
 ноември 2005

Госпожица Даниела

Здравка Евтимова


     Предпочиташе всичко да е ясно и просто: тоест плащаше си и получаваше услугата. Хората отдавна го бяха измислили. Това го изискваше възпитанието - Даниела никога не мамеше, даваше на работниците си парите, които им дължеше на седемнайсети, точно до стотинка, а те, блъскали цял ден по нивите й, казваха, без да я поглеждат:
     - Благодаря, госпожо.
     Бяха твърди глави те, дървени, препечени от слънцето като тухли. Не биха казали “благодаря” на лекаря, че е извадил куршума от раната им, но на Даниела казваха. Защото парите бяха по-дебели от дървените им глави и от калта под ноктите им. Вечер ги виждаше в жадното за хлад лято - насядали направо под смачканата от слънцето липа, захапали шишета ракия, по двама по трима. Пиеха, и говореха, но тя не слушаше, защото думите им бяха псувни. В най-възпитаните си изрази наричаха жените “мръсници”, и описваха какво им е правила тази или онази и за колко лева. Но имаше една мръсница тук, Боряна се казваше тя. Нея псуваха по-меко, когато минаваше вечер в кръчмата, разбира се, както всичко наоколо, собственост на Даниела. Та Боряна идваше, сядаше направо на изцапаната и смазана под работните им дрехи трева и пиеше от малката си плоска бутилка. След това, ако беше вторник, си избираше някой от небръснатата, потънала в прах, миризми на коне и пот група и го отвеждаше отзад, зад "Мопасан”.
     Така се казваше кръчмата, едно странно име, измислено от Даниела. Отначало кръчмата нямаше никакво име. Казваха й просто “Изгорялата”, защото някой бе дръзнал да я запали, но Даниела нае три момчета от Перник, които без много да разпитват, пребиха всеки един от работниците й, така, за назидание. После самите пребити работници издигнаха кръчмата от недопечени тухли и Даниела отвори мръсно барче, в което тя продаваше възможно най-евтината ракия, която отново тия работници печеха от сливите и крушите на Даниела. Тя нарече кръчмата, която приличаше повече на полужив кон, "Мопасан”.
     Във вторник, оная Боряна, която работниците й псуваха по-меко, сякаш й казваха “Добър вечер”, взимаше един отзад, при касите с празни бирени и ракиени бутилки, и не му взимаше нито стотинка. Понякога се случваше тая Боряна да си избере един и същ работник - два вторника поред, но останалите не роптаеха, чакаха и си пиеха спокойно. Тя носеше брадва на кръста и имаше също така пищов, беше отсякла парче от ухото на един работник, който бе опитал да си тръгне, без да си плати. След това, за назидание на всички останали Боряна бе опекла парчето от ухото на Велин. Този мъж започна да я нарича с такива мръсни думи, от които и небето почерня, а земята, както беше накъсана от жегата, се раздроби на пясък под устата му. Обаче тоя Велин идваше от София, където хората са самонадеяни си въобразяват, че всеки овен можеше да нарече Боряна така. Тя нищо не му каза, а това беше още по-лошо за него. Боряна за всяка мръсна дума му го рязваше с ножче по корема и все по-надолу слизаше, по-надолу, като с другата ръка бе опряла пищова до мръсната сплъстена коса на оня Велин, дето се бе опитал да не си плати. Накрая кръвта от рязаното на корема му се смети с миризмата на опеченото парче от ухото му и той започна да вие като онова куче, което умря от развалената риба – беше му я подхвърлила Даниела.
     Така че Даниела видя колко струва Боряна и назначи в "Мопасан" да продава ракията, бирата, цигарите и консервите риба копърка - само копърка, защото тия мъже бяха стиснати като клещи. За ракия имаха стотинки, но не и за копърка, по цял ден нагъваха плодовете на Даниела, без да плащат, ябълки, сливи, круши. Ядяха като коне и може би вече й бяха изяли един влак плодове, но тя не можеше да им забрани, не можеше да ги следи. Те пестяха всяка стотинка, хващаха дори смокове, които в жегата се излежаваха блажено по камъните, печеха ги, дори Боряна им ги готвеше смоче месо с ориз в “Мопасан”, а вечер пиеше с тях.
     - Защо вторник не им взимаш пари? - бе попитала Даниела.
     - Тогава го правя за кеф - каза Боряна. - Жената трябва да си направи удоволствието от време на време.
     - Но ако те пресрещнат и те вържат и те пребият някой ден? - попита Даниела.
     - С кого ще лягат при старите касетки с празни бутилки от бира и ракия? - попита Даниела. - Кой ще им го прави за толкоз евтино? Тук, на края на географията, няма нито една друга жена. И бабите дори измряха. Само аз и ти седим тука, Даниело. Освен това ти си богата. Ако тебе хванат и претрепят, кой ще им плаща?
     Земята беше огромна, нейна, от дядо й, от прадядо й, потънала до покривите на къщите в трева, която оставаше зелена цяло лято само на северния склон. Там последният сняг се топеше в края на юли. Иначе, след тръните съскаха змии и се виеха гущери, но Даниела, твърда като каменните керемиди да къщата си, реши - оттук ще забогатее. Насади жито, царевица. Тия седем човека, нейните работници, откъснати от града, живееха тук, в сградата, която някога била старата къща на дядо й – в нея той настанявал в нея младите си възлюбени, но бяха обърнали постройката в място, което отдалече имаше особена миризма на мъртъвци или мъртви животни, забравени в стаите. Те работеха тук цяла пролет, лято и есен. Даниела знаеше какво ги държи - парите, които им наброяваше на седемнайсети, а това бяха много пари. Тя бе особена жена и искаше когато плати, небръснатите потни лица да й кажат: “Много благодаря, госпожо”.
     “Благодаря” беше най-чистата дума, която излизаше от подутите от алкохол и евтини цигари устни. Боряна беше истински късмет за цялата околност. Откъде се бе довлякла в тоя пуст край, може би претрепала някого из Перник и се криеше тук, между двете планини, но мъжете бяха много доволни от нея. Тя си бе оставила нещо като работно време - сутрин от 11 до 12, вечер след 11 най-много до два. Вземаше по един лев, понякога дори караше на вересия, докато Даниела им платеше, като имената не им записваше. А направо на тезгяха на “Мопасан” издълбаваше чертичка с нож кой колко й дължи. Дойдеше ли вторник, избираше Калинко и го отвеждаше при касите, където беше нейният дом.
     Така беше укротила мъжете с нейната брадва, която не смъкваше от полата си, че понякога, когато Боряна още спеше след 11 сутринта, те й правеха кафе, нарязваха хляб, особено ако някой беше на зор, и онзи, с най-силния зор, й отнасяше закуската. Макар че Боряна държеше пищова си на кревата до възглавницата, мъжете, винаги когато Даниела ги питаше, твърдяха, че е едно злато, една бала пари е тази Боряна, щото ако не беше тя тука, като вълци щяха да си прегризат гърлата. Толкова евтино им излизаше и толкова хубаво беше във вторник, когато ни им вземаше никаква стотинка, абсолютно нищо.
     Даниела живееше в къщата на баща си, голяма двуетажна постройка, обърнала гръб на северния склон, където снегът държеше до юли. Всичките прозорци, с изключение на два, бяха заковани с дъски - ония, които не бяха, гледаха към езерото, където Даниела отиваше да се къпе и бе забранила на работниците да влизат във водата, защото в него развъждаше пъстърва. Много пари правеше Даниела, в къщата имаше книги, потънали в прах, имаше телевизор, видео и пиано, също потънали в прах. Вечер тя, капнала от обиколките по нивите, от забележките, които непрекъснато трябваше да хвърля подир мъжете, плуваше в езерото, лягаше и заспиваше.
     - Можеш да дойдеш и да се нанесеш в някоя от стаите в къщата – бе казала веднъж Даниела на Боряна. - Ще ти вземам десет лева наем на месец.
     - Ти луда ли си! -викна й Боряна. - Десет лева знаеш ли с колко лежане ги изкарвам? Знаеш ли какво правя, за да ги изкарам тия десет лева? Ще спя върху строшени бирени бутилки по-добре, но десет лева няма да видиш от мене.
     - Добре, пет тогава - каза Даниела. - Знаещ ли колко е гадно да седиш вечер сама, звездите лъщят, нощта се озъбила като онова куче, дето умря от прокисналата риба. На небето освен луна да свети и да плаши пъстървите, нищо друго. И така цяла нощ. Знаеш ли колко е гадно.
     - Не знам - отвърна й Боряна. - Никога не съм оставала сама. То направо си е престъпление да оставаш сама и ония мъже да стенат като кучето, дето ти отрови, Даниело, с прокисналата риба. Ми аз съм човек, не ми се иска да гледам как се мъчат, като братя ми станали. Вече намалих. Взимам им по седемдесет и пет стотинки. Не им стигат парите, искат като свърши лятото да се оженят.
     - Добре – съгласи се Даниела. - Добре, Боряно. Нанеси се при мене, без да плащащ наем. Ще ти пускам видеото. Но работното ми време е до два часа през нощта, ще ти се изтърка видеото да ме чакаш, каза Боряна. Ма аз ти се чудя, Даниело. Вярно, плащаш ми заплатата, дето ти продавам ракията и бирата и цигарите, това е вярно. Но ако ме изхвърлиш, смокове ще си пека, момчетата направо на тревата ще ги приемам, не върху оня мекия дюшек до касите. Онзи, същият, за който ми разправяше, че на него умрял дядо ти. Щото не ми пука кой знае колко дали ще ме изхвърлиш, затова те питам - как караш толкоз време само на телевизор и видео и на “Мопасан”?
     - Какъв Мопасан? - попитала Даниела.
     - Нали каза, че Мопасан е книга, та тука доста книги с Мопасани гледам при тебе и всичките в прах до колене. Отвсякъде печелиш. Защо не започнеш и ти да им взимащ, хайде ти, като по-учена по лев и десет? Тези са стиснати като гробища, повече няма да ти дадат. Слушай, Даниело, ти ми се виждаш хубава жена. Може да им взимаш и лев и двайсет. Но те са бедни, много искат да се оженят, като обърне към октомври, затова никой няма да ти даде повече от лев и двайсет.
     - Ще се пренесеш ли при мене? - попита я Даниела. - За последен път те питам - идваш или не?
     - Ти си особена. Нито мъж, нито котка, нито куче около тебе, само пари. Аз съм за друг влак, Даниело. При седем работника ти е ясно аз каква съм.
     - Искам да си говорим вечер - отговори й Даниела. - Човек може да се побърка от тая луна, дето тежи на небето като керемида и всеки момент ще ми падне на главата.
     - Че какво й на луната? - зачуди се Боряна. - Знаеш ли, говорим много глупости с тебе, да съм изкарала пет лева през това време. Чуващ ли как псуват момчетата, значи едвам се сдържат. Разбери ги. На тая жега се чудя как и ти не си започнала да псуваш.
     - Започнала съм, ама не пред всички... Добре, щом не искаш да се нанесеш при мене, може ли да ми препоръчаш някой от работниците?...
     - Какво да направя? - не разбра Боряна.
     - Да ми препоръчаш някой от ония, дето ти дават по седемдесет и пет стотинки.
     - Какво значи това - да ти разкажа какво му правя ли? – отново не разбра Боряна. – Правя му всичко, дето ми се прииска. А ми се искат сто работи наведнъж. И ти, Даниело, ако вместо яздиш оня кьорав кон Балзак, а седиш да продаващ като мене по цял ден ракия, и ти ще искаш сто работи едновременно.
     - Да не мислиш, че не искам? – измърмори госпожица Даниела.
     - Да ти кажа: мръсна ракия продаваш, Даниело. Жени сме, две сме, никой друг не чува, срамно е да ме караш да продавам такава ракия. Ти трябва да им плащаш,че я пият... Та ако продаваш тая гадна ракия, такива работи ще измислиш, щото момчетата ще казват и на тебе. “Голяма работа си, да знаеш, Боряно. Голяма!”
     - Да ми препоръчаш означава да ми кажеш дали някой от тях се къпе по-често.
     - Ами всички се къпят. При пъстървата ти плуват, ловят пъстърви, аз им ги пека. Всички са много чисти момчета. Аз Даниело също събирам пари. Още месец ще работя и край.
     - За какво събираш? Кажи, може да ти увелича заплатата.
     - Събирам да се оженя. Дето се казва да не му взимам по лев на човека, а ей така - да го правя даром, както си върви като водата в барата. Защото ти е мъж. Разбираш ли? И не само във вторник вечерта.
     - Не разбирам – каза госпожица Даниела.
     - Момчетата са ми драги. Искам да им направя малко радост след печените смокове, с които са се нагълтали до мустаците. Затова обичам вторниците. Да знаеш, избрала съм един Калинко се казва. Той ще речеш мършав, ама издържа най-много. Преди да си тръгне ми казва: - “Стой още малко, Боряно, да те погледам.”
     - Калинко казваш, кой е тоя Калинко? - попита Даниела.
     - Ами един такъв има белег на челото между веждите. Кротък е като яре, само с него си отвързвам брадвата от задника. Другите също уж кротки, на нали помниш на оня, дето му рязах от ухото? Човек не знае дали още едно ухо може да се наложи да отреже.
     Точно на седемнайсети, точно на обяд, дванайсет часа, когато пускаха гръцка музика по радиото и мъжете, въпреки жегата почваха да шават натам-насам, щото музика е това, не е бабичка, да я подминеш, та когато гръцката чалга звънеше, та плашеше пъстървите навсякъде из езерото, Даниела дойде с парите. Мъжете, свикнали да я виждат облечена винаги в бяла рокля, бели сандали, бял кон Балзак - това сигурно бил някакъв от бившите й работници. Разправяла, че пишел нещо. Може би надниците, може би декарите на нивите, но с писане общо взето си изкарвал прехраната, та днеска Даниела извади от бялата си чанта сноп пари.
     Такъв й беше обичаят. Както винаги първо извика Боряна, да брои й надниците и попита:
     - Размисли ли дали ще се преместиш при мене?
     - Ами размислих. Оставам на дюшека, на който умрял дядо ти. Ние с момчетата го съживяваме всяка вечер. Който легне на него веднага му минава умората.
     - Добре - каза Даниела и плати на всички.
     Върху ноктите й бял лак, от нея мирише на кон Балзак, не на прах от книги, не на ниви, които е обиколяла целия ден. А от роклята й мирише на хубаво. Остана да плати само на Калинко. Той висок и мършав, ще речеш по-мършав от Балзак, чиито ребра висят като стари панталони на простор.
     - Ти, Калинко, ела с мене - каза Даниела. - Имам работа в къщата на тате.
     - Ама, госпожо... - измърмори Калинко.
     - Ела с мене в къщата.
     - Днеска е вторник, госпожо. Днеска вечерта е вторник - повтори той, но Даниела въобще не го изслуша.
     - В къщата ще ти платя - каза тя.
     Тоя вторник, както всички останали вторници, Боряна изпържи два-три смока, изпържи пъстърви и направи една кофа салата от малко недозрели домати. Вторник беше тяхната неделя. Вторник всички даваха по петдесет стотинки и наливаха една дамаджана ракия. То всъщност не беше ракия а нещо кисело, та прокиснало от репи. Истинската ракия Даниела продаваше някъде навън, в Гърция, в Перник. Никой не можеше да хване края на тая Даниела. Какво толкова имаше да говори с Калинко? Но работниците събраха петдесет стотинки за пълната дамаджана, Боряна им наряза една кофа салата с недозрели домати. За мезе имаха печено смоче месо, уловено в най-голямата жега. Момчетата бяха свидетели - тогава небето ставаше зелено от горещина, а буците пръст в царевичните ниви се обръщаха като бели ризи пред очите им. Заради смочето месо ли беше, заради бялата земя ли, те мислеха, та се скъсваха за Боряна и язък, че сега не й беше работно време.
     Всички в тоя вторник, който беше тяхната неделя, къркаха ракия от репи, нагъваха пъстърви и плюваха костите по пожълтялата трева. Вместо хляб, гълтаха салата с домати, после още ракия, още ракия, още ракия и печено смоче месо, което не дава на ракията да те събори. Касетофонът се беше скапал от жегата и вместо “Обичам те”, пееше само “О--оо--оо - !”, но понеже беше вторник, те знаеха какво искаше да изпее касетофонът. Хващаха е през рамената, и всеки гледаше да се добере до Боряна. Тя, както добре знаеха, можеше да отреже ухото на всеки, ако й кефне така, но във вторник не помисляше за брадвата.
     Боряна тая вечер беше много натъжена, че Даниела й прибра Калинко - да мете нещо в стаите със закованите прозорци, а може би да отковава закованите прозорци, кой знае. Боряна беше много тъжна, затова тоя вторник първо избра един, после още един, после още един, и толкова голяма й бе тъгата, че момчетата събраха по двайсет стотинки, да й оставят да си купи гердан, когато свърши лятото. Те знаеха, че и тя като тях събира пари да се ожени, ей така, да си име един човек на дюшека, на който пукнал дядото на госпожица Даниела. Боряна нямаше да взима лев както е честно и почтено, и както почтено и честно прави с тях с тях, ами да му пече месо от смок и пъстърва, да му пере дрехите и всеки ден от седмицата за тоя мъж да е вторник. Демек без пари да върви животът като оная вода, която без пари стои в езерото и без пари държи пъстърви под камъните си.
     Какво щяха да правят тия момчета без Боряна в тоя пущинак? Човек и в пущинака трябва да си остане човек, да събере пари и да се ожени, но как да ги събере тия пари, ако я няма Боряна? Как в тоя пълен със смокове и житни ниви край?
     На другия ден Калинко не дойде на работа.
     Къде е тоя човек, да не е умрял в оня къща със закованите прозорци? Там има Мопасан има и прах, има и уиски, защото госпожица Даниела пие уиски, на рождения си ден 17 юли им дава и на тях по чаша за нейно здраве. Те за нейно здраве биха изпили езерото, тя е точна и почтена жена, на седемнайсето число им плаща всичко до стотинка. Идва, облечена като господ в бяла рокля, с бели сандали с бял лак по ноктите на ръцете и краката, с бяла шапка и с бяла чанта, и мирише на хубаво. Те веднага си плащат вересиите на Боряна. Даже понякога тя да е забравила да издълбае с нож рязката за едното левче, те й го дават, защото като човек яде смоче месо - а смоковете не се свършват. Те са повече от звездите над житните ниви, - та като ги ядеш тия звездни смокове всяка вечер, през деня само за Боряна си мислиш. Една хубава Боряна, макар да носи брадва и да ти цепне ухото, ако и кажеш случайно, че е мръсница.
     А че е мръсница, спор няма, защото какви ли не работи измисля! Но това е от смочето месо, а смоковете са повече от въздуха по тия места, защото са го ударили на любов. Какво е въздухът - вятър, който ти мирише на Боряна. А като обърнат към септември, ще имат повече пари от смоковете и ще отидат в Перник. Там и пълно с момичета. Там момичетата са повече от паветата по улицата и всяко момиче иска да се ожени за тебе. И като се ожени, ти ще й оставяш всяка нощ по левче, а може би дори по лев и петдесет, зависи, но няма да й казваш защо й ги оставащ.
     А ги оставящ, защото така си свикнал. Като й ги оставяш, си мислиш за Боряна, за смочето месо, което щом веднъж ядеш, все си мислиш за Боряна, макар че лятото е топло като сто запалени печки, една върху друга. Добре, че е лято! През лятото си мислиш: “Кога ще стане единайсет пред обед?” Тогава започва работното време на Боряна.
     На следващия ден Калинко пак не дойде на работа. Нямаше го да окопава царевиците, нямаше го да плеви пипера, не поливаше доматите. Чак някъде следобед откъм къщата със закованите прозорци гледат! Задава се един господин - облечен с бял като корем на пъстърва костюм, с бели като очите на пъстърва обувки и бяла като хрилете на пъстървата шапка.
     - Това сигурно е годеникът на г-жа Даниела - казват си момчетата, очаквайки да започне работното време на Боряна. Даниела веднъж разправяла на Боряна, - тогава всъщност Боряна я попитала: - “Даниело, ти да не си ме харесала? Защото моя рейс върви в друга посока.”
     Но Даниела така и не отговорила в коя посока върви нейния рейс. Само погалила бялата рокля и бялата чанта. Даниела имала годеник, който обаче бил много учен. Изчел Мопасан заедно с прахта по него, изчел и онзи тип Балзак, дето пишел надниците на Даниела преди две години. Изчел и старите вестници по стените онзи годеник, и след като изчел тези чудеса си рекъл:
     - Защо аз да седя в тоя пущинак, където смоковете са повече от мухите? Я да ходя на някое учено място, където няма нито един смок.
     На това място той, разбира се, не ял смоче месо и затова въобще не мислел за г-ца Даниела, а само учени работи си мислел. А може би няма пари да се ожени, предположиха момчетата, но все пак госпожица Даниела има пари да купи целия Перник заедно с врабците в него, така че парите тука едва ли са играли някаква роля. Момчетата, включително и Боряна, която тъкмо похапваха от хляба, останал от големия вторник, който за тях в край това езеро винаги си е бил неделя, зинаха от изненада, когато видяха онзи тип с белия костюм, с белите обувки и бялата шапка.
     - Гледай какво изискано парче! - рече Боряна и изчисти с плюнка лицето си. - Гледай какво идва при нас. Сега ще го направим наш човек.
     Всички оставиха хляба, който дъвчеха. Бяха гладни, защото като си на крак от четири сутринта, единайсет на пладне ти се вижда далечно като полунощ. Всички се стегнаха, вързаха панталоните си здраво с канап. Не купуваха колани, защото всяка стотинка трябва да се пести, в Перник момичетата са повече от тухлите по къщите и това са все неженени момичета. И всички до една са хубави. Но когато онзи бял костюм взе, та се приближи към тях – по-точно не само се приближи, но затича така, че костюмът щеше да се разшия на краката му, всички забелязаха, че това съвсем не беше никакъв годеник на г-жа Даниела, ами техния Калинко.
     - Калине, ела! - извика един глас. Това не беше някакъв непознат глас, ами гласът на г-ца Даниела. - Веднага се върни. Казах веднага!
     Белият костюм спря на място, белите обувки заораха в изсъхналата трева и гласът на Калинко, бял като хриле на току що убита пъстърва, изхъхри:
     - Госпожо, нека си остана при тях.
     - Ела. Веднага ела ти казвам - извика госпожа Даниела. Белият костюм се преви, шапката се поклони към земята, а белите обувки, като престарели и обидени на света годеници се затътриха обратно към къщата със закованите прозорци.
     - Какво става? - запитаха се момчетата.
     - Ами какво става, казах й, че той е най-чистият от вас и е кротък като яре - обясни Боряна. - Казах й, че само с него си отвързвам брадвата от задника. Казах й, че той ми казва: - “Стой малко да те погледам”.
     - Аз ти казвам: - “Стой малко и от тая страна” - обади се един от работниците, тъмен и здрав като вълнолома в езерото с пъстървите.
     - Но не е същото - сряза го Боряна. - Даниела е кучка - измърмори Боряна. - Само каква кучка.
     - Кучка, но плаща добре - възрази онзи здравия като вълнолом мъж. И беше напълно прав.
     Беше нощ, пълна с тежки прилепи. Луната светеше, една голяма бутилка ракия на небето, в което по това време имаше повече звезди, отколкото вятър.
     Боряна замахна рязко с брадвичката. Беше привикнала, докато спи, да усеща, когато някой я пипа през нощта.
     - Боряно, събуди се, аз съм.
     - След два часа не работя! - измърмори Боряна, сънена.
     - Аз съм, Калинко. Боряно, събуди се и се ожени за мене. Още нямам много пари, но...
     - Какво?
     - Борянке, ще взема назаем пари от тебе, за се оженим, после ще ти ги върна до стотинка. Знаеш, винаги съм ти ги връщал.
     - Да не си болен? – избърбори тя, видя луната, която светеше като приятел над нея и понеже знаеше, че той е кротък като яре и трябва да му извикаш, викна – Разкажи ми сега.
     - Госпожа Даниела иска да й разказвам... иска за знае какво правим с тебе. Иска всичко да й разкажа, иначе щяла да полудее.
     - Да полудее ли? Защо? - измърмори Боряна. - Тя може да ти купи десет вагона бели обувки и различни костюми за всеки ден от годината.
     - Тя иска на тебе да ти купи рокля за следващия вторник, Боряно. И иска да идва като нас при тебе, за един лев. Ожени се за мен и да си отиваме. Нали не си убила никого в Перник, а?
     - Не съм, само го раних – отвърна Боряна.
     Вятърът беше горещ като чай, звездите се бяха изпотили в тъмното и се оглеждаха дали отнякъде се задава септември. Но септември беше далече. Половин лято със смокове и пламнали в жегата градини ги деляха от парите, когато щяха да имат, за да се оженят за хубавите момичета в Перник.
     - Не искам момичета от Перник. Искам тебе, Боряно. Стой малко да те погледам. Хубава си.
     На другата сутрин, всъщност още не беше сутрин, а четири часът и прилепите се люшкаха из горещия вятър, една жена крещеше. Тя бе облечена в бяла рокля, имаше бяла шапка и бели сандали, които не бе успяла да обуе както трябва. Шапката се клатеше на главата й като пъстърва, която току що е хвърлила хайвера си и се чуди накъде да дръпне. Роклята й бе разкопчана на кръста. Тази жена викаше:
     - Калине! Къде си, Калине?
     Тя всъщност се досещаше къде е Калин и веднага се насочи към дюшека зад касите с празни шишета от с ракия.
     - Боряно, ставай!
     Но Боряна не стана, защото Боряна я нямаше. Г-жа Даниела разбра това едва когато освети помещението с мощното електрическо фенерче. Видя само брадвата на Боряна и една кофа, в която няколко смока бяха накиснати в ракията от репи.
     - Боряно! Боряно! - извика госпожата така високо, че някои от работниците се размърдаха, макар че още беше съвсем рано да потеглят да окопават нивите, да плевят пипера и да връзват доматите за колчетата им. - Боряно!
     Когато работниците станаха, видяха, че госпожа Даниела плаче. Електрическото й фенерче осветяваше сълзите на лицето й, които на вид по нищо не се различаваха от ракията от репи.
     - Боряно! - хлипаше госпожица Даниела, а работниците се бутаха един друг, безпомощни да направят каквото и да било.
     - Госпожо, глътнете малко ракия - предложи здравият като вълнолома в езерото мъж, но тя въобще не го погледна. Устните й трепереха и фъфлеха тихо, като че бяха жадни, но не можеха да се доберат до езерото, огряно от луната.
     - Боряно... Боряно...
     След две седмици работниците напуснаха къщата, която бе изградил дядото на госпожица Даниела. Взеха си парите на 17 число. На следващата сутрин госпожица Даниела, забравила да облече бялата си рокля, отиде да яхне своя Балзак и видя, че къщата бе празна. Останали бяха само три каси с празни бутилки от ракия и няколко смочи кожи. Госпожица Даниела не знаеше, че когато човек хапва сутрин, вечер и на обяд смоче месо със салата от недозрели домати, в очите му се върти Боряна, в ушите му говори Боряна, в главата му се върти все вторник, който тука е по-голям от неделята. Много по-голям. Без Боряна вторник просто не идваше.
     Госпожица Даниела сигурно знаеше това.

Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Редактор от ноември 2003 г. на българската секция на списание “Muse Apprentice Guild” - Сан Диего, САЩ; от януари 2004 г. - редактор за България на списание “Literature of the Avanteguard”, специализирано за кратка проза, Великобритания. В България има публикувани около 90 разказа в сборниците: “Разкази срещу тъга” (1985), “Разкази от сол” (1990), “Разкази за приятели” (1992), “Сълза за десет цента” (1994). Активно участва със свои разкази в периодиката. Публикува в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни разкази са четени по ББС, Лондон. Автор е на романите “В студената ти сянка, лейди”, “На две крачки от мен” (1999), “Линди” (1999), “За теб, за мен”, “Четвъртък” (2003). Носител на множество награди, сред които: за дебютна книга (1985), Национална награда “Чудомир” на в. “Стършел" (1982), Национална награда за съвременен роман на фонд “Развитие” (1998) за романа “В студената ти сянка, лейди”, Специална награда за разказ на немската фондация “Lege Artis Verein” (1999), Награда за проза на английското списание “The Text” за разказите “Малката гара” и “Възбудата от снощи” (2000), Награда на английското издателство “Skrev Press” за сборника с разкази “Bitter Sky” (2003), Награда “Генчо Стоев” за серия разкази от балкански писатели на изд. “Балкани” (2003). Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, превежда произведения на български писатели на английски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд. Член е на българския ПЕН Клуб.