Media Times Review    Google   
___









време и идеи
 ноември 2006

Дълг към истината

Като християнски проповедник, задължение на Папата е да казва това, което мнозина биха премълчали или пренебрегнали

Раймонд де Суза, Macleans

Мюсюлманските лидери разкритикуваха папа Бенедикт XVI за негово изказване за исляма по време на посещението му в Германия. Най-силните критики дойдоха от Турция, като поставиха под въпрос посещението на главата на Римокатолическата църква в тази страна, планирано за ноември. В своята реч в Германия Бенедикт XVI цитира византийски император от 14-ти век, според когото пророкът Мохамед донесъл на света само лоши и нечовешки неща. Мнозина анализатори по света определиха изказването на Папата като сериозна грешка (повече по темата, четете тук)


Предположението е, че Папа Бенедикт ХVІ е направил грешка.

В света на политиката или бизнеса забележките, които предизвикват буря от критики, се смятат за гаф, който бързо трябва да бъде замазан и по-скоро забравен... особено, когато тези забележки са отговаряли на истината.

Папата предпочете обаче по-различен начин на действие. Има проблеми, които той желае да посочва, защото всеки се страхува да ги изкаже. Един от тези проблеми е мястото на насилието в ислямската теология. Неговата реч в Регенсбург имаше за цел някои от тежките истини да бъдат обсъдени, защото да се говори истината е първо задължение на християнския проповедник.

Това, което той каза и начинът, по който го каза, не беше някакъв случаен инцидент. Всеки, който познава дългата обществена кариера на кардинал Ратцингер, знае, че той е човек, който се изразява с голяма яснота и прецизност. Той прави това на трите или четири езика, които владее. Невероятно е речта му в неговия бивш университет, произнесена на неговия роден език, да е била небрежно подготвена. Дори оригиналните транскрипции на лекцията показват, че Папата е имал намерение да пречисти текста с академични бележки и по-късно да го публикува. Преди самата реч служители от Ватикана записват лекцията като “определяща” за неговата програма. И така, в словото нямаше грешка. Бенедикт каза това, което искаше да каже, по начин, по който искаше да бъде. 

Без съмнение той бе изненадан от неистовата реакция в мюсюлманския свят и по-късно се извини за реакциите, които речта му е предизвикала. Това бе необходимо повече от дипломатическа гледна точка, отколкото от духовническа; Бенедикт не е толкова горд, че да откаже извинение, когато ислямски фанатици взривяват християнски църкви. Но той не отстъпи от главното, заради което избухнаха бунтовете – истинските въпроси, свързани с вярата и разума, насилието и религията.

Главната идея в Регенсбургския адрес беше, че вярата и разума се нуждаят едни от други като пътища към истината. Бенедикт защити тази идея като основна част от християнската вяра, защото Бог, който се разкрива (вярата) е също и творец на естествения ред и човешката способност да разбира този ред (разума). Папата посочи това, цитирайки началото на Посланието на Йоан: “В началото бе Словото (logos)”, а logos е гръцката дума за разум. Господ е разум и този, който действа в противоречие с разума, действа в противоречие с Бога.

Бенедикт попита дали исляма възприема Бог по същия начин. Има ли исляма еквивалент на свещения logos? Бенедикт повдигна въпроса дали ислямската концепция за Бог е крайно трансцедентна, отвъд всички човешки категории и дали Бог в нея е дори извън разума. Предположението тук е не дали Бог е луд или безумен, а по-скоро дали Той е свързан с разум, разбираем за човешките същества. 

Вяра без разум ражда фундаментализъм. Разум без вяра произвежда секуларизъм, който не може да реши най-фундаменталните човешки въпроси за произхода, съдбата и смисъла. Голяма част от лекцията на Бенедикт беше насочена срещу втория феномен – критика към модерния секуларизъм, който няма какво да каже на хората на вярата и няма какво да каже за основите на човешката култура. В критиката си към занемаряването на разума за сметка на вярата, Бенедикт критикува една голяма фигура в християнската философия – Джон Дън Скот – който, според Папата, е направил именно тази грешка.

И така, ако това е била главната тема в лекцията на Бенедикт, защо тогава се стигна до исляма? Защо беше краткият цитат на византийския император Мануел ІІ Палеологус за злото в исляма, за разпространяването на вярата със силата на меча?

Един от възможните резултати от верския фундаментализъм е насилието. Насилието, което по своята същност няма нищо общо с убеждаването, може да прорасте от верската ревност да вярата на хората да бъде преобръщана, без да се търси помощта на разума. Растящият проблем с ислямското насилие по света е просто факт. Първите жертви на това насилие са самите мюсюлмани, но за християните в ислямските страни тревогата и гоненията са ежедневие. Бенедикт иска да ни покаже, че корените на това насилие са в извращаването на исляма, а не в неговата автентична теология. С този проблем могат да се справят само мюсюлманите, но Папата има духовническото право да насочи вниманието към него.

Бенедикт изглежда е избрал диалогът между Мануел ІІ и неговият персийски събеседник, защото този диалог има директна връзка със сегашните проблеми по един исторически убедителен начин. Мануел ІІ беше един от последните византийски императори, около 60 години след този диалог, Константинопол пада под отоманско управление и великата Света София става джамия. По времето, когато този диалог се води, Мануел ІІ е император под обсада – той е обсаден не само от мюсюлманските армии, но също и от християните.

 “Императорът смята да обясни в детайли защо разпространението на вярата чрез насилие е нещо безразсъдно – казва Бенедикт в ключовия пасаж, който е непосредствено следван от думите, привличащи цялото внимание – Насилието е несъвместимо с естеството на Бог и природата на душата”.

После той цитира Мануел ІІ: “Бог не се радва на кръвта, а разумното действие не е противоположно на Божието естество. Вярата се ражда от душата, не от тялото. Този, който е движен от вяра, има нужда от способност да говори добре и да се държи разумно, без насилие и заплахи... Да убедиш една разумна душа, не е необходима силна ръка или оръжие от какъвто и да било вид, както и от каквито и да било средства, заплашващи човека със смърт...” 

Това е идеята, която Бенедикт искаше да повдигне във връзка с исляма, защото, ежедневно, християните се изправят пред последиците на нейната противоположност. И във връзка с предполаганото разваляне на отношенията между християни и мюсюлмани, противоположно на професионалните дипломати, Бенедикт изглежда смята, че християно-мюсюлманските отношения вече са в бедствено състояние, след като християните са преследвано малцинство в ислямския свят.

През ноември Бенедикт ще пътува за Турция и той вече подготви сцената за една важна среща с исляма. Миналият февруари, в разгара на датската криза с карикатурите, италианският мисионер Андреа Санторо, беше застрелян с два куршума, докато се молеше в Трабзон, Турция. Убиецът бе 16 годишен младеж, който докато стреляше викаше “Аллах акбар.” Без съмнение мнозина са тези, които искат да изстрелят няколко куршума и в Бенедикт, но истинският диалог започва тогава, когато се повдигнат трудните въпроси и когато трудните истини бъдат казани. Речта в Регенсбург не беше грешка и това, което последва след нея, бе доказателството.

Превод: Цончо Цончев

Отец Реймънд де Суза е свещеник в Newman House в Queen's University, Канада.