Media Times Review    Google   
___









Панорама
 ноември 2007

Ейприл Ренълдс: Алцестис

В новия брой VІІІ/2007 на списание “Панорама” четири американки разказват своя ХХ век.

Прозата на Ейприл Ренълдс изпъква Америка на цветнокожите – вуду-магия, блус, ирония, страст, гъвкави тела, синкопиран ритъм. И тежкият, лепкав черен Юг.


Посред нощ Алцестис осъзнава, че е прибързала да отговори. Но той я бе хванал съвсем неподготвена – както стискаше в устните си няколко закопчалки за пелени с вдигната над главата ръка и проблясваща безопасна карфица между пръстите, и тъкмо преди да забоде повоите. Бебето им лежеше на масата, а момченцето им се буташе в нея и я дърпаше за кафевия камуфлажен панталон. Двете деца знаеха само една дума – мама. Така че когато запъхтеният Джо-Джо се появи на прага - тъмен силует в стар летен крепонен костюм на сини и бели раета, - Алцестис просто каза “да”, после повтори, “да”, а от страх, че може и да не опази зелето на печката, даже го потрети.

Едва късно същата нощ - след като той лежа върху нея, търка длани по необръснатите й крака, завира лицето си в подмишницата й, която май намирисваше, защото всички дезодоранти в къщата бяха свършили още преди три дни, - тя разбира какво е направила. Бяха се извъргаляли като току-що влюбени, дъхът на Джо-Джо, тежък и угрижен, нахлу в устата й, препусна по раменете й, прелетя над трапчинките зад коленете й. При така стеклите се обстоятелства и в нейното положение нямаше кога да му каже: “Чакай малко да помисля”. Затова едва в късна доба, след като Джо-Джо се отпусна на леглото прострян по диагонал, Алцестис си задава въпроса Какво по дяволите става? Мислите й идват на фокус и присвива устни, вити като черна фльонга, в усилие да си спомни кога за последен път мъжът й си е правил труд да я предразполага за любов. “Как се случи тая работа?” шепне тя на себе си и на спящия Джо-Джо.

Но още не се замисля на какво е казала “да”, понеже зърната на гърдите й са пламнали от устата на Джо-Джо. Алцестис заспива дълбоко, даже не сънува. Дишането й е неуловимо и когато на сутринта Джо-Джо поглежда към нея, в съзнанието му проблясва - изпълнила е вече обещаното. Той поставя ръка на гърдите й, но не може да се застави да заплаче, пречат му огромното облекчение, което изпитва и нашепването в ума му Слава богу, не съм аз. Джо-Джо така се старае да сдържи усмивката си, че не усеща как сърцето на Алцестис бие под ръката му.

Преди тя да се събуди и да сбърка благодарността в погледа на Джо-Джо с обич, да разберем какво бе обещала и защо трябваше да удържи на думи, тъй често употребявани, че са станали банални.


ххх

Десет години по-рано Джо-Джо живеел с възрастна жена, която наричала себе си Мадам (няма име, няма фамилия, просто Мадам). Тя била от Ню Орлийнс, но по причини, за които с никого на споделила, се преместила в Арканзас, окръг Лафайет, дотътрайки се с три червени кожени куфара и пълен кафез с пилета. Не създавала ядове на хората наоколо, не излизала да се храни навън в града и доколкото се знаело, никога не се хващала на работа. И тъй като пристигнала в Лафайет в напреднала възраст, а навярно и богата (всички се чудели откъде са й ония куфари и как гледа пилетата си, без нищо да размени с ни една жива душа?), людете си намирали разни поводи да се отбиват при нея. За късмет скоро след като се установила, случайно излекувала от настинка едно момченце, като му дала изветрял мускал от нейни си африкански отвари. Тогава хората взели да й викат Старата Мадам. И започнали да й водят болните си, защото истинският доктор живеел през четири града.

В годината, когато Старата Мадам се нанесла в градчето, майката на Джо-Джо умряла, а той бързо-бързо изхарчил всичко, останало от нея. Джо-Джо бил гладен, не се справял с беднотията, която без друго сам си бил докарал, но и през ум не му минавало да си потърси работа (никога преди това не бил работил; издържала го майка му, докато сърцето й прескочило и спряло). Един ден в гората, както се мъчел да хване заек със закачалка за дрехи, срещнал Старата Мадам. Всъщност тя го заварила проснат по корем пред една хралупа, в светлосив костюм със закачалката в ръка.

- Какво правиш, синко?

Той погледнал нагоре към възрастната жена, надвесена над него, подпряла се с ръце на коленете (заекът се възползвал от своя шанс и се стрелнал навън покрай Джо-Джо).

- По дяволите! – изсъскал той, надничайки обратно в хралупата. – Тръгнал съм на лов, защото съм гладен, сега вече съм само гладен.

Тя му се усмихнала и се видели дупките от три липсващи зъба.

- С костюм ли ходиш на лов? – Огледала го: високо вирнат задник, опъващ тесния панталон, тънък кръст, колан от изкуствена кожа. – Ела с мен у дома.

Минал цял месец, докато вкара Джо-Джо в леглото си – четири седмици поднасяла варен джолан с горчица и зеленчуци, задушени речни раци, овесени ядки с настъргано сирене, печени питки с морски раци, пържени пъдпъдъчи яйца и всичко поръсвала с омайно биле. Накрая той отишъл при нея и смъквайки панталона си, измърморил:

- Прости ми, Мадам, отсега ми дай прошка.

- Не се притеснявай, синко - отвърнала, - ела тук.

Правил секс с нея всеки ден, седем дни наред. После тя не го закачала, страхувала се да не се усети, че го е опивала. Толкоз можели магиите й. Мадам го оставила на мира и само гледала изпод око как яде храната й, без да й благодари, пускала го в къщата си в два и в три през нощта, вмирисан на бира и други жени. Позволявала му каквото поиска, защото когато отново дошла есента, тя пак се навела над печката и пак започнала да сипва биле в манджите.

Този път не губила време да се моли на божествата си Одеа и Ебу. Отново минал месец и Джо-Джо са заклатил и заскимтял пред вратата на нейната спалня, а когато тя наредила “Ела тук”, той се хвърлил на колене, допълзял до нея, сграбил с две ръце дебелите й бедра и заровил уста между краката й. Останал в тази поза седем дни. Когато се отърсил от опиянението, не я напсувал. Напротив, прибрал се рано и хубаво измел предния двор, непипан от година. Но не я умилостивил, на другата есен пак му го направила, а той стигнал до извода, че така тя си избива наема, удържа си, задето не й дава нищо за храната.


ххх

След десет години тежък есенен труд той срещнал Алцестис в кафенето на Бо Уеб. Танцувала сама край грамофона, дългите й черни крака се плъзгали по пода, стискала устни и съсредоточено наблюдавала движенията на ръцете си.

- Ей, какво правиш тук сама? – попитал я.

- Танцувам. – Погледнала го в упор, но не вдигнала глава – Ти не си ли оня, дето оправя Старата Мадам?

- Мамка му, не съм.

Хванал ръката й, както я полюшвала в ритъма, а тя се изсмяла, била изненадана и пияна. Танцували, не спирали, мине - не мине блъскали неволно грамофона и кашляли високо, за да заглушат прескачането на иглата върху плочите. Накрая благоверната на Бо Уеб излетяла от кухнята и с люти ругатни взела да изтиква всички към верандата, а те се запрепъвали навън и се зарекли пак да дойдат на другия ден. Алцестис и Джо-Джо останали заедно, той я хванал под ръка и се заканил, че ще я изпрати до тях, тя приела и на свой ред го стреснала с приказки за лудата си майка. Джо-Джо не се мярнал при Мадам седмици наред; спял на верандата на Алцестис. След време се сетил, че трябва да се върне при Старата, за да си прибере костюмите и бельото, да, и четката за зъби.

Мадам го чакала на прага.

- Къде беше? – попитала го неочаквано загрижено.

- При Алцестис, у тях.

- Майка й, каквато е, няма да те пусне да припариш.

- Майка й ме харесва.

- Но не колкото да ти даде Алцестис.

Мадам просто изпуснала предположението за женитба, но щом произнесла думата, неистово желание за пръстен пронизало Джо-Джо.

- Майка й няма да пречи.

Минал покрай Мадам и влязъл в къщата. За трийсет минути събрал всичките си вещи.

- Среши си косата.

- Добре съм си така.

- Как ще искаш Алцестис с тая рунтава глава!

Джо-Джо стиснал зъби и взел гребена от ръката на Старата Мадам, без да забележи, че тя го държи като нож. Прокарал зъбците през косата си.

- Сега вече изглеждаш другояче.

- Ето, доволна ли си?

- Да, малкия - отвърнала Мадам на отдалечаващия се гръб. – Получих си, каквото ми трябва.


ххх

Алцестис и Джо-Джо се оженили четири дена, след като той завинаги напуснал къщата на Мадам. Убедили градската клюкарка Мейбъл да ги откара чак до Тексаркана. Мейбъл возила всички и навсякъде, защото в цялото градче само нейната кола била не изпълнявала работни поръчки. Когато Мейбъл запитала Алцестис защо майка й не е с тях, девойката отговорила, че спи. Не излъгала; заедно с багажа си Джо-Джо прибрал от Мадам и една от нейните билкови смеси, за която знаел, че приспива бързо и дълбоко.

- Ясно - измърморила Мейбъл след чевръстото обяснение, виждала колко красива е Алцестис в жълтата рокля назаем и си знаела, че ако не намерят на място някого в съда, ще й се наложи да поеме ролите и на свидетел, и на шаферка при подписването. Що ли да настъпвам рядкото лайно? Какво я интересува, няма тя да се изпречва пред очите на маминка, като се върнат.

Оженили се, а след това Джо-Джо уведомил Алцестис и Мейбъл, че няма да се връщат в Лафайет, не още.

- Имам пари и връзки тук – казал им. – Трябва да започнем живота си сами. – Сграбчил запотената ръка на Алцестис. – Нали така?

- Да – отвърнала тя и се обърнала с крива усмивка към Мейбъл.

- Така е – само Мейбъл им повярвала.


ххх

Изкарали една година в Тексаркан. Джо-Джо работил на бензиностанцията на “Шел”, а Алцестис станала чистачка в съда. Оказало се, че нямат връзки и не успели да измислят начин да не зависят от заплата на заплата. Една нощ Алцестис рекла:

- Нека се върнем у дома.

- Добре.

До края на седмицата Алцестис убедила една приятелка да ги откара до Лафайет, като си платят бензина.

Така всичко си дошло на мястото. Всяка събота Алцестис вечеряла с майка си и двамата с Джо-Джо живеели щастливо. Минали две години и си родили дете, кръстили го Юмелъс. Джо-Джо имал работа, а Алцестис си стояла у дома. След още четири години се сдобили с второ дете, момченце, и му дали името Дешоун, но му викали за по-кратко Ту Бит. Когато не готвела, не чистела, не ходела на родителски срещи и не водела Дешоун в детския център, за да тича да си търси работа, Алцестис дърпала с наслада от цигарата и си казвала Навярно съм щастлива, а не го разбирам, защото нямам време размишлявам над нещата. Не знаела, че Джо-Джо продължава да се среща всяка седмица с Мадам, а даже и да знаела, май щяло да й бъде все едно. Или не?


ххх

Вечерта в събота, прекъсвайки ритуала й с червените свещи, Джо-Джо помоли Мадам да му предскаже бъдещето.

- Не се занимавам с такива работи – отвърна тя и притвори
вратата, за да остане той на верандата.

- Имам нужда от помощ.

- Така ли?

- Да. Чуй ме, сладурано, просто искам да разбера дали ще се бъхтя в бакалията до края на живота си. Кога ще стана независим мъж?

За първи път тя не го пусна в дома си. Той се почуди дали го спира, защото не е правил секс с нея повече от седем години.

- Стига да поискам и си ми в краката.

- Защо тогава се държиш така?

- Защото мога.

- Хайде, малката, не бъди лоша. – Сложи ръка на вратата и навря захиленото си лице в пролуката. Натисна и отвори, а Мадам се предаде и остави възрастта и слабостта й към него да поемат вината.

Преди да се усети, тя вече клечеше на дървения под, над горната й устна бе избила пот, а ръката й ръсеше негови косми над една от запалените червени свещи. Мадам го погледна и попита:

- Добре, какво искаш да знаеш?

- Защо доникъде не стигам в работата?

- Защото не искаш.

Пълни дивотии?, но на глас произнесе:

- Как да променя нещата?

- Започни да искаш.

Той пое въздух през зъби и замълча. Мадам се изсмя:

- Затова ли си дошъл да ми дотягаш, за работи, дето си ги знаеш и без мен?

- Мисля. Не ми гледат всеки ден. Кажи ми какво ме чака.

- Кога?

- Майната ти, Мадам. Какво ще ми се случи сега?

- Ще станеш, ще излезеш през тая врата, ще си отидеш вкъщи при жена си и ще заспиш.

- Проклетница, не исках да кажа веднага. Има ли да ми се случва нещо, за което не зная?

- Ще умреш.

Думите й тупнаха между тях като мъртво животно. Джо-Джо замръзна, Мадам също. Той реши, че трябва да се отнесе към проснатия труп, всъщност нейния глас, като към игра, да не го приема като истина.

- Всички ще умрем, малката - обърна се към нея, сякаш е дете, неразумно и неразбиращо.

- Зная.

- Тогава какви ги приказваш? – Дишането му се учести.

- Ще умреш.

- Кога?

- В бъдеще, което не виждаш.

- Кога? –пресегна се над свещта и сграбчи ръката й.

- Тая година.

Дръпна се като опарен и се хвана за главата, беше краят на октомври. В стаята легна гробна тишина, чуваше се само пъшкането между ръцете на Джо-Джо. След малко той ги свали и я погледна.

- Как ще умра?

- Както сам каза, малкия, всички ще умрем.

- Кучка – крясна, скочи и блъсна свещта. Стигна вратата, без да се обръща. Там се завъртя назад и за малко да се втурне обратно. – Грозен мелез, това си ти. И като млада, пак си била плашило.

- Може би.

- Какви ги дрънкаш? Как смееш да ми говориш такива гадости, Мадам! Седем дни ти смуках путката, а ти сега ми викаш, че ще мра! – Изхвърча през вратата и хукна побеснял от ярост по черния път, като крещеше “Кучка, бозав мелез, кучка!”

Мадам се изправи на крака, едва когато виковете му заглъхнаха. Коленета я боляха от артрита и си отбеляза наум, че трябва да си купи маса, за да гледа на клиентите си. Отиде до вратата, отвори замрежената рамка и се изплю, целейки се внимателно между стъпалата си.

- Копеле, можех да му предскажа и какви думи ще надума.


ххх

Яростта го друса цяла седмица и накрая Алцестис го попита какво му е, защо е нервен, а в отговор той изтърси толкоз убедителна лъжа, че още докато излизаше от устата му, сам си повярва.

- Сънувам едни такива неща, кошмари. Всяка нощ ми се явява един и същи сън.

- Какъв?

- Намирам се в ресторант, някакво бяло момиче ме пита какво ще си поръчам и аз отговарям, палачинки. А тя ми мотолеви нещо от рода, че щели да ме уморят. Аз пък, кой знае защо, й казвам “Да не си мислиш, че не зная ли, ама много си падам по тях”. И си поръчвам, палачинки де, макар да ми е ясно, че сложа ли и една проклета хапка в устата си, ще се капична мъртъв.

- Иди при Старата Мадам. – Джо-Джо скри лице в ръцете си и изпусна силен дълъг стон. Алцестис сведе глава в скута му и си помисли колко безкористен съвет му е дала, та чак го е разплакала от умиление, затова повтори: - Върви при Старата Мадам. Знаеш, скъпи, тя те обича.

Няколко дена по-късно той отиде при Старата Мадам и се убеждаваше, че го прави, само защото Алцестис заслужава да узнае какво е тълкуването на съня му.

Не почука. Тя пък не отвори замрежената рамка, за да го пусне вътре.

- Сега какво искаш?

- Знаеш какво.

- Няма да стане, синко.

- Трябва.

- Не може, момче. Заминавай си.

- Ама, намери начин бе, госпожо. Толкоз неща съм вършил за теб. Знаеш го много добре, ще видиш ти, само да си отворя устата какво правиш на хората, като не можеш да ги сваляш нормално.

- То кой ли ще повярва на твойте али-бали, Джо-Джо!

- Така ли? Народът вярва, че можеш да лекуваш с пилешка кръв и отвари. Ама какво ли ще си рекат майчиците от околността, като научат, че цели десет години, всеки октомври, по цяла седмица, против волята ми съм ти бил нанизан на онуй нещо. Питам се какво ли ще направят всички тия майчици със синове, като разберат. Само като си помисля, боже опази…

- Мръсен кучи син – произнесе много бавно тя, без да повишава глас. –Гадно животно. Не си погледнеш мекия смрадлив чеп. Що не съм приготвила шише отвара, да ти го вкарам цялото отзад. Но внимавай, че съм събрала цяла торба с твои косми и мога да те накарам да ми пълзиш в краката и да не се вдигнеш от катеричката ми.

- Това го можеш, но как ще удържиш цял град разлютени маменца?

- Трябва ми малко време, Джо-Джо. Ела след три дена, не по-рано.

- Ти ела при мен, госпожо Мадам. – Потътра се от верандата, като си подсвиркваше. – Може и по-рано.

На третия ден Мадам слезе в града рано сутринта, цялата облечена в бяло - тафтяна пола с кринолинова фуста от воали под нея, блуза от валенсианска дантела, под която прозираха голи рамене. Къщата на Джо-Джо се намираше в центъра на градеца, досами бакалията, където работеше. Тя изкачи стъпалата на верандата и силно похлопа на вратата. Джо-Джо и Алцестис спяха. Никой не отвори и тя опита отново. Алцестис се появи на вратата, навличайки халата си.

- Мадам, вие?

- Трябва да се видя с Джо-Джо. Той знае защо.
Джо-Джо също се бе събудил, защото се приближи и застана зад Алцестис. Мадам го погледна.

- Джо-Джо, ела с мен.

После двамата се изнизаха, Мадам като бяло свистене, Джо-Джо след нея по хавлия. Алцестис остана на верандата. Потрепера, мина й мисълта, че може би трябва да изчака Джо-Джо да се върне, но после реши друго. Откога е толкова тихо у дома?

Джо-Джо и Мадам прекосиха градчето и отминаха къщата й. Джо-Джо не разбираше къде го води.

- Ето, седни тук. – Посочи същия кух пън, край който се срещнаха за първи път.

- Какви ги вършиш?

- Молих се за теб, момче. Смъртта е жестока, Джо, по-жестока, отколкото си мислиш. Не мога да я накарам да си отиде, налага се да се откупиш.

- Какво?

- Трябва да намериш някой, който да те отмени.

- Я повтори! – Скочи от пъна като ужилен и за първи път от сутринта я докосна. Сграбчи я за раменете (не се разкрещя, нито я раздруса, просто я стискаше за раменете и сякаш се изкушаваше да я прегърне). – Какво каза?

- Хайде, Джо-Джо, ти какво очакваше? Смъртта да надникне и да си замине мирно и кротко, така ли? Знаеш ли какво проумях на път към вас тая сутрин?

- Как…

- Че не си наясно с нищо. Да ти е минавало през ум, че никак няма да е зле да си отидеш преди синовете ти да разберат колко глупав е баща им? Единственото умно нещо, което си направил през живота си, беше оная закачалка за дрехи преди има-няма двайсет години, но и тогава изтърва пустия му заек. Ти си кръгъл глупак.

- Що не се ебеш, Мадам!

Хукна надалеч от нея, в главата му запъкаха диви кроежи за мъст.


ххх

Когато се върна, завари синовете си и Алцестис заспали.

- Събуди се, мила. Събуди се.

- Какво има?

- Върнах се.

- Какво ти каза тя? – Алцестис се надигна седнала в леглото.

- Ами, излиза, че май вече съм поръчал палачинките, обаче сега се налага да ги дам на някой друг да ги излапа.

- Джо-Джо…не може да бъде – промърмори тя и се мушна обратно под завивките.

- Знам, ще се оправя, ще видиш. Трябва само да извикам сестрите си.

- Какво общо имат Пен-Пен и Шоун с тая работа?

- Ти поспи сега, ако децата се събудят, аз ще ги поема.

При тия думи тя понечи отново да седне в леглото, но сетне мълчаливо благодари на Старата Мадам за възможността да се отспи в събота и потъна още по-дълбоко във възглавниците. Джо-Джо се надигна от ръба на леглото и изчака да стане девет и половина, за да позвъни на Пен-Пен и Шон.

- Какво искаш? – попита Пен-Пен.

- Защо ми говориш така?

- Щото никога не се обаждаш да попиташ как съм.

- Умирам, Пен-Пен. Умирам.

Както се бе излегнала на дивана, Пен-Пен седна и притисна една от възглавниците към гърдите си.

- Ох, не думай! Наистина ли?

- Ела да ме видиш, Пен-Пен. Елате с Шон да ме видите преди да съм умрял.

- От какво умираш?

- Никой не знае още.

- Джо, не е толкоз просто да се измъкна от работа и да оставя децата си. А ти викаш и Шоун, ами кой тогава ще ми гледа децата? – Пен-Пен въздъхна тежко в слушалката и започна да се чеше по крака с лявата ръка. – Кога искаш да пристигна?

- Сега.

- Как така сега? Джо-Джо, съвсем нямаш глас на болен.

- Но умирам. Ще дойдеш ли?

- Да.

- Ела до сряда.

- Много е рано, не мога.

- Да съм ти искал скоро нещо?

- Наистина ли умираш, Джо-Джо?

- Да, сестричке. Умирам.

- Не ти личи, като те слушам.

- Не е задължително да звучиш като умиращ, за да си пътник.

- Да те вземат дяволите, Джо. Можеше поне гласът ти да показва, че береш душа.

И затвори.


ххх

Взеха пътя от Далас в събота само за осем часа. Нито едната, нито другата сестра можеше да си позволи билет за самолета, затова заведоха децата на Пен-Пен при мъжа на Шон и го придумаха да им даде колата си. Тръгнаха набързо, без да успеят да си приготвят багажа и храна за път, тъй че наблъскаха на задната седалка бири, колбас и малки хлебчета. И така напук на повода за тяхното пътуване, само шейсет мили след Далас, двете се почувстваха безгрижни, весели и свободни.

- Какво според теб е намислил Джо-Джо?

Още преди да преполовят пътя, Пен-Пен беше изяла четири сандвича с колбас.

- Да пукна, сестричке, но май само един господ знае. – Умълчаха се. – Може пък наистина да умира.

- Възможно е. Но на нас с теб той ни е ясен, едва ли ни вика само за това. Я си спомни кога за последно Джо-Джо се е обаждал да ни съобщи, че е закъсал, а да не ни поиска нещо?

- Но никога не е казвал, че умира.

- Така е, права си. Просто си блъскам главата какво е намислил.

Не говориха много до края на пътуването, но Пен-Пен си помисли, че освен лично присъствие и шоколадова торта, пет пари няма да даде за погребението на Джо-Джо.

Събрани в дневната, Шон и Пен-Пен кацнаха на дивана, а Джо-Джо застана прав до стената. Това че бяха семейство не улесни разговора, а на Джо-Джо му трябваше четвърт час, за да се сети, че е редно да попита сестрите си как са пътували. Пен-Пен веднага отклони любезностите:

- Искам да говоря с доктора, дето ти е рекъл, че умираш. Откъде знае той? В окръжната болница ли работи? Там лекарите до един не струват. Някои даже още не са станали доктори. Няма ли някой по-свестен тук наблизо? Като се сетя за ония от Далас - щяха да ме уморят.

- Имаме си тук един лечител, не е учен доктор.

Шоун спря да чисти ноктите си.

- И какво казва той?

- Тя каза, че умирам.

И двете поеха дълбоко въздух и го задържаха, защото както нямаха вяра в лекарите (всеки знае, че колкото по-тлъста е банковата сметка, толкова по-голям е шансът лекарите да се преборят смъртта), така не хранеха капка съмнение, че смъртната присъда от лечител винаги е вярна; жените, практикуващи вуду, милеят за пациентите си.

- Тя нищо ли не може да направи?

- Каза ми едно нещо.

- Какво?

- Смъртта не си тръгва, просто щото научаваш, че пристига. Нищо не я спира, идва и си иска своето. Има само един начин да не умра - някой да заеме мойто място.

Пен-Пен скочи.

- Чуй сега, Шоун, какво ще кажа. Мръсният му кучи син. Значи затова си ни извикал тук – искаш едната от нас.

- Чакай малко, Пен-Пен. Извиках ви, защото умирам.

- И няма да помолиш някоя от нас за нещо? – попита Шон.

Джо-Джо се обърна към нея:

- А вие няма ли да ми предложите?

- Джо, аз имам семейство, мъж, деца.

- И аз имам Алцестис и двете момчета. – Той наведе глава, после отново вдигна поглед към Пен-Пен.

- Ей, ей, не ме гледай така, като че ли ще ме молиш нещо!

- Умирам, не ви ли е мило поне мъничко за мен? Умирам – разхълца се Джо-Джо.

- Като нищо ще умреш и то ей сега!

Пен-Пен се озова в другия край на стаята преди Шон да успее да хване размаханите й ръце. Фрас! Прас! Тряс! Джо-Джо и Пен-Пен се строполиха на четири крака върху пода. Макар Джо-Джо да беше як, Пен-Пен беше бясна и надделяваше. Тя рязко замахна с лявото коляно, Джо-Джо го сграбчи в движение. Той блъсна главата й в пода, тя отскочи обратно от силата на удара и челата им се джаснаха.
Шоун се хвърли към тях, но не знаеше как да ги подхване, за да ги разтърве. Затова скочи върху гърба на Джо-Джо и притисна с тежестта си и двамата надолу.

- Спрете! – изпищя Шон.

Пен не отвърна, понеже бе останала без дъх. Шон се изправи. Джо-Джо изпълзя на колене, а Пен-Пен се опря на лакти.

- Ще спра, ако спре и Пен-Пен – изпъхтя Джо-Джо, запотен, с вече подпухващо дясно око.

- Пен-Пен, а ти готова ли си? – попита Шон.

- Да.

Джо-Джо с мъка се изправи на крака, а Пен-Пен издърпа назад лявата си ръка, сви юмрук и хряс! Джо-Джо политна от крошето в челюста, удари главата си в малката масичка и се свлече нокаутиран.

- Нали обеща, че няма да се биете? – изкрещя Шон.

- Не съм. Ти попита готова ли съм и аз казах да.

- Сега какво ще правим?

- Не е мъртъв – отбеляза Пен-Пен, след като прислуша равномерното му дишане . – Трябва да си тръгнем преди да се е свестил.

- Пен-Пен, иди и донеси малко лед.

- Това май означава, че оставаме. Дяволите да те вземат, Шон.


ххх

Джо-Джо дойде на себе си с глава в скута на Шон.

- Колко е часът?

- Още е светло.

Джо-Джо седна, в главата му всичко се залюля. Пен-Пен пушеше в креслото.

- Никой тук няма да умира вместо теб. Нали така, Шон?

- Да, Пен-Пен.

- Ами тогава си отивайте у вас.

- Сериозно ли?

- Да.

- Виждаш ли, Шон, нали ти казвах? Не ни предложи даже по чаша вода! – Шоун не отговори, само леко разтърка главата на Джо-Джо. - И хич не си навивай на пръста разни идеи. Някой трябва да ме закара обратно в Тексас. Хайде, тръгваме. Веднага.

- Няма ли да донесеш вода от кухнята?

- Да го духаш, Джо, умри. Не ти ща шибаната вода. – Пен-Пен отиде до дивана, грабна палтата, своето и на Шоун, впусна се през стаята към Шон и тъй рязко я издърпа за ръката да стане, че главата на Джо-Джо избумтя на пода. – Тръгвай, Шон.

- Не можем да го оставим в това състояние.

- Алцестис ще го вдигне на крака, като се върне от майка си.


ххх

Джо-Джо остана сам, а главата му беше пламнала до полуда от гняв. Като изключи младите, кръвните роднини, съребрените близки и успелите, той изчисли, че познава общо четирима души, които да са възрастни или на крачка от смъртта. Излезе от къщи изпълнен с решителност, мърморейки си под нос:

- Бог дал, бог взел!

Измина на бегом разстоянието до къщата на мисис Алекто, чийто съпруг издъхваше в напреднал стадий на рак.

- Толкова се радвам, че намина – изломоти тя и отстъпи встрани, за да влезе Джо-Джо. Той каза, че е дошъл да види мъжа й и тя го отведе в спалнята отзад. Да, той умира.

Коленичи до главата на мъжа и прошепна, без да обяснява нищо:

- Ще умреш ли вместо мен?

- Сериозно ли говориш?

- Да.

- Според теб не ми ли стига, че си умирам за мен?

Джо-Джо се изправи. Дърт егоист. От бързата обиколка на другите трима му остана нереална размазана картина на сбръчкана плът и смрад от прогнили зъби. Беше почти залез слънце. Алцестис сигурно го чака в къщи и забърква вечеря в някоя тенджера. Тогава в главата му прещрака. А защо не тя? Нали го обича най-много от всички? Даже го е казвала? Стъпките му се убързаха, краката му подхвръкнаха по главната улица към къщи. Аз ще й сготвя вечеря, реши, преди да отвори замрежената рамка.

Тя не беше пред печката, а сменяше пелените на Дешоун. Рязко извъртя глава при хлопването на вратата и се опита да му се усмихне през закопчалките за пелени, които стискаше между устните си.

- Мила, скъпа, ще умреш ли вместо мен?

Тя изплю закопчалките в дланта си и се канеше да го попита къде са се дянали роднините му, но я възпря нетърпеливостта му.

- Да, любими, да. Казвала съм ти го е преди. Помниш ли, когато се оженихме…

Но не довърши, тъй като Джо-Джо дойде до масата при нея, изтръска закопчалките от ръцете й и вдигна пръстите й към усмихнатата си уста. Зашепна в ухото й:

- Аз ще сготвя вечерята, за нищо не се безпокой. Аз ще сготвя.


ххх

А сега утрото сияе. Джо-Джо поставя ръка върху гърдата на Алцестис и се хили. Алцестис отваря очи и се прозява.

- Какво си се ухилил?

Отначало той не отговаря. Само се взира в живите й очи и в ръцете, които оттъркват гурелчетата, събрали се в съня й по крайчетата на очите. Джо-Джо изтърсва първата мисъл, което се мярка в съзнанието му:

- Трябваше да си мъртва.

- Какво! – Алцестис зинва да се разсмее, но схваща, че е сериозно. – Ей, Джо-Джо, какво си направил?

И той й разказва всичко на един дъх, молебствена изповед, започваща с един пън и един заек и свършваща с нея пред печката, с нейното “да”, което не може да си вземе назад. Алцестис дори не плаче, защото познава мъжа си, само дето си е въобразявала, че тя е един от обектите на неговия егоизъм. Отпуска глава назад върху възглавницата и вперва очи в Джо-Джо.

- Заведи децата при мама.

Джо-Джо се изтъркулва от леглото и започва да буди децата. Тя остава да лежи и размишлява насаме. Тоя кучи син ме уреди да умра. Но после си взема мисълта назад – та нали тя сама се съгласи! Но аз нямах предвид това, върти се в ума й. Никой го няма предвид; тези думи просто означават, че много обичаш; нали и аз това исках да кажа?

- Не искам да умра сама – произнася на глас и чува хлопването на вратата и замрежената рамка.

Джо-Джо не знае как е свърнал от дома на майката на Алцестис към къщата на Мадам. Може би тя ще ме спаси отново, като спаси Алцестис. Вдига юмрук, а тя отваря вратата.

- Какво искаш сега, Джо-Джо?

- Открих някого.

- Не се хващам.

- Алцестис.

- Сега не мога да дойда у вас. Ще намина по-късно.

- Знаеш, че нямаме време. Започвай веднага да говориш там, с когото трябва, за да спасиш жена ми.

- Ти я уби – Мадам стисва устни и рязко отвръща глава от Джо-Джо.

- Ама тя не е умряла още.

- Мъртва е, готово. Умря, щом ти излезе от вас; заболя я ръката, тя се опита да стане от леглото, но не можа, щото ръката много я болеше. Сърцето й просто се разпука на две, умря сам-самичка, както стиска възглавница със здравата ръка и вика твойто име след тъпия ти задник.

- Проклет да си, Джо, ти уби жена си – гласът на Пен-Пен изпълзява през вратата навън.

- Ти какво правиш тук? – Джо-Джо прекрачва в стаята и вижда Пен-Пен и Шон да седят до една дървена масичка.

- Спряхме с Шоун в бакалията да си купим нещо за из път и влезе Мадам; тя точно знаеше кои сме и ни каза “Елате с мен. Ще ви нахраня.” Така дойдохме с нея тук. Но това не е важно. – Пен-Пен посочва с пръст Шон. – Погледни Шон, хубаво я виж?

- Как посмя да отнемеш майката на собствените си деца?

- Шоун, попитах я, без да помисля. Не мислех, че ще каже “да”. То никой друг не рече “да”, не мислех…

- Ти никога не мислиш, тъп непрокопсанико. Какво ще правим сега, Мадам?

- Ще отидеш да я върнеш.

Пен-Пен почти се изсмива. Чува се как едно кратко “ха”, подобно на уригване, разсича въздуха. Все на мен ще се падне, дявол да го вземе, мисли си тя, все на мен.

- Аз ли? Откъде-накъде? Та аз едва я познавам.

- А кой друг? – пита Мадам. – Аз съм стара, прибирам се в спалнята да се поизпъна и аз, няма да излизам. Джо-Джо ли? Ами нали той я натресе. Ако той я повика, тя може да откаже да се върне. А на Шоун пък не й стига силата за такова нещо. Правим го или веднага, или никога – отсича Мадам и вдишва през зъби.

- Ти си най-силната сред нас, Пен-Пен – отронва Шон и Джо-Джо кима в съгласие.


ххх

Пен-Пен се изкачва до входната врата, без дори да си блъска ума над въпроси от рода на Как се забърках в тая каша?, защото знае как. Смирението на Мадам й говори, че няма друг начин. Погледите им я следят неотлъчно от средата на двора и Пен-Пен е готова да се закълне, че когато слага ръка на входната врата, те извръщат очи. Тя трепери, ръцете й се хлъзгат, пръстите й играят около дръжката. Мадам каза, че трябва само да я хвана за ръката и да й кажа да стане. Спомня си как Джо-Джо е плакал през целия път към неговия дом, престорени безмълвни сълзи. Прекрачва в хладината на къщата. Спалнята е в задната част, така че прекосява дневната. Вратата на спалнята е открехната и преди да стъпи вътре, вижда стъпалото на Алцестис да се подава изпод чаршафа на кревата. Побутва вратата да я отвори още малко и гледа ръката на Алцестис, прегърнала възглавницата. Алцестис е умряла с отворени очи. Главата й е наклонена с лице към прозореца, краката й са разтворни, единият полувиси – или може би търси? – към пода.

Ръката й застива преди да докосне Алцестис. Изведнъж Пен-Пен открива колко хубава е била жената на брат й, забелязва един белег, тънък като косъм и леко сивеещ в смъртта, да се източва от ъгъла на устата й и да пропълзява през брадичката надолу. Боже мой, не я погледнах ни веднъж в лицето, докато беше жива? Пен-Пен взема ръката й, свободната, не онази, която притиска възглавницата.

- Ставай, Алцестис – гласът на Пен-Пен умолява. Алцестис не помръдва – Хайде, момиче, ставай. – Може би я полазва страх; може би в нея се надига гняв; във всеки случай ръцете й стягат по-здраво китката на Алцестис и следващите думи хапят. – Вдигай си задника от леглото. Хайде, момиче. Разбесней се.

И тогава го чува – дълбокото дишане, примесено с глухо хриптене. Ситна пот избива над горната устна на Алцестис. Тя извърта безшумно глава към Пен-Пен и й отправя зла подсладена усмивка. Сепната, ръката на Пен-Пен почти изтървава запотената китка на Алцестис, но не я изпуска.

- Ставай!

Разкривената усмивка се разтяга по-широко, а Пен-Пен издърпва Алцестис нагоре. Главата й се люшка ту насам, ту натам, но Пен-Пен не иска да я укроти с другата си ръка, заради злостната потайна гримаса и мъртвите й, ама съвсем мъртви очи.

- Стъпи на пода.

Алцестис извива в дъга към пода стъпалото, увиснало от леглото и плъзва след него другия си крак. Пен-Пен я дърпа силно и Алцестис се накланя напред. Излизат от спалнята, Пен-Пен води. Двете са на ръка разстояние една от друга. Пен-Пен не се обръща назад, защото се страхува от лицето на Алцестис и може би от мисълта, че ако се извърне и я погледне как прекрачва навън, Алцестис ще хлътне обратно в смъртта. Мрежестата рамка на вратата се белее като чист спален чаршаф.

- Ето ни.

Краката им несигурно стъпват на верандата. Пен-Пен е посивяла от уплах и редом с озъбената гримаса и очите на Алцестис двете си приличат досущ като сестри. В този миг Джо-Джо прави няколко крачки към тях и протяга лявата си ръка.

- Алцестис, милата ми. – Тя не отговаря, затова Джо-Джо пристъпва по-близо, но се бои да грабне жена си. – Скъпа, съжалявам, обичам те. Чуваш ли ме, момичето ми?

Алцестис не отвръща, задоволява се да се полюшва напред-назад в такт с мелодия, която само тя чува. С една ръка стиска подгъва на нощницата си, с другата е обгърнала Пен-Пен и злата гримаса се е врязала в цялото лице. Джо-Джо сграбчва Алцестис през кръста и я издърпва от ръцете на Пен-Пен. Издава напред глава и я целува. Устата на Алцестис се разтваря, неприличното кривене разцъфва в беззвучно хилене на пияна жена. По-късно Шоун ще се кълне, че Алцестис е издърпала твърде силно Джо-Джо за ревера, а Пен-Пен ще твърди, че са паднали, защото Джо-Джо се е опитал да раздели ръцете им, а Алцестис се е опъвала. Но и двете не знаят, защото насред боричкането или прегръдката на двамата Мадам се свлича на колене и започва да се смее и пищи, насечено и пронизително:

- Ха! Я ги вижте! Ха!Ха!

Кикот и думи хвръкват от устата й като разтрошени орехи. В какофонията Пен-Пен и Шон не знаят накъде да гледат. Никой не вижда как Алцестис и Джо-Джо се строполяват в прахта. И Джо-Джо не усеща как гърдите на Алцестис се изплъзват от нощницата й като речна вода.

Превод от английски: Рада Шарланджиева


Текстът е публикуван в брой VIII/2007 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода "Панорама".

MTR връзки:
Нравствените норми на шпаньолите бяха доста сложни. Те бяха вярващи евреи, за които животът в общината имаше значение. Без преувеличение, той бе средоточие на тяхното съществувание. Но те се смятаха за евреи от особен род и това се дължеше на испанската им традиция. След тяхното разселване в течения на столетия испанският език, на който си говореха, много малко се беше променил.
Елиас Канети

„Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм без Канети (физически) и без неговите спомени. И същевременно абсолютно изпълнен с Канети и неговите спомени. С черно-белите улици на някогашен Русчук, цъфващите като рози еврейски песни в двора на семейство Ардити, вълците на фантазията, измамната природа на фотографията и огледалата, ужасяващият вестник, тълпата, и пак тълпата, виенският Пратер, детския страх, любовта към трите думи fuego (огън), creatura (дете), coredor (човек, който се мотае), невъзможността да се затворим пред смъртта...
Андроника Мартонова