Media Times Review    Google   
___









преглед
 октомври 2002

ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ПОХЛУПАКА
Владимир ТРЕНДАФИЛОВ
Този похлупак съм го усещал всеки път като ми се е случвало да изляза в чужбина, но особено отчетливо първия и последния път. Първият път беше един 8-дневен семинар през 1987 г. в Кембридж, когато първите два дни след пристигането ми и първите два дни след завръщането ми ме боля глава. Последният беше по-миналата година — прекарах пет месеца като Фулбрайтов стипендиант в Комитета по социална мисъл към Чикагския университет. Глава не ме боля, но не мина и без премеждия. Особено на излизане.
Наистина, за куриоз, България ме пусна много трудно, макар че уж всичко беше изпипано докрай. Пътувах с холандските аеролинии и билетът ми включваше 24-часов престой в Амстердам плюс резервация за една нощ в местен хотел. На летище "Шипхол" обаче един от митницата се заяде за нещо недоизяснено в документите ми и отказа да ме пусне, почти ме изхвърли навътре. Нямаше какво друго да правя, освен да се търкалям 24 часа по пейките до следващото си качване. Половин час по-късно обаче съобразих да мина пак през гишето, съвсем невинно, като за първи път. Помогна. На мястото на онзи вече седеше друг, който някак индиректно ми се извини за инцидента, помоли ме да почакам четвърт час, докато се уредят документните формалности, после ми връчи един решаващо важен зелен лист и ми пожела да прекарам незабравима нощ в Амстердам. Всичко останало протече като по вода, хотелът беше чудесен, имаше барче на етажа и телевизор в стаята, автобусите за "Шипхол" вървяха през четвърт час и на другия ден, в ранния следобед, вече летях за Чикаго.
Чикагското летище "О'Хеър" обхваща шест терминала. Пет от тях имат лъскав и охранен вид и обслужват изцяло вътрешни линии, а най-малкият и опърпан е за външни линии и от него изтича на тласъци тъничък поток хора с изпосталели имигрантски физиономии. Оттам излязох и аз. Сигурен съм, че съм имал съвсем същия вид, защото не ми пристигна куфарът. Чаках го сума ти време, но не излезе на лентата. Вече бях готов да повярвам във вселенския заговор срещу мен, но поне имах пари за такси и адреса на бъдещото си жилище, където си бях уговорил среща с моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова, поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант. Адресът си беше на мястото, Катя също, двамата вечеряхме в тайванско ресторантче, а малко по-късно у тях дойде от летището куфарът ми — както разбрах, от Париж.
Гордея се с този куфар, защото е пътувал повече от мен. Не че е изключение. Уверен съм, че българските куфари пътуват рязко повече от българите — всяка статистика би го показала. Ако е българска обаче, статистиката би показала и друго — сигурен съм в това. Че българите пътуват рязко повече от американците. Под "пътуване" ние разбираме преди всичко "екскурзия (отдих, излет, лятна почивка) в чужбина". Докато американецът обикновено разбира "работно пътуване из страната" и пътувайки, по-рядко излиза от нея. Това го демонстрираше дори структурата на чикагското летище. Ако оттук копнем малко по-надълбоко в народопсихологията зад значенията, ще видим нещо, което действителността постоянно ни го показва на живо: българинът основно си почива (дори когато работи), а американецът основно си работи (дори когато почива). Мисля, че именно това е органичната опозиция между двете територии, а не популярните "тук бедност — там богатство", "тук миролюбие — там агресия" или >> "тук Русия — там НАТО". Битовата балканска идилия трудно се оттича от съзнанието на хората. Но по всичко личи, че е обречена, и това ме радва.
В катедрата със странното име "Комитет" (Катя наричаше членовете й "комитите"), към която пет месеца се числях, се преподаваше елитно хуманитарно знание от Аристотел до Кант, имаше представителство една от най-богатите правителствени фондации и се състоеше основно от знаменитости. Там бяха романистът нобелист Сол Белоу, Пол Рикьор, поетът Марк Странд ("Болинджън"за 1993 и "Пулицър" за 1999 г.), южноафриканският белетрист Джон Майкъл Кутциа ("Букър" за 1983 и 1999 г.), по-рано бяха преподавали там покойните вече Едуард Шилс, Алън Блум, Пиер Бурдийо. Атмосферата впрочем беше ведра, преподавателите и студентите редовно се срещаха по партита и егалитарно се наричаха един друг "мистър", а не по титла.
Университетът въобще впечатлява. Мястото е могъщо, излъчва пари и сила. Усещаш ги и двете, например около едни характерни, уж само 2-3-етажни сгради, но затова пък строени със страшно очевиден разход на материал, от което бързо ти става ясно, че същинските 5-6 етажа са под земята, а тук отгоре са главно канцеларии. Усещаш ги и по завишения брой японски студенти из университетското градче, които като точни барометри на периода без изключение избираха да следват бизнес или икономика. И наистина не грешаха — звезда на университетската катедра по икономика е професорът нобелист Гари Бекър, чиито теории са в основата на американската и световната политика на икономическата ефикасност. Усещаш ги, ако щеш, и по многобройните пластмасови чашки с безплатни моливчета за водене на записки, поставени навсякъде из 7-те обширни етажа на библиотеката "Регенстайн". Навсякъде просто жужи от богатство, енергия и организация. За петте месеца на престоя ми между другото един бивш студент подари на университета си 125 милиона долара, а друг, явно не толкова богат или пък по-голям пинтия — само 25 милиона.
Не изброявам всички тия неща от позицията на зяпналата уста. Опитвам се да не махам с шапка като Дядо Йоцо и по възможност да не гледам с неговото КПД. Всъщност бях отишъл с една солидна и авторитетна стипендия, а за разлика от тамошните ми колеги и познати разполагах и със 100% от времето си. С жена ми Кристи, която дойде две седмици след мен, четохме свои стихове по кафенета в центъра на Чикаго, веднъж във вашингтонска книжарница и веднъж в комплект и с нашия приятел Владо Левчев в "Комитета". Голямо удоволствие е, защото американците са спонтанни, умеят да слушат и да реагират на момента. Моите неща бързо усетих, че допадат главно на негри.
Беше ми много забавно да го открия, защото се потвърди едно мое впечатление още от първите дни след пристигането ми — повече се разбирах като че ли с негрите и въобще българският манталитет сякаш си схожда по-скоро с този на черното население в Америка, не толкова с този на бялото. Имаме много общи неща в телесното си поведение, в жестовете, в мимиката, в начина, по който се гледаме, например приятели с приятели, мъже с жени и т. н. Докато белите там са много често като хомункулуси, гледат встрани или надолу, а погледът право в очите се тълкува като агресия. Веднъж си спомням, срещам на улицата позната студентка, но съм й забравил името. Опитвам се по всякакъв друг начин да й привлека вниманието, за да й кажа "здрасти". Никакъв шанс. Все повече свиваше уши, забиваше поглед напред и в крайна сметка мина край мен като параход. Няколко дни по-късно се видяхме на едно парти и тя просто не ми повярва, че съм я срещнал на улицата, викал съм й и тя не ме е забелязала.
От своя страна американците, с които се срещах, почти веднага разпознаваха в мен европееца. Направо полуавтоматично. Много са различни от нас и в сравнение с тази разлика разликата между нас и французите или нас и англичаните бледнее. И така, бях отвътре негър, отвън европеец, оставайки българин. Но тъй като с известна доза фантазия човек може да нарече негрите "американските европейци" (не така рационални като белите, по-патриархални и по-статични), нямах проблем специално в Америка с >> вътрешната си сглобка. Напротив, благодарен съм й, че ми помогна да разбера малко по-добре какво съм и какво не съм.
Отчитайки разликите, харесах американците, обикнах ги. Хареса ми това, че имат самочувствие и ниско его едновременно. Самочувствието им е някак работно, делово, свежда се до увереността, че си знаят работата, че са си на мястото там, където са, че знаят какво знаят и могат. И в същото време то не ги пълни като балони с мания за превъзходство, с вяра в личната им нетленност или с жажда за такава — това, което в България много често съм наблюдавал и е продукт най-вече на мързела, свободното време или липсата на инициативност. Напротив, около тях витае дори смирение. Включително и около знаменитостите, с които имах възможността да се запозная.
По парадоксален начин този мощен университет, в който бях тия пет месеца, сам по себе си представляваше истински разсадник на смирение. И е ясно защо е така. Дори да си нобелист, ти си всичко на всичко 1/67 от нобелистите в района. Да оставим настрана останалите видни личности. Колко глупав трябва да си, за да се главозамаеш? Мястото там, което и да е това "там" — университетът, градът, страната, — е някак по-голямо от всеки отделно взет човек в обхвата му, вдъхва почит, смирение и едновременно с това амбиция да докажеш себе си, да направиш всичко възможно, за да се откроиш, колкото и висока да е летвата. И хората си се гордеят с мястото, което и да е то, питат те ти също ли си впечатлен, радват се, като им кажеш, че си впечатлен, чувстват се длъжни да ти препоръчат да видиш още нещо, което не си видял. Ниското его е в тъканта на Америка. Колкото пъти се сещах в тази връзка за нашенските писателски шумотевици около кандидатурата за Нобеловата премия, ми ставаше неудобно. Както би се изразил Софроний Врачански, "теснотия душевна" и толкоз. Какво ли следва да стане дори ако на някой български писател в даден момент вземат, че му присъдят премията? Може би оттам нататък народът целокупно трябва да забленува за втора. И така поне до 67-та — за да обуем колективно чехлите на един от американските университети.
В тази връзка искам да кажа и нещо малко по-сериозно. Нобеловата награда, както и всяка друга, е колективна, когато се дава на колектив, а като се дава на индивид, е индивидуална. Но даже колективите, които я получават, са конкретни екипи, а не цели нации. В този смисъл какво имам да се гордея с нея, ако някой български писател я получи! Бих могъл да се зарадвам, ако той ми е приятел, и да го поздравя. Бих могъл също така да се амбицирам, ако тя специално ми влиза в колекцията от ценности, и да се опитам да я постигна и аз. Бих могъл да я приема, ако става дума за литературния й вариант, като реклама, като шанс да прочета още една хубава книга. Какво друго? Човек има нужда от себедоказване като конкретен индивид, той сам си е център на нещата. Ако чувства потребност от колективно себедоказване, значи при него нещо принципно не е наред.
В България си патим много от провинциалната изолация, която отчасти ни е наложена, отчасти всеки път е самоналожена. Българинът малко пътува в чужбина, слабо владее чужди езици, рядко надниква от първа ръка в чужди култури и контексти и поради това е постоянно склонен да смята, че светът е малък и му е до колене. В кажи-речи всеки брой на който и да било наш ежедневник например можем да прочетем поне едно съобщение за еди-кой си българин, който покорил Франция, слисал Европа или тръшнал в земята Америка я с изобретението, я с изкуството си, за интелектуалния, музикалния, сексуалния, ясновидския и пр. гений на българите въобще, за рекордно древната ни история и какво ли още не. Всичко това образува един пантеон от нещастни доморасли стойности, които освен за производство на блянове и мимолетен житейски смисъл у наивниците за друго не стават. Цялата тази митология на споделеното ни пространство съдържа много глупости, но най-вредното й е, че култивира вяра в чудото и в гения по рождение, а подминава като маловажни труда и личната инициатива, търпеливото дългогодишно и анонимно >> действие подир една и съща цел. На съвестта й лежат и куп жертви. Мине не мине време и току някой наш писател, рокаджия или театрал тръгне шумно към Америка да я покорява и три месеца по-късно се връща и се прави на невидим.
Изглежда, малко хора тук си дават сметка така ли се завладява светът. Има действителен случай с българска писателка, която преди няколко години отива с голяма кошница в Ню Йорк и в момента рови из боклукчийските кофи по Бродуей. Рокмузикантите ни постоянно се бият по гърдите в пресата и все тръгват да покоряват света, но истината е, че както ги чувам тук-таме по радиото и телевизията, ще е истинско чудо само едно — ако някой от тях издържи на тамошната конкуренция. Нали видях колегите им в Чикаго. По улиците на града струяха водопади от музика. Всяко второ малолетно негърче вървеше с уокмен на ушите и се тресеше в такта на това, което слушаше. Коли минаваха по улиците с отворени стъкла или смъкнати гюруци и от тях ехтеше музика. В метрото, по улиците, навсякъде видях и чух страхотни музиканти, които си личеше, че работят музика още от люлката и горе-долу оттогава се конкурират. Как си представя някой нашенски наивник, че ей така ще отиде там и хоп, отведнъж ще ги шашне? Тези хора там живеят тази музика, тя от години вече е пропила дори ритъма на ежедневната им реч! Разбира се, чудо може винаги да стане — дори това не е изключено, — но само с човек, който знае какво го очаква, прави проучване и се подготвя адекватно.
Там е работата, че България все още ми се струва захлупена с нещо като народопсихологически похлупак, с нашенски Птолемеев модел на Космоса, двуизмерен, тесен и спуснат много ниско над земята, невидим, но гъст. Като се вдигнеш със самолета, още преди да си стигнал някъде, усещаш разликата от другата страна. Даже простаците, които си дават един на друг кураж в началото с гръмогласни подвиквания, понижават гласове и скоро заспиват. А като се събудят, не са чак същите. Треперят по-културно.
В Чикаго между другото се видях и с един мой приятел отпреди време — Росен Тахов, който в началото на 90-те пишеше литературно-исторически статии за "24 часа". Бил дошъл преди няколко години със зелена карта и оттогава се занимавал с компютърен дизайн. Външно изглеждаше добре уреден, тъкмо си сменяше работното място с друго, по-добре платено. Отвътре лъхаше на самота. Та той беше вече усвоил американския урок по житейска условност. Още първия път, като се видяхме, го попитах смята ли да се връща, или вече се е внедрил в територията. А той ми отвърна: "Виж какво, тука е Америка, оттук виждаш колко е голям светът и колко си относителен и ти, и животът ти. Няма такова нещо като връщане или оставане. Може, да речем, след някоя и друга година да замина за България, да стоя две години, после пак да дойда тук — или да отида другаде. Не знам. Както дойде."
Беше умно. По-нататък обаче ми стана ясно и друго — че Росен, макар и да е разбрал урока, не го е приел и не го брои за щастие. Истината не го беше освободила, а парализирала. Беше го свила и затворила около някаква негова съкровена полумитологична българска ядка. Това, че общуваше основно с българи, сърби и хървати, беше едно на ръка. Но за съжаление полека-лека някакви херметизми излязоха на повърхността и по едно време даже се скарахме и повече не се видяхме. Идва ни той веднъж на гости късно след работа, седим си тримата, аз, той и Кристи, пием бира, приказваме, смеем се, всичко е прекрасно, обаче по едно време думата тръгва за църкви и вероизповедания и аз мимоходом споменавам, че двамата с Кристи, тъй като сме католици... Точно на това място Росен сякаш получи шок и тъй и не можа да преглътне новината — дето и аз не подозирах, че е новина за него, иначе нямаше да подхващам темата. Пък и как да му обясниш, че поне от шест години насам не сме се сещали, че преди време, малко преди началото на промяната, ни хрумна да станем католици? Не те чува. Все нареждаше неща като: "Ама как католици? Че това нали е отстъпление от българската вяра? То, вярно, и сред тях има свестни хора... но защо точно католици? Като бях малък, имаше там две момчета, католици бяха, викахме им желвари, щото ядяха костенурки, желви по нашему, много свестни момчета бяха, ама на — католици!" И тъй до безкрай. В един момент Кристи първа изгуби търпение и му каза да си върви, и това беше. Оттогава насам, както гледам, не сме почвали да ядем костенурки, макар че иначе какво толкова!
Споменах по-горе, че американците ми направиха впечатление на хора хем със самочувствие, хем с ниско его. Разбира се, едновременно с това си знаят интереса и не си губят времето в състрадание, ако те видят в трудно положение. Нито те съжаляват, нито са жестоки. В библиотеката "Регенстайн" например се ксерокопира с електронни карти. Купуваш си една за долар и петдесет, след това налагаш на нея колкото пари искаш, на банкноти по един, пет и десет долара, и си ксерокопираш. Коварният момент е на приключване. На два пъти ми се случи да си забравя картата в машината. Първия път се върнах почти веднага и си я заварих на място, но втория път се сетих чак 20 минути по-късно. Върнах се и я видях, сложена някак отчетливо отстрани. Като я пробвах пак, от 7-те долара, с които я бях зарязал, бяха останали 2,20. Доядя ме, но не крайно. Някой се беше възползвал от дюшеша, но без излишна алчност, по-скоро сякаш с идеята за педагогическо послание от типа на "кьорав карти не играе". Просто ме беше понапляскал като грижовен местен родител протестант. Благодарих му със стиснати зъби за урока и трети път не си позволих да забравям картата.
Иска ми се в заключение да кажа нещо по-общо за Америка. Наистина е много различна от Европа. В самата атмосфера има нещо органично различно. Бил съм например няколко пъти в Англия и всеки път ми се е струвало, че страната има специфични претенции към мен, че ме приема неохотно и с готовност ме изхвърля обратно във въздуха към родината ми. Америка няма претенции. Тя не ти предлага стъпала на посвещение в американскостта на местните неща, а напротив, с широк и нехаен жест те кани вътре — заповядай, влез, разполагай се, бръкни в хладилника за една кола, как се казваш, аха, добре, България ли, тук имаме българи, преди два месеца разговарях с един, как му беше името, тръгваш ли, хубаво, чао. Всичкото почти с равен тон, дружелюбен и учтив, но и без съпричастие, камо ли състрадание. Един вид, приятели сме, разбира се, но всеки се оправя, както може. Доста е различно от плътното триене на социалните тела, на което сме свикнали тук, на Балканите, или пък от руското пиянско-лицемерно целуване, прегръщане и душераздаване.
Тези атмосферни разлики са се отпечатали и в интериора на домовете. В Англия е пълно с уютни малки кътчета и вещи, любовно изпипани до последния детайл. В Америка такива също не липсват, но не те определят духа на нещата. Там всичко изглежда съшито с по-едър тегел, като за по-кратък престой. Атмосферата е по-сурова, по-преходна, като че си фиксирал в съответното място не един или друг облик, а прехода между двата. Като че са ти дали инструментите и материалите с моля, заповядай, прави оттук нататък, каквото знаеш и можеш.
В самолета на връщане нямах проблеми. Други обаче имаха. До мен се настани някаква явно важна индуска с червена точка насред челото. От другата й страна пък седна млад човек, може би неин секретар, който я заобсипва с грижи и внимание, а тя ги приемаше като истинска аристократка, без благодарност. Но щом се озовахме във въздуха, усети, че не е безсмъртна, и страшно се притесни. Озърташе се, искаше едно-друго, ситнеше до тоалетната и обратно. Стана ми жал, но не се издадох.
На сутринта след като пристигнах, седнахме цялото семейство, както си ни е навик, в кухнята, разгърнах сутрешните вестници и отново пред очите ми се разигра позната родна картинка. Варненски художници се оказва, че бяха открили ъндърграунда далеч преди светът да се усети, актриса се беше пробвала в поезията и се хвалеше как е изпратила свое стихотворение на Дейвид Бауи. Наричаха някаква хайдутка от историята "българската Жана Д'Арк".
В определени свои краища Земята явно е все още плоска. Нищо, ще се окръгли.

Публикувано в списание "Лик"