Media Times Review    Google   
___









хора и изкуство
 октомври 2002

Росен Рашев-Рошпака: Ако седна да пиша книги, ше ги пиша като на дедо Йордан Радичков*

България е единствената балканска държава, която няма наивистична школа, твърди художникът

Интервю на Елена Владова

Росен Рашев е художник, за когото си заслужава да се пише не само, защото творчеството му е повече от интересно и самобитно. Ако съществува правило, че някои хора късметът сам ги намира, то това е валидно за него и дано все така да му върви. Росен Рашев живее и работи през повечето време от годината във врачанското село Долна Бешовица близо до Тетевенския Балкан, където медиите и ценителите сами го намират. По канал I на БНТ бе излъчен няколко пъти документален филм, посветен на работата му. Художникът бе за първи път във Варна през август тази година, гостува с изложба в галерия "Теди" по време на фестивала "Август в изкуството".

Росен Рашев е роден през февруари 1970 г. във Враца. През 1989 г. завършва Художествена гимназия в София. От 1986 г. участва във всички изложби на Дружеството на врачанските художници и в групови изложби у нас и в чужбина. От 1992 г. си сътрудничи активно със столичната галерия "Витоша", където е имал множество самостоятелни изложби. Представял се е индивидуално и в Музея на наивистичното изкуство в Ягодина, Сърбия (1994, 1999), в Етнографския музей в Белград (2000), в Българския културен център в Братислава, Словакия (2001). Сред по-важните му награди са награда за цялостно творчество на фондация "Св. св Кирил и Методий" през 1994 г. и голямата награда за чуждестранен автор на триетаналето на наивистичното изкуство в Ягодина, Сърбия през 1995 г.

- Разкажете нещо за филма, посветен на Вашата работа. Как бе заснет?

- Филмът стана от предпоследната ми изложба в София, в галерия "Витоша". Посто дойдеха хората от телевизията, харесаха им много работите и казаха "Съвсем скромно, ей тука едно съвсем малко филмче да направим" и аз се съгласих, като помислих, че просто ще дойде един човек с камера и ше си снима, и ше си говорим, и всичко ше мине много бързо, обаче се оказа, че е много сложна цялата работа. Той дойде екип от 7-8 човека, един ден имаше снимки в София, след това 3-4 дена имаше снимки във Враца, в моето село Долна Бешовица. Там две къщи съм си купил и съм ги изрисувал - врати, прозорци, всичко в духа на картините ми. Там съм си създал един мой свят. Там ходя да си се зареждам сам, от собствените си работи. И ми е много хубаво. Рисувам си на двора, рисувам си вътре в една от къщите, в другата просто съм си подредил така работите... И там ходихме, и там снимахме филма, из село ги развеждах, снимаха майка, татко, баба ми, снимаха пуйките, кобилата на наш'те снимаха, кравата. И филмът стана много хубав, на мен ми хареса. Девет касети с материал снимаха. Първо го направиха 60-минутен филма, после казаха, че в момента не може да се излъчи целият и от него направиха 35-минутен филм. Пуснаха го по Канал I 3-4 пъти, по сателитния канал го пускаха 2-3 пъти. Обаче аз много се изморих от филма, от самите снимки. Имаше много повтарания, пък аз не мога да повтарям нищо и те много се ядасваха и даже малко се карахме на моменти, защото те изискваха от мен да съм като професионален актьор, пък аз не съм актьор. Аз все пак ако съм искал да ставам актьор и ако съм имал дарба за актьор, да съм станал. Пък аз с рисуване се занимавам...

- Филмът се нарича "Еднокрачко убива злото", на името на една Ваша картина. Откъде идват имената на работите Ви. Всички са много живописни и творчески?

- Сам си ги измислям. Те самите картини си ги носят тея имена. Аз просто други имена не мога ди си представа да им измислям. Самите преживелици от живота, които разказвам в работите, те си подсказват и името.

- Кога започнахте да рисувате по този начин?

- Още в гимназията си рисувах така. Не съм завършил Академия. Аз съм учил само в Художествена гимназия. В Академията нямах желание да уча. Просто защото народното изкуство на мен ми е в сърцето. И те, учителите много ми се караха. Казваха: "Първо се научи да рисуваш академично, етюдно, а пък после вече можеш да си ги правиш тея наивни, примитивни човечета". И аз за дипломната си работа им направих едни академично нарисувани работи просто, за да им покажа, че мога да рисувам така, но не ме вълтнува този начин на рисуване, не ми е в сърцето, не ми е в душата. И това беше единственият път. След това продължих да си рисувам по моя си начин.

- Откъде идва смесицата от техники. Има, както се казва, шев и кройка, заедно с живопис, апликации..

- Сам си ги измислям. Всъщност баща ми е голем майстор на ковано желязо и на дърво. Мога да го нарека рационализатор, обаче се занимава и с такива работи. Не е член на Задругата на майсторите, но всичко вкъщи той го е правил, и на съседите. И аз от него така съм явно прилепнал тоя мерак да майсторя с различни материали. Още от малък помна, моите приятели играеха на войници отвън, на фишеци, а аз пошивах. Много обичам да шия, да пошивам. С баба ми цели зими сме тъкали на стана - губери, черги. Баба ми ми го наснове стана, имаме един стан на 150 години, и сме тъкали на него много. Тя, баба ми, вече остаря. Майка ми пък не знае начина на насноваване на стана и вече не тъчем на негао, но аз си останах, така, да си пошивам.

- Оттеглянето от София бягство ли беше, или стана по естествен начин?

- Аз 15 години бех в София. Обаче нито една софийска работа не направих там. София не ме провокира, не ме вдъхнови. Аз по цяла нощ там сънувах едни бешовишки сънища, как си паса овците на село, как пускам хвърчила на село или как се разхождам по скалите във Враца, как залагам примки за орли да лова... И ги рисувах тея работи...

- Радичков четете ли?

- Да, да, да... (смее се). Той е от моя край, Радичков.

- Има ли нещо общо според Вас между неговите разкази и вашите картини?

- Има, има. Мисла си, че аз ако седна да пиша книги, ше ги пиша некви такива, като на дедо Йордан Радичков. А пък той ако рисува картини, сигурно некви като моите картини ше прави. Не знам. Той рисува, но малко. Много му обичам "Ние, врабчетата". И аз като него обичам да слагам на нарисуваното некакви перки, крила... Това по принцип си се разказва така по нашия край. В кръчмите като отидеш, и всички тея ловци, брат ми, например е ловец, аз ги слушам какво си говорат - вечно нек'ви диви прасета, нек'ви зайци, фазани; вечно с нек'ви кучета стават истории... И на мен много ми харесват тея работи. Те са част от самия мен. И аз тех права, защото са ми близки пък и щото си мисла, че едно нещо, ако не е преживено, ако не е минало през сърцето, какъв е смисълът да го правиш? Мога да права и други работи, но те, мисла, че няма да вълнуват толкова хората, защото на самия мен ше са чужди. Оттук ше станат едни студени, без емоция, без чувство.

- Още през 1995 г. сте получили награда в Сърбия.

- Музеят в Ягодина в Сърбия е единственият музей за наивно изкуство на Балканите. И те имат една традиция такава - имат един голям бус, натоварват се 7-8 човека, екипа изкуствоведи от самия музей и тръгват из Балканския полуостров да търсат художници, които на тех им харесват. Те мен много ме харесаха и ме поканиха още през 1994 г. Те ме намериха сами. С тех ме свързаха двама човека - режисьорът Константин Бонев и опраторът Константин Занков. Те са приятели и правеха един филм "Ловци на сънища", за балканските наивни художници с музиката на Теодосий Спасов. Страхотен филм. И те са обикаляли целия Балкански полуостров. Идваха на една моя изложба и съжалиха, че просто не са ме познавали, да ме включат и мен в тоя филм. И после сърбите дошли от музея в Ягодина в София и им казали: "Заведете ни при такива художници". И Константин Бонев и операторът ги доведоха. Първият път ходих с тех (с Константин Бонев и Константин Занков, бел. на ред.), че ме беше срам да хода сам (смее се). И беше много хубаво и оттогава почти всяка година хода там. Има биеналета, триеналета... Музеят в Ягодина е само за наивно изкуство. Сърбите си имат световноизвестна наивистична школа, художници, които ние въобще тук не знаем. Може би от техните художници сме чували само Генералич, хърватин. Там се органзират и много колонии, нещо като нашите пленери. Наскоро се завърнах пак оттам. Имаше международна колония - унгарци, румънци, словенци и аз бех единственият българин. И те много си ме обичат. После направихме една много хубава изложба в самия музей. Беха ни настанили в един природен резерват, Лисине - с едни големи водопади, реки, с едни големи пъстръви в реките, с двайсетина рибарника наоколо. Много красиво. Ядехме риби и рисувахме...

- Защо, според Вас, у нас наивното изкуство не е толкова развито? Тук също има предпоставки за това.

- С Максимилиан Киров, галеристът на галерия "Витоша", сме много близки приятели. С него сме си говорили и сме обикаляли неколко пъти света по такива музеи. Той ми е казвал, че понеже сърбите още по Титово, по комунистическо време, не са били такава държава като нас, а са били много по-свободни, имали са паспорти да пътуват из цел свят. И техните академични художници, които са завършили художествена гимназия, академия, знаят езици, по-окултурени хора, при едни отворени граници не стоят в Сърбия. Те всички са напуснали Сърбия и имат много сериозни лобита по Париж, по Ню Йорк, по Лондон; там има галерии, които продават техно изкуство. И всъщност в Сърбия са останали по-земните типове хора, по-свързаните с традициите, не жадуващи толкова да правят некакви модерни работи, нек'ви инсталации. Това са хора, които са свързани здраво със земята си, които орат нивите си, които се возат с трактори, доят овци и кози... Щото тя, Сърбия, си е като България - има 5-6 града и всичко останало са села. И понеже една държава не може без художници, и тея художници, силно наивните, са се усетили и са създали цяла школа и са се запалили един от друг. Има цели села, които рисуват в Сърбия.
А ние не сме имали възможността да пътуваме. Нашите академични художници си седат в България. И после, тук е имало една такава амбиция всичко да се ограмоти, всичко да се изучи, всички художници да завършат непременно гимназии, академии, да имат висше... Отивайки в тия гимназии и академии, това нещо те откъсва от тоя самобитен път, от тоя самобитен свят. И после, на наивното изкуство не се гледа още много добре. Има все още много хора, които го имат за голем кич. Аз съм им показвал на такива хора каталози от Сърбия, но те не възприемат наивното изкуство. Казват, че е узаконен кич. А всъщност наивото изкуство си тръгва още от Русо митничаря да си витае из цяла Европа и из цял свят. Може би ние сме единствената балканска държава, която не е успяла да си създаде наивистична школа.

- Това не говори добре за нас...

- Да, това значи, че ние сме кастрирали цялото ни народно изкуство, осакатили сме го и то не ражда вече плодове. На аз смятам, че след промените у нас, е друго. Гледам какво става във Варца и по селата. Има много обикновени хора, които се палат и почват да рисуват. Мисла, че това тепърва ше се възроди в България. Стига да не се превърне в мода. Аз винаги съм гледал да окуражавам хора, които искат да рисуват, а се притесняват, че нямат образование. Всъщност аз за това се отказах от Академията. Можех да я завърша и пак да си рисувам теа работи. Просто щех да издържа 5 години на една война с професорите. Те щеха да ми казват "Рисувай тако", аз щех да рисувам вако и пак щеше да е същото. Аз исках да дам кураж на всички, които идват след мен. Да им кажа, че можеш да правиш истинско изкуство и без да си в Академията. Но аз не съм първият, който дава тоя пример. Енчо Пиронков, Иван Нинов, Емил Стойчев са все такива хора. Мисла, че в наивното изкуство съм един от първите хора тук и окуражавам много хора да продължават.
Copyright © Елена Владова