Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 октомври 2004

ГОРЧИВАТА ИСТИНА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

В този брой Media Times Review предлага статия на Вероника Бикова, публикувана преди две години във вестник “Детонация”.


В нито един от многото анализи и публикации, посветени на причините, довели СДС до катастрофалната загуба на изборите, не се постави ясно въпросът за отговорността на българската интелигенция, и то на онази част от българската интелигенция, която се идентифицира с единствената днес опозиция. Изписаха се много и много повтарящи се статии за корупцията, за липсата на усет на Иван Костов към формиране на подходящ екип, за вътрешните проблеми на СДС, за непълноценното функциониране на местните клубове, за неуспешните кадрови решения по места… Най-драматичната и съществена причина обаче, довела българското публично пространство до съвременната оперетка, би следвало да се търси другаде. Не в СДС. Или поне не само в СДС. Става въпрос за едно традиционно болно място на България и болезнено измерение на българската национална идентичност, условно обобщавано с думата интелигенция. Вече е тривиално да се дават примери с прасенцата и къщата на Вежди Рашидов, с безкрайните интервюта и сменената биография на Стефан Цанев, с кичозната “литература” и още по-кичозните публични изяви на Недялко Йорданов… Тук няма да стане въпрос за отгледаната от някогашната комунистическа партия псевдоинтелигенция, чиято функция някога е била да имитира обществен живот и да замазва бездарието на управляващите, като вдетинява управляваните с доста спорната си в художествено отношение работа, а сега – да се гледа по телевизията, да се слуша по радиото и да се радва на гениалните си “мисли и чувства”, споделени с пресата, за да може да продължи безсрамно да се изживява като спасител, говорител, закрилник и учител на бедния, унизен, оскърбен, изстрадал и вдетинен от самата нея български народ. За тази смесица от вулгарност, безхаберие и претенциозност е ставало въпрос неведнъж. Абсурдно е да искаме от такива хора да се променят. Когато говоря за отговорност на интелигенцията за положението, в което днес се намира България, аз имам предвид онези интелектуалци, които се идентифицират с ценностите на демокрацията и не малка част от които признават открито подкрепата и съпричастността си към СДС.

Вече е очевидно, че загубата на изборите не се дължи само на корупция и на слабости в управлението на Костов, на липса на морал и талант у някои лидери на СДС, министри и членове на тогавашния НИС. Горчивата истина е, че проблемът, който пречи на формирането и функционирането на истинско гражданско общество в България не може да се търси само в сферата на политическото. Има още една сфера, която е предпоставка за всяко развито гражданско мислене и поведение – сферата на интелектуалното. В този смисъл, колкото и да е болезнено и дори брутално, трябва да си признаем, че блудкавата жълта обстановка на упоен народ, бездарни неадекватни управляващи и кичозни безвкусни медии е в много по-голяма степен плод на проблема, който България има с интелигенцията си, отколкото с политиците си.

Когато констатираме провала на демократичния преход в България (поне в настоящия момент) и говорим за моралния провал на синьото управление, трябва да се запитаме с какво българската интелигенция уж с демократични убеждения помогна на демократичния преход, как тя се опита да предотврати или поне да попречи на моралната деградация в централното и местните ръководства на СДС. Горчивата истина е, че тя не направи нищо особено смислено и съществено. А можеше.

В едно гражданско общество интелектуалците са тези, които променят вкусовете. В този смисъл именно българската интелигенция, желаеща и бореща се за успеха на реформите, би следвало през тези 13 години да промени или поне са се опита да промени вкуса на българите – да ги научи да различават лъжата от истината, фалша от автентичността, бездарието от таланта, да обясни не само икономическите и политическите, а и моралните и естетическите проблеми на комунизма не само посредством медийни изяви, а най-вече чрез интелектуална работа. Тя не го направи въпреки неполучилите голяма публичност и широка подкрепа опити на отделни нейни представители. Нейната интелектуална борба се ограничи само с медийното присъствие на няколко души. Банално ще бъде да даваме пример с работата на немската интелигенция, която обясни категорично и откровено всички морални щети на нацисткия режим, с интелигенцията в Израел, която веднага след създаването на тази страна започна да се занимава с интелектуална дейност, която се оказа от първостепенно значение за еврейската национална идентичност. За разлика от правителството на Иван Костов, правителствата в Полша и бивша Чехословакия в първите години след падането на комунизма са могли да разчитат на толкова важната интелектуална подкрепа. Отново дебело подчертавам, на интелектуална, а не само политическа. Клетвите за вярност, подписките, врещенето по площадите, ползването на стипендии на Отворено общество нямат нищо общо с интелектуалната подкрепа.

***

Комунизмът още в следреволюционните си години на прохождане яростно е ненавиждал интелекта и паметта. Това ясно личи от садистичната и нервна кореспонденция между Ленин и един от главните строители на новата болшевишка култура Анатолий Луначарский. Истеричното презрение към целунатите от Бога с провиденческа дарба да виждат извън пределите на привидността, с интелектуална възможност да обясняват и с магнетична способност да бъдат чувани и разбирани е характерно за абсолютно всеки национален вариант на социалистическо управление. Затова руската интелигенция е била избита още в първите десетилетия след т.нар. “революция” – кръвта на Данаил Хармс, Александър Введенский, Марина Цветаева, Исаак Бабел и още стотици е само оскъден къс от демоничнато изпълнение на проекта за чисто биологично унищожение на носителите и съзидателите на интелект и памет. Затова животът на истинските, а не измислените от комунистическите партии интелектуалци, е бил умишлено разсипван и безжалостно мачкан навсякъде в Източна Европа – всъщност това е чисто биологичната борба на комунизма с тези две качества на човешкото същество, свързващи го с Бога и отграничаващите го от останалите живи твари. В този смисъл задачата на интелектуалците преди и след краха на комунизма е именно да възпитават в нацията памет и интелект. И ако по време на социалистическия период за българската интелигенция е имало сериозно оправдание за несправяне с тези задачи, то след 1989г., когато няма политическа полиция, когато има свобода на словото, такова оправдание НЯМА. И преди, и след 10 ноември интелигенцията в България се е намирала в трагична невъзможност да компенсира интелектуалните щети, нанасяни от комунизма. Достатъчно доказателство за това е фактът, че 13 години след началото на прехода българската нация продължава да има остър проблем именно с унищожените от комунистическия режим интелект и памет. А за това вече нямаме право да обвиняваме нито НИС на СДС, нито политическата класа като цяло. Създаването на духовна и морална перспектива за развитието на едно общество никъде не е задача на политиците, или поне не толкова и не само на политиците, колкото на интелектуалците.

Вече 13 години, българската интелигенция с демократични убеждения не успя да създаде абсолютно нищо, което би могло да бъде реална алтернатива на помията, евфемистично наричана “масова култура”. Дори малкото ценни книги и филми, създадени през този период, бяха плод на отделни индивидуални усилия, а не от общностен дух (подчертавам, общностен, а не колективистки), свързан с желанието за целенасочено формиране на по-високи културни хоризонти и на по-дълбоки духовни потребности. Българските интелектуалци нямаха или сила, или талант, или воля да наложат в обществения ни живот ново разбиране за смисъла от политика, от образование, от изкуство и от нравственост, което днес повече от всякога се усеща като една от най-съществените причини, довели до опорочаването на българския преход. Нахално е да искаме от царя-премиер да стане по-умен, от Тошо Тошев – по-почтен, от Слави Трифонов – по-интелигентен. Нахалство е да искаш от който и да било човек да се отрече от собствената си същност. Но алтернативата на това поведение очевидно не може да се ограничава нито с писане на апологетични статии за Надежда Михайлова (или за друг лидер на СДС), нито с псуването в барчетата.

Колкото и шокиращо да звучи, моралният упадък на някои лидери на СДС и министри и явлението корупция също не получи интелектуална съпротива от условно наречената “синя” интелигенция. Интелектуалците говориха за тези неща само с констатации, по-подходящи за журналистическото говорене. Констатираха ги така, сякаш това е проблем само на политическия елит на СДС, а не проблем на българската нация, посочваха го от висотата на своята интелектуална чистота, като че ли само с цел да се разграничат от него. Интелектуалците ни не намериха нито подходящите средства, нито демонстрираха адекватна способност да бъдат реален коректив на това явление и оставиха българите да припознаят като такъв жълти вестници и просташко шоу. Защо никой от университетските преподаватели, изказали не веднъж публично отрицателното си отношение към моралната деградация и корупцията в СДС, не каза нито една дума за моралната деградация и корупцията във висшите учебни заведения, където работят, например? Нима там няма такава? Или може би носещите се легенди сред студентите за далавери с учебници и астрономически цени на кандидатстудентски частни уроци не е толкова сериозен проблем, колкото депутатските возила и опорочената приватизация? Защо упрекващите лошия екип на Костов хора на науката не говориха със същото усърдие, убеденост и загриженост за екипите в катедрите си? За тези неща просто се говори по-трудно, защото не е толкова лесно да се разграничиш, щом работиш там… И е въпрос не само на красноречие и достъп до медиите, а и на лична отговорност.

В интервю пред “Литературен вестник” (бр.30, 2002г.) Ани Илков твърди, че управляващите от СДС с корупцията си го накарали да се чувства “неудобно”. Е, мен така ме карат да се чувствам не малка част от някогашните ми преподаватели във Факултета по славянски филологии. Скандално е, че е възможно професор в СУ “Св.Климент Охридски”, ръководител на катедра и член на факултетния съвет на ФСлФ, нарекъл през 1983г. в своя книга Тодор Живков “вещ и прозорлив”, да нарече през 1997г. в друга своя книга преследвания и убития от същия този вещ и прозорлив Тодор Живков Георги Марков “оня, убитият с чадъра”, а неговите колеги да се правят, че не са чели книгата или да отчитат заниманията си с метафори, символи, родове, жанрове и женско писане като единствено възможно за тяхната мнима възвишеност занимание. Това вече не е недостатък на медийната политика на СДС, също любима тема на не малка част от българските интелектуалци. В този смисъл на въпроса на Ани към българското общество, зададен в същото интервю, “Къде е за тези 12 години нашият Конрад Аденауер, къде е нашият политик от типа на Шарл дьо Гол, къде е нашият политик от типа на Маргарет Тачър? “ лесно може да се отговори с друг въпрос: а къде е за тези 12 години нашият Брехт, къде е нашият поет от типа на Бодлер, къде е нашият драматург от типа на Шекспир? Този въпрос би следвало да бъде зададен на българската интелигенция, а не на българското общество. Безсмислено е да се пита за такива неща нация, чиито потребности от четене се изчерпват с лигави вестници и розови романи, чиито потребности от музика се фокусират в “Ни ловец съм, ни рибар съм”, чиито потребности от театър са ограничени с тъпи скечове, граничещи с малоумие, изобилно поднасяни всяка вечер. Такова общество не може да произведе нито Аденауер, нито дьо Гол, нито Тачър. То може само да унищожава духовно надарените, мислещите и дълбоките по стар рефлекс, наследен от тоталитарното минало, като по този начин кара такъв тип хора да се отвратят от публичния живот. И го прави изумително добре напоследък.

Филолози, социолози, политолози и историци, напълно независимо един от друг и в изследвания на съвсем различна тематика са единодушни в заключението, че политическата класа на дадена държава е резултат от нейния културен стадий на развитие. Нациите с примитивна интелигенция създават примитивна култура, а от тази примитивна култура произтича съответно и примитивността в политическия и обществения живот. В този смисъл не е коректна опозицията, която мнозина интелектуалци прокарват, между корумпираните политици и почтената интелигенция, между некадърността в Народно събрание и компетентността в университета. Политическото е следствие на състоянието на интектуалното, а не обратното. Народното събрание е продукт на средното и най-вече на висшето образование, а не обратното. Така че нереализираният втори мандат на СДС също е свързан с проблематичността на не малка част от интелектуалците, които се идентифицират с тази политическа сила. Неточно е да го прехвърляме само и единствено на синия политически елит.

Българската интелигенция, по-точно българската пишеща интелигенция, не изпълни или дори не осъзна нито историческата си роля, нито обществените си задължения. Може би от страх, провокиран от създадения от комунистическата култура и идеология вътрешен цензор, който и сега продължава да гложди по-голямата част от интелектуалците ни на научни и катедрени съвети. Може би от кариеризъм, който сведе потребностите от професионална реализация на хора на науката до стремеж към научни титли, изписвани пред светещите с изкуствен блясък от 200 километра имена на учените със съкращения като “ст.ас.”, “гл.ас.”, “д-р”, “доц.”, “проф.”, базиращи се в не малка част от случаите не на реални способности и научни постижения, а на евтини, жалки интрижки и комбинации и на унизително раболепие пред председател на една или друга комисия.

***

Именно семплата демонстрация на съпричастност към демократичния процес, изразявана само под формата на пенявене в кръчмите и кафенетата, крясъци на митинги и трошене на стъкла, зададе много ниски духовни и морални хоризонти на синьото управление още в началото на неговия мандат. Или българската интелигенция за разлика от полската и чешката чисто и просто никога не е имала ясна визия нито за политиката, нито за изкуството, нито за творящото слово, а само за исконната българска Софра? С това, последното, българският интелектуалец винаги е бил наясно. Дори прекалено наясно, смея да твърдя. Затова българската наука днес за повечето българи изглежда безполезна. Тази безполезност неизбежно става факт, когато науката се откъсне от проблемите на нацията си и се изолира в измислен от самата нея кръг, когато започне да се отнася към действителността като към нещо, което не я засяга и се случва независимо от нейното развитие.

Затова, когато днес говорим за изход от ситуацията, не трябва да забравяме на какво тази ситуация е продукт. И ако продължим да се втренчваме в политическото като единствен причинител на всички пороци в нашата съвременност и поради тази причина единствен възможен техен изцелител, никога няма да променим живота си. Защото политиката не е първопричината за историческата съдба на една нация, а само следствие от нивото на нейния интелект, образованост, култура и духовни търсения. Именно в тези неща трябва да се научим да се вглеждаме, за тях трябва да говорим, колкото и болезнено да е това на настоящия етап, защото те не са в никой случай по-маловажни от кметската кандидатура на СДС за местните избори в София.

 

ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Кметската кандидатура на СДС в София беше провал, наречен успех, въпреки апологетичните статии за Надежда Михайлова, написани от български интелектуалци. Резултатът от парламентарните избори за СДС ще бъде същото – провал – макар че някой син мъдрец пак ще го нарече успех. Но преди да се стигне до този провал г-жа Михайлова вероятно ще се ангажира с 123 или повече конференции по проблемите на българското образование, ще получи сърдечни поздрави и статии от блестящи представители на една вече смешна групичка, която нарича само себе си “българска интелигенция”, ще се снима с тях във вестниците и т.н.

Това обаче не е най-лошото. Демократичният преход като цяло е провал.

Защото интелектуалците или групичката така и не разбраха как, кога, за кого и за какво трябва да пишат. И каква е тяхната роля в гражданското общество. И с какво могат да му помогнат.