| Жена му почука
на вратата на стаята му и без да отваря, извика, че ще минат
да я вземат с кола. И че щяла да се върне утре по някое
време. Той извика „добре“ и остана легнал в същата поза
— по корем, с лице, забито във възглавницата.
Когато външната врата щракна
след излизането и́, той постоя още доста време така.
После изведнъж повдигна нагоре главата и раменете си тъй
силно, че гръбнакът му изхрущя. Беше осъзнал, че до утре
има страшно много часове, а той не знаеше какво да прави
с тези часове.
Не можеше да спи повече. Беше
спал с малки прекъсвания почти три дена. Изобщо не можеше
да си представи да излезе и да се разходи по улиците, това
му се струваше по-страшно, отколкото пак да започне училище
от първи клас.
В стаята бавно се стъмваше
и той усещаше това по-скоро със слепоочията си, защото продължаваше
да лежи със затворени очи. Усещаше мрака като хлад, който
бавно го обгръща отвред.
Надигна се и включи телевизора.
Смени няколко пъти каналите, но не намери нищо, което да
задържи вниманието му и го изключи. Пак се сети колко време
има до утре. Можеше да обиколи света и да се върне. После
за известно време явно отново беше заспал. Събуди се с разтуптяно
сърце, още под впечатлението на съня, който беше сънувал.
Сънят беше нюйоркски. Което беше много странно, защото той
никога не беше ходил в Ню Йорк и представата му за този
град и за всички тези улици каньони или каквото там беше
и за небостъргачите беше много смътна. А в съня си той видя
страшно ясно и точно този град, или по-скоро — мястото,
където се намираше. Намираше се на Бродуей. Откъде знаеше,
че това е Бродуей, нямаше никаква представа. Трябваше да
отиде донякъде и влезе в метрото. И изведнъж цялата улица
се надигна и застана отвесно и се превърна самата тя в гигантски
небостъргач. А метрото — в асансьор, който го понесе стремително
нагоре. И тук се събуди.
В стаята температурата рязко
беше спаднала. Добре, че се беше сетил да метне върху себе
си одеялото — кога, не си спомняше. Рубинените цифрички
от часовника на видеото показваха полунощ. Преди години
през подобни безкрайни нощи ставаше и си наливаше нещо за
пиене... Още първата чашка го отпускаше, а след втората
вземаше телефона и започваше да се обажда по азбучен ред
на познатите си — тъй, както бяха записани имената им в
тефтера. Понякога попадаше на благосклонни събеседници и
сам се учудваше на себе си — какъв лек, забавен и весел
събеседник можел да бъде. Междувременно продължаваше да
си налива. Оставяше телефона чак когато изпразнеше бутилката.
А на сутринта много често не си спомняше последните разговори.
Но сега и да пие вече не биваше,
и това убежище му беше отнето.
Да чете пък отдавна се беше
отказал. По-точно, имаше някаква книга, която се търкаляше
на шкафчето до главата му. И понякога я вземаше и започваше
да чете оттам, докъдето мислеше, че е стигнал. Но нито героите
си спомняше, нито какво се случва с тях. Със същия успех
можеше да чете и йероглифите на шарките по тапета.
Някога, много отдавна, в такива
периоди пишеше стихове. Стиховете идваха сами и дълбоко
в себе си той не смяташе, че е поет, защото не виждаше каква
заслуга има за написването им. Но после ги даваше за публикуване
и неизменно всички ги харесваха и много го хвалеха. През
последните години пак беше опитвал този номер с писането
на стихове, но вече нищо не се получаваше. Онази сребърна
струна, която преди се
обаждаше от време на време в душата му, явно окончателно
и безнадеждно се беше скъсала.
Стана, отиде до кухнята и
изпи чаша прясно мляко. Погледна през прозореца, но беше
паднала мъгла и навън нищо не се виждаше — само светлината
на уличните лампи проникваше през мъглата на жълти размазани
петна, приличащи на размахани слънчогледи.
Отново се върна в стаята си
и легна в леглото.
Колко ли стихове беше написал
през живота си — отпечатани и неотпечатани — може би над
хиляда. С много редки изключения почти не си спомняше съдържанието
им.
Бравата на входната врата
щракна. Той чу стъпки. Сетне чу гласа на жена си:
— Аз съм. Прибрах се.
По шумовете разбра, че жена
му е влязла в банята и е пуснала водата.
Слава Богу! Нищо друго не
беше важно сега, само това, че тя си е тук, вкъщи.
Пресегна се и взе разтворената
книга до главата си — „Разговори с Йосиф Бродски“ на Соломон
Волков. Отгърна предишната страница, за да си припомни прочетеното.
И веднага попадна на следния пасаж, който го зашемети: „Бродски:...
Но помня своя първи, стопроцентов, както ми се струва, нюйоркски
сън. Сънувах, че ми се налага оттук, от Гринич Вилидж, да
отида някъде на 120-а или 130-а улица. И за целта трябва
да взема метрото. А когато влизам в метрото, изведнъж виждам,
че целият този Бродуей —
тоест оттук до Харлем, да речем, или дори по-нататък — се
вдига и застава вертикално. Или цялата тази дълга улица
внезапно се превърна в страхотен небостъргач. И затова метрото
вече не беше метро, а асансьор. И се качвам нанякъде, като
при това чувствам, че
Бродуей се изправя на задни лапи! Потресаващо усещане беше!“
Не си спомняше дали го е чел
вече този пасаж или не. Но той беше сънувал така или иначе
точно това — Бродуей на задни лапи!
Остави книгата и затвори очи.
И в този миг в главата му се появи нещо, което беше толкова
отчетливо, че той в първия миг не разбра какво е. После
разбра. Беше едно малко стихотворение, само няколко стиха,
което стоеше непоклатимо под клепачите му, сякаш изсечено
с длето. Беше сигурен, че ще си го спомня винаги — и затова
изобщо не понечи да го запише. |
