Media Times Review    Google   
___









Време
 октомври 2004

СПОМЕНИ ЗА КОМУНИЗЪМ

(трета част)

Лазарин Лазаров

продължение от първа част и втора част

Освен лекции по марксизъм-ленинизъм, всички слушахме и военни лекции. Момчетата трябваше да отидем две лета - на два пъти по два месеца - в казармата. Веднага след юнската сесия ни натовариха на влака и заминахме за Карлово, в казармата на най-голямото ”химическо” поделение в страната.

В казармата тогава още се чувстваха някои от старите порядки. Измежду старшините имаше от стария тип ”фелдфебели”. Те ни гонеха сутрин с каиш в ръка между леглата на два етажа, но бяха добри и честни хорица. Спомням си старшините 20 години по-късно, които наблюдавах в поделението във Враца, където бях взет запас. Хитри кръшкачи, без строеви вид, те само гледаха да завлекат от казармата бензин, строителни материали и хранителни продукти. Отдельонните ни командири - строеви младши сержанти - бяха стегнати и тренирани физически като пружинки. Сутрин рано, за физзарядка тичахме от западния край на Карлово, където беше казармата, до източния край на Сопот и обратно.

На двадесетия ден положихме клетва и на следващия неделен ден ни пуснаха в 12-часов градски отпуск. Почти всички се събрахме в градината на ресторанта в центъра на града. Пиехме хубава карловска анасонлийка със салата и мезета. Трябваше да се приберем в казармата за вечерната проверка в 9 ч. Още към 8.30 се отправихме на групи към казармата, весели и подпийнали. Беше още светло, минахме нарочно по по-крайни улици за да не ни гледат като разпасана команда. Аз вървях в една групичка с още двама, съвсем на края на града. Преди да стигнем казармата се спрях да пусна една вода до една от оградите край пътя. След като минахме през КПП-то на казармата, веднага разбрахме, че нещо се е случило. Да сме отишли веднага на плаца за обща проверка, там вече се бяха струпали дежурният офицер, дежурни по роти, войници. Дежурният офицер разговаряше с някакъв цивилен, който жестикулирайки му обясняваше нещо. След като бяхме готови за проверка, дежурният офицер обяви, че се е случило нещо много неприятно, че някой е изложил военната униформа извършвайки нещо много неприлично - показал си члена пред ”другарката на този другар” - и посочи цивилния до него. ”Трябва да знаете, че този другар е партизански ятак и че случая няма да остане без последствия” - натърти дежурният, а цивилният до него започна да размахва някаква карта. Най-добре било извършителят веднага да си признае и да излезе пред строя.

Минаха пет минути, никой не се обади. Тогава дежурният тегли още една заплашителна реч, даде свободно и каза, че ни дава половин час срок - трябвало да останем на плаца без да разваляме строя и да издирим извършителя. След половин час щял да се върне - ако не сме били в състояние да го съобщим, лошо се пишело…

Останали без офицерски надзор, някои започнаха да се обаждат: ”Ей, който е да си признае, няма сега всички да висим тука заради него…” Единият от групичката, с която се прибрах - един дребен арменец - се приближи до мен и ми каза: ”Лазо, това трябва да си ти, нали се отби по едно време да пикаеш… Най-добре, кажи си, не може заради тебе толкова хора да страдат”. Аз не бях сигурен, че историята е заради мен. Не бях пиян, зад оградата, пред която се спрях, нямаше никой. А и при връщането толкова други се отбиваха край някое дърво или ограда да се изпикаят. Но арменеца разгласи и на други, че това вероятно съм аз, новината се разпространи из целия строй. Чуха се и други гласове: ”Ей Лазо, няма да висим тука заради теб!”

Но когато дежурният офицер се върна и започна пак настоятелно да пита, всички мълчаха. Никой не произнесе моето име. ”О… ще ви науча аз” - каза той.”Никой да не напуща строя и плаца! Ако трябва цяла нощ ще стоите тука така. Оставям ви на младши сержант Х. Когато сте готови с името, кажете му да ме извика от дежурната стая!” Усещах че настроението е раздвоено. Някои бяха готови да упорстват, други негодуваха. Чак малко преди полунощ, дежурният офицер се появи и каза: ”Виждам че искате да забъркате кашата по-сериозно. Да знаете че тая история няма да приключи докато не се разбере кой е извършителя. Утре разследването ще продължи. Вървете сега да спите!”

На другия ден, понеделник, по правило се правеше общ сутрешен развод. Строих се изтръпнал за развода. Дежурният офицер го нямаше. Взводните командири рапортуваха на ротните, а те на командира на поделението. ”Да има да ми кажете нещо по въпроса за члена?” - запита той полуусмихнат. Пак мълчание. ”Добре, вървете сега на занятия, но да знаете, че въпросът с члена не е приключен!”

След две години карах втората си казарма в същото поделение. Командир му беше друг офицер. Един ден имаше някаква инспекция, на общ развод се появиха двама външни офицери. В единия от тях познахме стария командир от първата казарма. Той също ни позна. ”Въпросът с члена не е приключен!” - каза ни усмихнато той.

***

След казармата, през септември, нямаше и две седмици учебни занятия когато оповестиха, че българското село се нуждае от решителна помощ за прибиране на реколтата. Наредено бе всички висши учебни заведения да преустроят учебните си програми така че всички студенти и преподаватели веднага да заминат на 22-дневни бригади в определени селски райони. На нашия курс бе определено голямото село в Плевенски окръг Гулянци. Определиха ни сборен пункт за заминаване, било абсолютно задължително. Когато се озовахме в Гулянци и ни настаниха в едно училище (нямаше легла, трябваше да спим на пода), видях че рабфаковските студенти не бяха с нас. Из между преподавателите отсъстваха по-старите авторитетни професори както и преподавателите по марксизъм - въобще преподавателите-партийци.

Трябваше да берем царевица, определиха ни норма. Както в казармата, така и на тази бригада открих, че много черти на някои хора, незабележими в нормалния живот, се проявяват в казармени и в такива бригадни условия. Изненадващо за мен, някои от приятелите-студенти постоянно кръшкаха и симулираха неразположеност, докато други проявяваха явно усърдие. Имаше 3-4 яки момчета, които покриваха нормата за десет души. Почти през цялото време ни хранеха с боб-яхния и компот от сушени сливи - храната беше много тънка. При примитивните условия, в които живеехме, повечето спряхме да се бръснем. След седмица колежките започнаха да подхвърлят на някои: ”Абе ти си изглеждал много добре с брада, трябва все така да ходиш”. Повечето решихме да се приберем в София с бради.

След три седмици чакахме на гарата един специално композиран влак, който трябваше да върне в София всичките студенти-бригадири от Плевенски окръг. Когато влакът пристигна от по-северните райони полупълен вече, един гулянски партиец, отговарящ за нас, побърза да каже нещо на коменданта. Веднага вратите на вагоните бяха затворени и обявиха, че студентите с бради нямало да бъдат допуснати докато не се избръснат ползвайки гаровата чешма - влакът щял да изчака. Някои незабавно се спуснаха към чешмата, но други не бързаха. ”Не стига дето им брахме царевицата, ами сега ще ни бръснат” - мърморехме ние. Нещата прерастваха в малка демонстрация - мина половин час, влакът не тръгваше, десетина души стърчахме небръснати на перона, недопуснати във вагоните. Комендантът на влака поомекна, един от нашите доценти започна да ни убеждава. Накрая се поокълцахме с ножичка, влакът тръгна, но си спомням, че двама души останаха да чакат нормален пътнишки влак и да се приберат брадати на собствени разноски.

Защо някои хора са склонни да считат, че обществото като цяло им е задължено, а други са привикнали да разчитат само на себе си? Многобройните случаи на несправедливост и насилие, изпълващи спомените ми, ме карат да мисля, че практически комунизмът е не толкова исторически (класово), колкото психологически обосновано явление. Той е средство за оцеляване на некадърните и завистливите. Комунистите считат, че индивидите трябва да се подчиняват на ”колектива” - на колектив, формиран по техен образ и подобие. По този начин те търсят да експлоатират трудолюбивите и способните. Осъзнатият комунистически стремеж към ”всеки според способностите си, всекиму според нуждите” убива трудовия и житейски ентусиазъм.

Сега си давам сметка колко оскъдно съм живял през студентските ми години. Трябваше постоянно да мисля за всяка стотинка. Родителите ми също се лишаваха от много неща, за да могат да ме издържат. През пролетта на следващата година се запознах с една полякиня. Студентка по българска филология в Ягелонския университет в Краков, тя беше дошла на едномесечен стаж в България. Заведох я един път в коктейл-бара на ресторанта на операта - една четвърт от месечната сума, получавана от нашите, хвръкна. Полякинята проявяваше разбиране. Изкарахме емоционален флирт. Преди да си тръгне, искаше да си купи някаква книга на Георги Караславов, която щяла да й трябва за дипломната й работа. Отидохме в една книжарница, разбра се, че щели да имат книгата след един месец. Обещах да й я пратя.

Сега се изчервявам при спомена за неджентълменската постъпка, която бях принуден да направя. След месец, когато отидох да купя книгата, тя се оказа около 15 лева, с пощенските разноски щеше да стигне към 20, а аз имах само 12-13 лева. Бях заборчлял, в момента нямаше никаква възможност да искам още пари от някой. Реших, че ще я купя следващия месец. Междувременно получих картичка от полякинята с изглед от Краков, на която не отговорих. Когато бях в състояние да й изпратя книгата, беше минало толкова време, че ми беше вече неудобно. Така си и остана.

Същата пролет един нов случай ми напомни за комунистическата завист и злоба. ХТИ-то се беше преместило в сгради на бивша казарма в Дървеница и един ден нашият курс бе на поредна неделна бригада за оправяне на двора. Работихме на групи, съответстващи на специалностите ни. Аз бях в група с още седем-осем души - повечето момичета. Работих доста усилено - заради самата работа. Повечето от мъжете в нашата специалност бяха рабфаковци - те въобще не бяха благоволили да дойдат на бригада. По едно време ми се мярна един Свилен - рабфаковец, който беше член на партийното бюро на института, но той не се присъедини към групата, а се качи някъде в института. Оказа се, че той събрал комсомолския комитет и им разпоредил да отразят бригадата с един стенвестник, който трябвало да бъде окачен още преди завършването й. Трябвало да се отчете съревнование между групите. Седнали да правят стенвестника, извикали един, който умеел да рисува. Преценили набързо резултатите от свършеното от всяка група. Трябвало да се посочат имена на проявили се, добре работили и на кръшкачите. Всичко това ставало под пряката диктовка на Свилен. Похвалили двама-трима, въртящи се около Комсомола. Ами кръшкачи? Всъщност те нямали никакви наблюдения, а само едно-две повърхностни сведения. Пишете Лазо от ”Горивата”, аз знам, че той обича да кръшка...” - наредил Свилен.

Като свърши бригадата се поизмихме и отидохме да видим окачения при входа на сградата стенвестник. Каква бе изненадата ми да видя в него лошо нарисувана фигурка на изтегнал се под дърво човек и отдолу надпис ”Лазо пак изкръшка”. Почервенял от гняв бързо хванах автобуса и се прибрах разстроен в къщи. После разбрах че две-три момичета от групата нахълтали в стаята на комсомолския комитет да изразят възмущението си. Аз всъщност съм бил работил най-добре в групата… ”А бе то това е за агитация…” - опитали се да се оправдават деятелите. Накрая се принудили да слязат и свалят стенвестника.

Година и половина по-късно карахме производствени стажове. Попаднах в газгенераторния цех на ДМЗ-Ленин (край Перник) заедно със Свилен. В края на стажа трябваше да подготвим отчети, съдържащи подробно описание на технологичния процес на съответния цех - те трябваше да бъдат прегледани и подписани от началника на цеха и главния технолог преди да ги представим в катедрите на института. Началникът на цеха ни предостави оскъдни материали, но аз ползвах една руска книга по газгенератори и успях да съставя хубав отчет - с технологична схема и чертеж на един от газгенераторите. Усетих как Свилен много искаше да се докопа до отчета ми. Беше ми жалък като гледах как ми се подмилква - черпеше ме с вафли, банички и цигари. Дадох му го, но му казах да не го преписва буквално. Оказа се, че той не може сам да го видоизмени - трябваше да му помагам. Спомням си че ми каза: ”Ей Лазо, ти си бил добър човек бе.”

***

Все пак, студентските години бяха относително безгрижни - но бързо се изнизаха. Наближи да завършваме семестриално. Заговори се за разпределението. Софиянците имаха предимство да останат в София. Аз си бях дал сметка, че ако искам да направя нещо в живота си, трябва да се добера до София. Не ми се връщаше в Разград, а и родителите ми не ме поощряваха. Надявах се да може да ме разпределят в Перник - или в ДМЗ-то, или в голямата Пернишка топлоцентрала, където имаше подходяща работа по моята специалност.

Разпределението на нашия випуск за пръв път щеше да се проведе въз основа на някакъв изменен правилник. Който не се подчинял, не можел да получи никъде трудова книжка докато не възстановял разноските на държавата по следването му. Щяло да бъде строго, можели да отнемат и дипломата… Политическите последици се подразбираха.

Когато бях в първи курс, трябваше дори да плащам такса, за да следвам (после тези такси ги премахнаха). През цялото ми следване не бях получил нито стотинка помощ от никого - само майка ми и баща ми отделяха от залъка си пари за да ме издържат. Нямаше значение - партията се разпореждаше с нас както си искаше. Всъщност точно рабфаковците, които получаваха стипендии, щели да бъдат освободени от разпределение (те си имали някакво вътрешно разпределение по партийна линия, напълно съобразено със собствените им желания).

В определения за разпределението ден щели да дойдат представители на всички предприятия и ведомства, които търсели специалисти от нашите специалности и щели да се договарят с нас. Ако софийско предприятие поискало да вземе несофийски жител, трябвало после да му ходатайства пред съответния районен съвет за жителство. Такова право имали само някои производствени предприятия, не и ведомствата и институтите.

На практика не стана така. Дойдоха не голям брой чиновници-кадровици от министерствата и окръжните съвети. Те се бяха разположили на една дълга маса, постлана с червена покривка, в голямата заседателна зала на института. Нашият ректор - сравнително авторитетен професор - изглежда се беше измъкнал. На специалното ректорско място се беше разположил един от заместник-ректорите, известен с партийната си принадлежност. До него на специална маса седеше кадровичката на института с куп папки пред нея. Оказа се, че всичко е било предрешено предварително - на базата на предоставените им студентски характеристики и предварителни консултации. Студентите влизахме един по един. Кадровичката уведомяваше влезлия къде е разпределен. Ако той имал някакъв въпрос и ако представителя на съответното министерството/съвет присъствал, можело да го зададе. Представителят обикновено отговаряше, че не е запознат с конкретните условия на длъжността в предприятието на разпределения. Това е.

Разбрах, че съм разпределен към Министерството на народната отбрана и че работата ми щяла да бъде в Сливен. На въпроса ми каква по-точно, представителят на МНО каза: ”Сега е рано, през май ще разберете” (разпределението се провеждаше няколко месеца по-рано).” Оставил съм тук един телефонен номер, на който ще се обадите като му дойде времето, в нашето министерство не може да се влиза току-така” - каза той. Никакъв документ, нищо на книга. Това беше.

Бях много учуден че от МНО са се спрели на мен - знаех че те взимат само политически проверени. На другия ден подразбрах от стаята на личен състав следното. Трябвали им двама души, мъже - единия за София, а другия - за Сливен, да бъдели от специалността ”горива”. В нашата специалност бяхме 4 момчета (без рабфаковците), от които тримата софиянци. Подбрали единия от софиянците, а за местото в Сливен изборът съм бил само аз. Нямало да ме правят униформен офицер, щял съм да работя като ”волнонаемен”.

Чувствах се като някаква играчка в ръцете на мощни, независещи от мен, сили. А си бях мечтал как ще стана началник цех на голям нефтопреработвателен завод…

Бях започнал да си правя дипломната работа при един доцент, който работеше по съвместителство в БАН. Той харесал стила ми на работа, каза ми че съм бил подходящ за научна работа. Междувременно бях разбрал, че разпределението ми било към ГСМ-отдела (гориво-смазочни материали) на МНО и че шеф на този отдел била жена (!) - някоя си полковник Недялкова. Един ден ръководителят ми каза, че в БАН, в Института по органична химия, имало един професор Димитър Шопов, който търсел млади, склонни към научна работа, химици за новообразувана секция, и че той по някаква случайност познавал полковник Недялкова. Професорът искал да ме види.

Някаква надежда пръкна в потиснатата ми душа. Когато се явих пред Шопов, изглежда му направих добро впечатление. Той ми каза: ”Ще се обадя на полковник Недялкова и ще я помоля да те освободи”. Но когато след 2-3 дена отидох пак, чух следното: ”Говорих с Недялкова, непреклонна е. Нищо не може да се направи”.

Защитите на дипломни работи приключиха през май, застягах се за Сливен. Бях възпитан на ред и дисциплина, съзнанието ми не можеше да допусне мисълта, че мога да не замина, пък после да се оправя някак. Въпреки че виждах, че някои от колегите не приемаха толкова сериозно разпределението. Много успяха да се освободят. Бях разглеждал състудентите си само като различаващи се по успех и по маниери. Сега започнах да разбирам, че те се били твърде различни по нещо друго - връзки и обществено положение на родителите. И че то е много важно. Току някой, когото бях считал за посредствен, ми съобщаваше че се е освободил от разпределението си и щял да постъпи на работа в някое министерство.

Например, имахме един Мутьо - син на антифашист от Михайловградско село. Не му вървеше ученето, но иначе беше общителен, умееше да се държи приятелски. Правеше ми впечатление, че ползваше държавна квартира, вместо на лятна бригада, отиде на някаква лагер-школа на ”Дружба”, бяха го включили в разменна студентска делегация, която прекара близо месец в ГДР. Не парадираше, правеше да изглеждат нещата естествено. Беше разпределен във Враца, но още на втория ден се бе снабдил с бележка за освобождаване.

Хич не ми се ходеше в непознатия Сливен. Бях свикнал със София, имах добри приятели, хубава приятелка, знаех че ако ме оставят, ще си намеря добра работа в София… Защо трябваше да е така? Взех от личния състав телефонния номер, разбрах, че трябва да търся Попов. Обадих се. Очаквах да бъда извикан в Министерството за инструкции, че ще видя най-после тази полковник Недялкова. ”А… да, Вие ли сте… Значи, трябва да се явиш в Сливен в поделение No … и да се представиш на началника майор Стоилов. То поделението е малко извън града, но ти ще се явиш във военното коменданство сутрин преди осем, те ще го извикат да дойде да те вземе”. ”Ама.. няма ли да ме приемете в министерството…?” - казах плахо аз. ”Нема нужда, бегай в Сливен!” На въпроса ми като какво ще работя, военният кадровик ми каза: ”Там ще видиш. Ще пускат някаква станция за регенерация на смазочни масла. Ти ще й бъдеш началник”. Въобще не можах да стигна до там да разбера каква ще ми бъде заплатата.

Купих си билет за нощния влак за Сливен. Събрах целия си багаж в два куфара. Запихме се с приятелката ми и още двама приятели още от следобеда. Късно вечерта те ме изпратиха на гарата. И много рано на другата сутрин бях в Сливен. Струваше ми се неудобно да се явя с куфарите в коменданството - наех си легло в централния градски хотел. Майор Стоилов дойде да ме вземе от коменданството. Беше сърдечен човек. ”Ей.. па защо не си дадоха труд да ме предупредят” - каза той. Разпореди се един старшина да ми премести багажа от градския във военния хотел, където било много по-евтино.

В Сливен беше седалището на 3-та българска армия. Поделението се оказа складовете на армията за бензин и масла - представляваше едно оградено поле, извън града край шосето за Бургас, с една-две малки сгради - складовете бяха под земята. Състоеше се от майора, заместник началник - капитан, десетина старшини и един счетоводител и две чиновнички - волнонаемни. Майорът ми показа ”установката” за регенерация на масла, която беше монтирана в една малка постройка. Имаше и малък парен котел. Трябвало тепърва да се назначи огняр за котела, да се намерят материали за филтър-пресата и да се обзаведе една съвсем малка лаборатория за най-елементарните анализи.

В следващите дни, като се разрових из документацията, разбрах че това е съветска военно-полева установка за регенерация на танкови масла, модел 1937 г (!), изпратена още преди години в България. За нейното пущане беше достатъчен някакъв техник, а за поддържането й - един старшина и един войник. Но в МНО счели, че им трябва дипломиран инженер.

Заплатата ми се оказа най-ниската възможна - 73 лв на месец (бяха обменили парите 10:1); всеки ден плащах за леглото си във военния хотел по 95 ст. Хранех се във военния стол в центъра на града. Беше есента на 1960 година.

Намерихме огняр, някакви филтри, можехме да опитаме да пуснем инсталацията, въпреки че за нормална работа бяха необходими някои уреди и материали, за които трябваше да се чака цяла година. За ”пуска” дойде от София един старши лейтенант - беше млад инженер-химик завършил в ”Съюза”. Държеше се покровителствено с мен, почувствах, че е доста бос в специалността. Инсталацията тръгна, но се оказа, че платнените филтри много бързо трябва да се сменят. Убеден съм, че ако се направеше една икономическа сметка, щеше да е по-изгодно танковите масла на Сливенската армия да се изпращат за регенерация в Девня, където имаше заводска инсталация. Но военните не се интересуваха от икономически сметки.

Дадох си сметка, че здраво съм се накиснал. Затова ли бях учил 5 години? Затова ли родителите ми търпяха лишения и отделяха от залъка си средства? Помъчих се да обясня нещата на майора. Той виждаше мизерната ми заплата. Като че ли искаше да ми помогне. ”След две седмици ще ходя на съвещание в отдела в София” - каза той. ”Ще те взема със себе си. Ще обясниш нещата на полковник Недялкова…” И ми даде да разбера, че мога да депозирам заявление за напускане. Съгласно кодекса на труда можех да напусна с предупреждение от 1 месец.

За пръв и единствен път влязох в пищната сграда на Военното министерство. Полковник Недялкова беше със строг вид, минала 50 години. Военната си кариера започнала като интербригадистка в Испания. Като по-млада била хубава, младите офицери се заглеждали по нея, но тя била твърде безцеремонна с тях. Съвещанието започна, дойде ред на майора, който докладва за поделението. ”Има само един проблем” - каза той. ”Другарят Лазаров е много притеснен битово, подал е молба за напускане”. Всички впериха учудено очи в мен. Аз се опитах да обясня нещо, гласът ми трепереше. Полковничката направи кисело-досадна физиономия. Разбра, че се готвя да й създавам непредвидени неприятности и реши, че трябва решително да потуши всякакво желание за непокорство у мен. Припомни ми за разпределението. Изреди заплахи за ”сериозни последствия”, след което се разгорещи и дръпна една реч за дълг към социалистическата родина и партията. Истинският социалистически гражданин не бивало да се плаши от трудностите… ”Какъв млад човек сте Вие?” - започна да крещи тя. ”Вие знаете ли какво беше в Испания? Там над главите ни фучаха куршуми…”

Усетих в гърлото си отново познатия страх. Настъпи тягостна ситуация. Съвещанието свърши, с майора мълчаливо се отправихме към хотела. Късно вечерта се прибрахме в Сливен. На другия ден бях изтръпнал и като замаян. Нямах желание да виждам хора, не ми се ядеше. Вечерта, след стола, се усамотих на една пейка в градската градина. Ако преди 2-3 години някой ми беше казал, че така ще се чувствам като дипломиран инженер-химик, нямаше да му повярвам. Бях намразил и Сливен и военните… А не виждах никакъв изход. Не ми се живееше. Мислех си да се опитам да забягна в чужбина, но как от Сливен, като волнонаемен към МНО? Минаваха ми мисли дори за самоубийство.

Мислех си как някои успяват да се уреждат. ”Вие сте задължен на тази държава” - ми бе казала Недялкова. ”Тя ви е дала много!” Но нали държавата за да даде нещо, трябва да го вземе от някъде. Нима държавата не беше вземала и от мен? Нима не беше вземала от родителите ми? О… сигурен съм че беше взела от тях повече, отколкото съответстваше на средностатистическия им дял. Беше взела от тях, и от много други като тях, за да даде за рабфаковската стипендия на Свилен, за лагер-школите на Мутьо, за голямата й полковнишка заплата… Знаех, че напълно справедливо общество е илюзия, но усещах как комунизмът развращава хората.

Молбата ми за напускане остана без последствия. Но аз не се бях отказал. Изглежда, че от Министерството бяха дали някакви указания да ми съдействат за подобряване на битовото ми положение. Един от старшините ми предложи да живея у тях докато съм си намерил квартира. Тогава квартира в Сливен се намираше изключително трудно. По едно време в поделението дойде някакъв майор от ГСМ-отдела на Министерството на нещо като инспекция. Аз се опитах да му се оплаквам. ”Знам, знам” - каза той. Нещата ще се оправят като те направим партиен член и като те облечем. Можем веднага да ти дадем чин старши лейтенант”. Изтръпнах. Та това беше нещо, от което най-много се плашех. Спомних си за един приятел, който завърши медицина и го взеха военен лекар. Натирили го бяха в Звездец, Малко Търновско. Той започнал да симулира набожност, сложил си кръст под униформата и започнал да посещава селската църква, проявявал неподчиненост, само и само да го уволнят…

Предпочитах да си остана волнонаемен и да плащам по 95 стотинки във военния хотел. Живеех в стая с 4 легла, съквартирантите ми постоянно се сменяха. Намерих си приятелка - една балерина от Сливенската местна опера, скоро завършила балетното училище в София. Беше много хубаво момиче и въпреки артистичната си професия имаше провинциален патриархален манталитет. Почувствах се малко влюбен…

Нещата в регенерационната станция се протакаха, след два месеца подадох нова молба за напускане. Майорът се обади в София да пита какво да прави. Недялкова я нямало, заместникът й, подполковник Димитров се ядосал: ”Преди да напусне да го изключите от Комсомола и да го уволните дисциплинарно” - казал той.

А как да ме изключат от комсомола, в поделението нямаше комсомолци. Би трябвало да се зачисля към организацията на съседно танково поделение, но войниците нито ме познаваха, нито ме бяха виждали. Как да ме изключват…

Наближаваше датата, на която изтичаше предупредителния срок на молбата ми. Бях решил да проявявам твърдост и да упорствам. Майорът ми каза: ”Ей момче, ще ме вкараш в беля, но ще поема отговорността”. И ми разписа трудовата книжка с ”уволнение по взаимно съгласие”.

В една студена късна ноемврийска вечер стоях на перона на Сливенската гара. До мен бяха двата куфара. Сгушена в прегръдката ми, балеринката хълцаше. Качих се на влака за…. София. Там никой не ме чакаше. В портофейла си имах не повече от 100 лева. В София имах леля и свако, щях да пристигна рано и се канех да ги хвана преди да са излезли на работа. Щях да ги моля да ме подслонят за седмица докато си намеря квартира.

Смятах да започна упорито да обикалям от сутрин до вечер всички фабрики около София и да си намеря работа. Мъжка воля и оптимизъм бяха заместили младежката ми плахост. Във въображението ми минаваха образи на кадровици, партийни секретари. Бях решил вече по-твърдо да отстоявам човешките си права. Дали Бог щеше да ми помогне?

край


Лазарин Лазаров е доктор на химическите науки, старши научен сътрудник в БАН до 1990. Работил е като гостуващ професор в Макс-Планк института за въглищни изследвания в Германия, Университета Лихай в Пенсилвания, Университета на Охайо и Университета на Небраска. Автор е на монография по структура на въглищата излязла през 1992. Понастоящем живее и работи в Линкълн, Небраска.

Авторът пише политическа и културна публицистика. След 1995 е публикувал повече от 50 статии, интервюта, есета и разкази в български вестници, списания и интернет-издания. Публикувал е също критични статии по управлението и организацията на науката и висшето образование в България.

за контакт с автора: llazarov@inetnebr.com