Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 октомври 2004

Власт, Терор, Мир и Война

***

Уолтър Ръсел Мийд

Уолтър Ръсел Мийд

Media Times Review продължава да запознава читателите си с различни гледни точки към глобалните проблеми и влиянието на Америка в света. В този брой ние сме избрали част от разговор с Уолтър Ръсел Мийд, проведен в Carnegie Council Books for Breakfast (Merrill House, New York City). Уолтър Р. Мийд е един от водещите външно-политически експерти, известен интерпретатор на американската политика и нейното влияние в света. Разговорът е по повод новата му книга Power, Terror, Peace, and War: America's Grand Strategy in a World at Risk (Knopf; 2004)


Въведение:

Джоан Майерс: Някой може да твърди, че времето между падането на Берлинската стена и терористичните атаки от 11 септември е период на оптимизъм, невинност и дори наивитет за външно-политическите анализатори. От позицията на времето обаче се вижда, че значителни промени са се случвали не само в бившия Съветски съюз, но и в централна Азия и Близкия изток и че тези събития вероятно скоро ще представляват значително предизвикателство към глобалната сигурност и ще поставят нашия свят пред риск. Ние разбрахме промяната в политическите и стратегическите реалности в света едва след терористичните атаки през септември 2001 и последвалия ги отговор.

С тази кратка книга (Power, Terror, Peace, and War) нашият гост дава своя значителен принос в дебата върху бъдещата роля на Америка в света. Уолтър Ръсел Мийд е член на U.S. Foreign Policy в Council on Foreign Relations и е познат като интересен автор. Неговата първа книга Mortal Splendor получи Los Angeles Book Prize. Втората му книга Special Providence беше описана като забележителна от New York Times и Los Angeles Times и спечели през 2002 Lionel Gelber Award за най-добра англоезична книга по въпросите на международните отношения. С публикуването на Power, Terror, Peace, and War Ръсел Мийд ни кара да разберем в тези смутни времена колко належаща е нуждата от ясна и оригинална мисъл, която да оформи бъдещето на американската външна политика.

Уолтър Ръсел Мийд: Това е интересно време за световната история и не е нужно да бъдете Метерних , за да видите, че не всичко е идеално в света на американската външна политика. В Power, Terror, Peace, and War се опитах да разбера защо нещата тръгнаха по този начин, да разбера силите на промяната, не само проявени в политиката на правителството на Буш, но и онези, които действително съществуват в американското общество и в международния ред и които за добро или зло ще оформят реалността, в която всички ние ще живеем и с която ще се опитваме да се справяме в бъдеще.

Една от началните точки на моя анализ е двойното естество на американското присъствие в света. От една страна като най-голяма военна сила Съединените щати са хегемон на статуковото, те са най-голямата сила; силата, която е най-отговорна за международния ред, създаден след Втората световна война. САЩ предпочитат статуковото като цяло и не искат да виждат много ревизии на граници, революция в съюзите или масивни идеологически промени разливащи се по света.

Все пак, от друга страна, Съединените щати са нещо като революционна сила. Както виждаме ясно през последните три години те изглежда се опитват да преобърнат реда, който до голяма степен бе изграден от самите тях.

Какво се случва? Мнозина от нас несъзнателно споделят възгледа за световната история и САЩ, който се опира на историята на по-ранните хегемонистични сили. Казано по друг начин в човешката история съществуваше определен модел, според който баланса на силите не бе нормално състояние на света. По-скоро една страна доминираше над това, което може да бъде наречено културен басейн или относително самостоятелен геополитически регион. Например Китай оказваше определено въздействие върху своя регион и следователно повече или по-малко го управляваше, освен ако не бе възпиран от външни сили. Рим, Египет, Вавилон – човешката история може да бъде разглеждана като история на борбите за доминация върху един регион и постигането на период на стабилност след тяхното приключване.

Ако мислим критично върху концепцията за края на света, която бе популярна през 90-те и обясняваше къде сме стигнали, тя в определена степен бе аргумент, че САЩ са нещо от типа на Китай, че технологичният прогрес ще доведе света до един единствен културен регион и че Америка е постигнала дълготрайна сила. Това често се разбираше като “историята приключи, ние сме победителите.” Но както виждаме днес, това определено не е истина. Ключовата причина за това е, че американската сила не почива на стабилен социален, политически и икономически ред по начина, по който Египет на фараоните доминираше. По-скоро американската сила и общество възприеха логиката на силата на капитализма, а капитализмът е динамична, развиваща се, революционна социална система, която постоянно се движи напред, променя се, търси нови продукти, нови технологии, които често пъти се нуждаят от нови форми на социална и културна организация.

В частност, ако погледнем назад към 50-те и 60-те години на миналия век, ние ще си спомним времето когато имаше една телефонна компания, три радиотелевизионни мрежи; когато банките можеха да се съревновават предлагайки само тостери, защото продуктите и лихвите, които можеха да ви дадат, бяха регулирани от закон; когато цената на един билет за самолетен полет между два града бе една и съща без значение коя компания ще ползвате; където животът на повечето от нас не бе по-различен от живота на университетски професор днес, при който не става въпрос за повече пари, а по-скоро за стабилност. По онова време повечето хора на трийсет години вече имаха някаква ясна представа как ще протича живота им занапред. Имаше изключителна стабилност в системата.

Олигополите или монополите, които контролираха главните индустрии имаха стабилни бизнес отношения и модели, често пъти в тях съществуваха профсъюзи и рентите от монопола обикновено се разпределяха по един организиран начин сред акционерите, мениджърите и работниците.

Това бе стабилна и популярна социална система. Но тя се промени в САЩ и тази промяна обхвана части от света.

Импликациите върху външната политика, предизвикани от този тип икономическа промяна са огромни. Например, ако ние мислим за ключовата цел на капитализма, то ще разберем, че тя по някакъв начин се състои в напредъка на технологиите, в повишаването на производството. Ние винаги търсим по-добри и по-ефективни начини за осъществяване на целите си, развиваме ново научно мислене и прилагаме към него различните технологични и икономически цели на живота. Продуктивността нараства и всички забогатяваме. Теоретически това би трябвало да ни направи по-стабилни и космополитни. Това в крайна сметка е логиката на “края на историята”.

Но ако помислим по-дълбоко ще разберем, че технологичният прогрес освен богатство създава и нови предизвикателства. Ако най-силните военни сили на планетата на 11 Септември, 1901 година, т.е. Британският военен флот, бяха тръгнали към пристанището на Ню Йорк с намерението да прекарат цяла сутрин в нанасяне на щети на града, британският флот през 1901 вероятно би нанесъл точно толкова поражения, колкото и Ал Кайда, неправителствената организация, която извърши атаката от 2001.

Но погледнете напред към 11 септември 2101 година и се запитайте на какво ще е способна група терористи или един терорист във време, когато гимназистите ще подготвят домашната си работа в лабораториите по биология и ще извършват рутинни експерименти, които нобелов лауреат днес не би могъл да направи дори с помощта на огромните изследователски университетски лаборатории.

Това нарастване на производителността и технологичните възможности, които стоят зад тези опасности, не са вторичен продукт на капитализма, който може да бъде избегнат; те са прекият резултат от природата на капитализма. Ние създаваме нови и дори по-опасни проблеми просто като правим това, което искаме да правим. И идеята, че повече капитализъм по необходимост създава повече стабилност в света е илюзия.

Аз няма да взема противоположния детерминистичен възглед и да кажа, че капитализма неизбежно прави нещата по-зле, защото през 2101 ние ще бъдем далеч по-способни да възпираме побърканите хора, които искат да възмездят света с биологична война. Прогресът не просто награждава лошите момчета, нито пък просто помага на добрите; прогресът повишава нивото на конкуренция. Би било грешка да смятаме, че технологичният прогрес ще доведе до по-подреден свят.

Вече е много по-лесно да се направят оръжия за масово поразяване. Фактът, че страни като Пакистан не просто могат на направят ядрените оръжия неоткриваеми, но и че пазарът с тях може да се появи сред сенките и светът да не узнае какво се е случило, докато не бъдат използвани. Тази заплаха също е резултат от прогреса. През 1945 година, когато бяха създадени първите атомни бомби, беше много по-трудно да се направят и много по-лесно да се изчисли, кой има възможност да ги произведе и използва. Както виждаме, след като биологията и химията напреднаха и могат да бъдат използвани за разрушителни цели и откакто ядрените технологии станаха по-достъпни, ще бъде много трудно да се узнае какво става с такива фатални неща като оръжията за масово поразяване. Технологичният прогрес дестабилизира международната арена.

Но позволете ми да се върна на трансформацията на икономиката в един по-широк смисъл и на нейното отражение върху света, в който живеем.

Аз наричам старата икономика от 50-те и 60-те години на миналия век “фордизъм”. Това е термин, който бе популяризиран главно от италианските марксисти в средата на ХХ век, за да опишат високо-производителните, високо-консумативните, високо-регулираните консуматорски икономики, които характеризираха живота в най-развитите държави по онова време. Те извлякоха този термин от Хенри Форд, който беше пионер във въвеждането на масовото производство и монтажната линия с тяхната специфична трудова дисциплина. Форд беше първият, който плащаше на работниците високи заплати по 5 долара дневно, вярвайки в теорията, че масовият пазар, който може да бъде създаден от тези много продуктивни работници, ще предлага продукти за масова употреба, които се създават от новите технологии. Фордизмът бе основата на американската система след Втората световна война. С други думи това бе икономическият модел, който ние окуражавахме и помагахме на другите да възприемат. Всяка страна се развиваше повече или по-малко автономно. Бретън-уудската система действаше ограничаващо и определено правеше контролируема ролята на международните капиталови потоци. По този начин правителствата бяха способни да оформят и управляват своите национални икономики.

В Европа хората използваха тази способност да потушат стогодишният класов конфликт. Работниците се отказаха от стремежите за революционно отхвърляне на съществуващата система и от налагането на работнически рай, на държава на работника. Беше лесно да се откажат, защото виждаха какво прави Сталин в Русия.

Капиталистите се съгласиха на регулации и високи данъци, но получиха в замяна стабилни пазари, устойчиви доходи и социална стабилност. Изглеждаше, че всичко работи добре и вероятно всичко работеше най-добре за класата, която Маркс мразеше най-много – дребната буржоазия, която бе неговата собствена класа; класа на хората като нас, интелектуалците, мислителите, хората, които в миналото използваха цялото си време да стоят в задушните кафенетата, планирайки унищожаване на съществуващия ред, защото беше нетолерантен и несправедлив.

Но при фордизма тези занемарени интелектуалци намериха нова роля в живота: те бяха експерти. Те изучаваха обективните истини на социалната наука и ръководеха социалния и политическия конфликт сред заинтересованите групи в регулираната рамка на фордистката държава. Това бяха златните години на дребната буржоазия, на интелектуалния сегмент на обществото. Днес ние ги наричаме бюрократи, но тогава те бяха експерти.

Така ние имахме система, в която всеки бе щастлив. Автономността на националната икономика и ролята на държавата, на експертите, в разпределянето на активите и оформянето на развитието беше ключ към изграждането на държави и власт за по-голямата част от развиващия се свят. Така ако бяхте в Малайзия автономността, която вие имате в глобалната икономическа система означаваше, че вие може да подреждате икономическото развитие така че да можете да насочите голяма част от инвестициите към неспокойните провинции в страната; така вие можехте да омекотите социалните конфликти между китайското малцинство и малайското мнозинство.

В коя да е развиваща се страна вие имахте възможността да използвате своята държавна власт над икономиката, за да консолидирате собствената си политическа стабилност, а също и съвсем преднамерено да изграждате национална социо-икономическа организация по начин, който е устойчив във времето и относително стабилен. Така връзката между политиката и икономиката ставаше по-здрава и по-здрава в големи части от света.

По време на Студената война Съединените щати защитаваха и съдействаха на икономическата система, която бе благосклонна към държавната власт във всички държави от свободния свят, което също така ги защитаваше от най-мъчителните и опасни предизвикателства като това на болшевиките. Това че САЩ бяха доминираща сила в международната система будеше недоволство у мнозина, но от друга страна недоволството се компенсираше от начините, по които американската власт стратегически поддържаше властта в други държави в системата.

В САЩ, когато фордизмът започна да се променя, ние се придвижихме към това, което аз наричам “капитализъм на милениума”. Този капитализъм не е същия като laissez-faire капитализма от ХІХ век. През 1900 година държавният бюджет на Съединените щати като процент от БВП беше около 3 процента. Ние не се връщаме към това.

В САЩ нямаше централна банка. Тази функция се изпълняваше от частната Bank of Morgan. Ние не се връщаме към това.

Правителството дори не управляваше стойността на парите. Имахме естествения златен стандарт. Не се връщаме към това.

Ние променяме начина на работа на регулацията, но не дерегулираме икономиката. Международните търговски споразумения създават нови типове мултинационални и международни форми на търговска регулация. Така ние променяме само начините, по които регулацията работи.

През фордиската ера пазарът бе разглеждан като опасна сила, която трябва да бъде държана до стената. Стремежът бе да има свободен пазар, за да работи икономиката, но не толкова свободен, защото беше непредсказуем, безжалостен и динамичен. Така хората бяха защитени от пазара.

В “милениумния капитализъм” повечето хора трябва да получат достъп до пазара, а целта на регулациите е да се позволи на пазара да бъде колкото е възможно по-свободен и динамичен, защото пазарната динамика се разглежда като решение на проблемите. Но това е съвсем различно от капитализма на викторианската ера, когато пазарите се развиваха и когато правителството нямаше пари дори за статистика на това, какво прави пазара, камо ли да се опитва да оформя пазарната среда.

Тази нова икономика, която започнахме да развиваме в Съединените щати и другите страни – най-вече британците при Маргарет Тачър, а другите западни страни възприеха отделни нейни елементи – е далеч по- динамична. Всички ние, които работим в САЩ видяхме как се промениха личните ни кариери и начини на живот: вече я няма сигурната работа за цял живот, пенсионните програми в голямата си част също се промениха. Нуждаете се от компютър, който да ви помогне да разберете с кой полет ще пътувате; банките са напълно непредсказуеми и неразбираеми; вместо от една телефонна компания много от нас получават месечните си сметки от пет различни фирми и не ги разбират и въпреки това телекомуникациите изглежда работят някак по-добре от преди. Днес ние имаме съвсем различна икономика.

И преди всичко ние вече нямаме национална икономика. За сметка на това все повече и повече имаме международна икономика. Компаниите, които се развиха по невероятен начин, управлявайки риска, преценявайки риска, съревноваващи се в тази невероятно трудна среда поискаха да излязат навън и да правят същото в другите части на света.

Практиките на милениумния капитализъм, които се развиха в САЩ и други водещи страни изнесоха себе си в останалия свят. Така френските, немските, италианските, малайзийските и другите компании искат или не искат разбират, че трябва да посрещнат ефективността на тези нови пре-проектирани корпорации, за да оцелеят. В целия свят хората усещат натиска и се принудени да възприемат принципите на милениумния капитализъм в една или друга степен.

Това поражда много проблеми. Някои от тях са политически и културни. Трябва да се каже, че докато голяма част от американците се съпротивляват на новата система и много от нас желаят да се върнат към старата, Съединените щати се придвижват с темпо, ръководено от вътрешни сили и процеси.

Ние имаме избори и ще гласуваме за либералите, ако желаем да забавим процесите или ще гласуваме за консерваторите, ако искаме да ги ускорим. Това е странна терминология когато либералите са консерватори, а консерваторите либерали.

Тези нагаждания са толкова по-трудни, колкото по-горчива е болката, която те причиняват на определени хора. Цялото американско общество се променя повече или по-малко в зависимост от вкуса на американската политика. Това обаче не важи за голямата част от света, където и най-малката промяна се възприема като чуждо влияние, наложено отвън. Това е като реформа с пистолет на главата. Когато например френското общество, основано на френската политика, желае да премине от 35 часова работна седмица на 32 часова и да промени шест седмичния платен отпуск на осем седмици, то среща невероятен външен натиск и е принудено да се държи по начин, по който не желае. Същото важи за Германия, Италия, Китай, Малайзия, Австралия и Мексико. Глобализацията се разглежда преди всичко като енергично налагане на милениумния капитал и то по начин, който е нежелан и среща отпор по целия свят.

Милениумният капитализъм като международен феномен предизвиква основите и структурите на държавната сила в големи части от света. Например в Малайзия е много по-трудно да жонглираш с икономиката си, опитвайки се да примириш интересите на две важни етнически групи, защото милениумният капитализъм желае да стои извън силата на правителствата, когато разпределя кредити и ресурси. Той предпочита да е в ръцете на пазарите. Той желае да разруши или остро да ограничи автономията на всяка държава в системата.

И така в степента, в която американската сила и система се разглеждат като причина за този дневен ред, САЩ днес са реална заплаха към държавната сила, към силата на държавите, а държавите са хората, които са ваши външнополитически партньори на междудържавните дискусии.

Интелектуалците, които при фордизма бяха възприемани като експерти, сега се осмиват като бюрократи. Създателите на мнение, журналистите, академиците и политическите лидери групирани около националния капитал, националните институции в държавите по света са засегнати от дневния ред, който американската политика и икономика налага.

Американският капитализъм и икономика подкопават интереса на националните държави и елити по света. Старата външна заплаха, Съветския съюз, която в миналото позволяваше на Америка да изглежда като защитник на държави и елити, вече не съществува. Отчасти благодарение на икономическата и технологичната революция Съединените щати поставиха своята военна сила на много по-висока плоскост и качествените разлики стават много по-важни, отколкото количествените разлики във военната сила. Следователно логично е, че много хора по света виждат САЩ като заплаха и идеята да се търсят пътища за ограничаване на американското влияние и сила се приема от все повече хора и правителства.

Като допълним към това специфичната политика на правителството на Буш, поставяща по-големи изисквания към международната система и настояваща от държавите да следват политиката на Америка въпреки нежеланието им, не е изненадващо, че някои от връзките на Съединените щати със старите съюзници се превърнаха пясъчни въжета.

Американското правителство вярваше, че ако САЩ приемат ролята на световен водач, ще бъдат последвани. Ние виждаме, че това не е така. Изправени сме и пред ситуация, в която не само икономическите насоки на американското общество, но и културните, се отдалечават от глобалния консенсус. При фордиската ера американското общество бе много по-предразположено към съюзи, от когато и да било в историята. Но вече не е така. Американското общество по традиция е много по-индивидуалистично, много по-ориентирано към обикновените хора. То е далеч по-подозрително към институции от какъвто и да било вид. Исторически в Съединените щати общинското управление се смятало за много по-легитимно и много по-малко корумпирано от правителството, а правителството винаги е било смятано за много по-легитимно и по-малко корумпирано от международните институции.

При фордиската ера американското общество бе необикновено институционализирано. Трябва да се каже, че фордистката политика бе политиката на блоковете и групите, събрани по интерес, така че работниците слушаха и обикновено гласуваха за този, за когото ще гласуват техните профсъюзни лидери. Хората приемаха ролята на експертите в институциите, докторът в бяла престилка можеше да ти каже какво да правиш и в какво да вярваш. Това бе времето, когато американците слушаха своите лекари. Днес те бързо се прибират в къщи и проверяват в Интренет, за да намерят девет форми на лечение, които докторът не им е казал, след което се връщат отново при него за да им обясни всичко наново. Това е крайно различно отношение. Същото се забелязва и в религията, където индивидуализма на американското евангелистко възраждане заема все по-голямо място. Вероятно сте видели изследването на The Wall Street Journal , според което протестантите в Америка достигат до 43 процента от населението. Това са хората, които казват, че са се родили отново. Джордж Буш не е казал официално, че се е родил отново, но той наистина смята, че е друг човек. Казано най-общо това протестантство е дълбоко подозрително към международните институции и намеси. Смята се, че светските организации говорят за високи морални ценности, но са неспособни да видят геноцида в Руанда или са готови да откраднат пари от програмата “Петрол срещу храна”, която бе наложена на Ирак при Саддам Хюсеин. Има дълбоко недоверие в моралната почтеност на световната общност, изразявана в институции като ООН.

Американското общество ще продължи да се движи по пътища, които ще разширяват пукнатината между американската култура и културни предпочитания и културата и предпочитенията на хората в другите части на света. Управлението на тези проблеми ще бъде трудна задача за политиците, които се занимават с отношенията на Америка със света, както и за онези, които се опитват по някакъв начин да управляват държавните си работи, застанали лице в лице със САЩ.

Перспективите са малко мрачни, но те не трябва да ни изненадват като се има предвид опита ни през последните три години.

Превод Цончо Цончев


Статията се публикува със специалното разрешение на Carnegie Council On Ethics and International Affairs.


MTR архив:
Радек Сикорски

Според бестселъра на Майкъл Флокър от 2003 година The Metrosexual Guide to Style: A Handbook for the Modern Man мъжете икони на 21 век, които определят тенденциите, трябва да комбинират принудителната сила на Марс и привлекателната хитрост на Венера...С геополитиката е същото.

Преобладава впечатлението, че светът е в хаос. 350-годишното управление на системата «нация-държава» е приключило...
От Норман А. Бейли и Крайтън М. Зоакос

Фъргюсън казва, че Съединените щати са в имперски отказ. В своята последна книга Colossus: The Price of America's Empire, Фъргюсън твърди, че Америка, в своята ненадмината политическа, военна и икономическа мощ de facto е империя, но една “либерална империя”. Според Фъргюсън, Америка трябва да приеме своя имперски статус и да работи за утвърждаването на пазарните демокрации, за да възпре растежа на тиранията и анархията по света.

Статията е публикувана в списание РАЗУМ. Текстът е по книгата на ЖАН-ФРАНСОА РЕВЕЛ "L'obsession anti-americaine. Son fonctionnement, ses causes, ses inconsequences".

Разговор, проведен в Института Аспен (Италия), между професора от Харвард Самуел Хънтингтън и проф. Антъни Гидънс, директор на Лондонското училище по икономика и политически науки.
New Perspectives Quarterly

Обърканият дебат за новия европейски патриотизъм
Джеферсън Чейс

Преди забравян, днес моралът става водеща сила във външната политика.
От Лесли Гелб и Джъстин Розентал

Реалността е, че освен своите разлики, в годините на глобализацията и масовия тероризъм няма два по-близки региона в света от Европа и Америка. Тези региони ще загубят еднакво, ако не успеят да застанат един до друг в усилията да защитят своите общи ценности и интереси.
От Филип Гордън

Тази пролет Рабела де Фария стана първият чернокож член на градския съвет на Ротердам. Родената в Суринам бизнесдама беше избрана с бюлетината на партията на Пим Фортуин, който според слуховете, бе расист и както е известно бе убит точно преди парламентарните избори в Холандия през май. Объркала ли е Фария партията или размножилите се в Европа десни популисти се нуждаят от по-внимателно разглеждане?
Ричард Херцингер

Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят. Когато дойде време да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа поемат различни пътища.
От Робърт Каган