Media Times Review    Google   
___









перспективи
 октомври 2005

Български маршрути

Мона Фосколо, доктор по политология, IEP, Париж


България страда – особено във Франция – от липсата на собствен имидж; факт, който поражда често клишета и объркани представи. Човек или грубо асоциира тази страна с епизода с чадъра-убиец, или забравя, че на телевизионните метеорологически карти между Букурещ и Атина, Белград и Истанбул, столицата на България е София. Понякога тази липсваща или мрачна представа дава на българите чувството, че са “грозните патенца” на европейското гнездо, и оправдава нуждата да припомним съществените дадености на една от най-древните европейски нации, за да можем да обхванем по-добре залозите на настоящето.

Една осакатена хилядолетна история
 
     Настоящата територия на България се простира върху 110 912 квадратни километра и наброява около 8 милиона жители. Опасана на север от Дунав и на изток от Черно море, България е в епицентъра на Балканския полуостров, единствената европейска държава, заедно с Гърция, в директен контакт с мюсюлманския свят. До вчера аванпост на Варшавския договор срещу НАТО, тя е единствената страна в региона, която има обща граница с всички останали държави на полуострова, с изключение на Албания. Нейното географско положение я поставя неизбежно на пътя на Европа към Ориента: този на кръстоносците, но и този на имперските претенции на Русия (и в последствие на Съветския Съюз) към Протоците.
     Първата българска държава е основана през 681 година от едноименното племе дошло от долините на Хиндукуш, което по подобие на салийските франки в римска Галия, федерира местното население от траки и илири и най-вече славяни на юг от Дунав. До края на Х-ти век, българското царство се разширява за сметка на Византийската империя, за да образува държава, която обхваща днешните Македония, Албания и Сърбия и става съсед на Франция на каролингите. Макар че представляват най-сериозната европейска заплаха за Византия, българите са пропити от византийска култура, през 865 година приемат християнството, а по-късно се отделят в автокефална църква.
     Именно през тази епоха, учениците на св.св. Кирил и Методий разпространяват кирилицата в България и, по този начин, правят от българския не само четвъртия литургичен език в християнска Европа, но най-вече, първия славянски език разполагащ със своя писменост, което прави възможен един оригинален, литературен и артистичен разцвет. В последствие, българските духовници са тези, които ще допринесат за въвеждането на християнството и писмената грамотност в Киевска Русия. От друга страна, в българските земи се заражда богомилската ерес, която е в основите на катаро-албийското движение белязало Европа в началото на второто хилядолетие. След многобройни кризи и възходи, последното българско царство пада под ударите на отоманските войски през 1396 година, които, след покоряването на Византийската империя, ще задържат турското владичество над Балканите в продължение на почти пет века.
 
Едно конфискувано демократично възраждане
 
     Поданици на султана и подвластни на гръцкия патриарх на Константинопол, българите успяват въпреки всичко да запазят своята езикова, религиозна и културна идентичност. Именно културата дава началото, през XIX век, на националното възраждане и на въстанието от април 1876 година, което въпреки неуспеха си и в резултат на кървавата репресия, която го следва, ще мобилизира европейското обществено мнение и ще даде алиби на руската военна намеса. След една руско-турска война причинила тежки жертви, през май 1878 година, Санкт Петербург налага на Високата Порта Санстефанския договор, който предвижда създаването на българско княжество, върху максималистично очертана територия, макар и в съответствие с етническата карта. Планът е одобрен от великите сили по време на Константинополската конференция от 1876 година. Въпреки това, само няколко месеца по късно, новата геополитическа конструкция ще бъде осакатена от същите тези велики сили, които ще сведат територията на княжеството до единствено северната част на днешна България и ще въведат по този начин кълна на балканския синдром, който ще разкъсва полуострова през XX век. Въпреки всичко, православните българи, така както и турското и мюсюлманското малцинства, продължават да съжителстват в съгласие. Никъде в страната неприязънта към вчерашните поробители не се изразява в етнически или религиозни конфликти. По-късно, този дух на толерантност ще се прояви активно по време на еврейската Шоa, когато единствени в Европа заедно с Дания, цар Борис III, българската православна църква и гражданското общество се мобилизират заедно и успешно с цел да предотвратят депортацията на българските граждани от еврейски произход. Дух на толерантност, който се потвърждава отново и през 1984 година с провала на кампанията за насилствена българизация на туркофонското малцинство, който спестява на страната югославския сценарий желан от отиващият си комунистически режим.
     Оказва се, че етническата и религиозна конфронтация не са били никога тема, която е в състояние да мобилизира българите. В допълнение, този дух на съвместно съжителство е институционализиран още в началото, тъй като учредителното Народно Събрание от 1878 година предвижда парламентарна квота за депутати произхождащи от турското етническо малцинство. Въпреки че получават освобождението си от абсолютната власт на султана с помощта на един руски император автократ, българите даряват новооснованата си държава с един изключително демократичен за времето и мястото основен закон. В действителност, Търновската конституция установява еднокамерен парламентарен режим, дава правото на глас на всички пълнолетни граждани, признава свободата на печат, сдружение и обединение. Благородническите титли са забранени, а властта на “царя на българите” контролирана от правителството, което се отчита пред парламент имащ правото на законодателна инициатива. Тази конституция е отражението на едно аграрно и патриархално общество, без буржоазия, аристокрация или едри поземлени собственици. Около девет десети от петте милиона жители на страната на онзи етап са занаятчии или земеделци, в огромната си част собственици на дюкяните и земите си. В резултат на тази егалитарна и егалитаристична обществена база и на признателната памет към Русия освободителка, някои прекалено лесно заявяват, че българите са инстинктивно русофили и по природа склонни към един уеднаквяващ колективизъм.
     Ако е вярно, че от една страна, в сравнение с други нации от бившия съветски лагер, българите не са русофоби, трябва също да припомним, че от своето освобождение до 1944 година българската външна политика се формулира непрестанно в противоречие или понякога дори в конфликт с руските (в последствие съветски) покровителски претенции над Балканите. От друга страна, задължително трябва да отбележим, че съветизацията наложена на страната с края на Втората Световна война е приета тук с повече ентусиазъм и по-малко резерви, отколкото на което и да било друго място, където се налага Червената армия. По време на войната, въпреки че е подложена на натиск едновременно от Райха и от Кремъл, България се включва на страната на Оста [Берлин, Рим, Токио] – действие, с което избягва съдбата на балтийските държави и на Югославия – но българските държавници отказват да участват конкретно във войната. Въпреки личното настояване на Хитлер пред цар Борис III, те ще се въздържат да изпратят войски на източния фронт. Макар че след Пърл Харбър България формално обявява война на англо-американците, през цялото време на конфликта, тя остава в мир със Съветския Съюз и ще запази до края дипломатически отношения с него. Поради този факт, за да нахлуе в страната на 5ти септември 1944 година, Сталин трябва да обяви война на България, която на свой ред току що е декларирала враждебни действия срещу Германия. В началото на септември 1944 година, България се намира в парадоксалното положение да бъде, без съюзници, в конфликт с всички воюващи сили, без самата тя да се е сражавала срещу която и да било от тях. Когато на 8ми септември, съветските войски пресичат Дунава, те нахлуват в една страна почти пощадена от войната, без германски войски, разполагаща със своя армия, с непокътнати институции и администрация, със запазен политически елит и интелигенция, и с правителство симпатизиращо със съюзниците, с които в Кайро вече води предварителни контакти относно бъдещия мир.
     Окупацията на Червената армия е следователно мотивирана не толкова от освободителните действия, колкото от съветското желание да наложи своята хегемония в региона и да пресече влиянието на западните съюзници. Съветското нашествие съвпада с преврата на 9ти септември, който довежда на власт коалиция на практика доминирана от комунистите. В опита си да наложи своята ексклузивна власт, тази радикална, но маргинална партия (през 1944 година, тя наброява не повече от 13 000 члена, от които едва 3 000 въоръжени борци) се сблъсква със значителна съпротива. Българската егалитарна традиция на едно социално хомогенно общество не само не подклажда класовата борба, но се оказва неподходящ за нея терен. В резултат на липсата на народна база и на легитимност, брутално волунтаристичната политика на българските комунисти – особено по отношение на колективизацията на земите и на скромните средства за производство – ще се окаже неадекватна с икономическата и обществена структура на страната, доколкото тя отнема имотите не на едри собственици, а на масата от населението. Съпротивата към тази политика се изразява в изборните резултати, които до 1947 година подържат една от най-силните опозиции в страните от Източна Европа след войната. До края на 50-те години, тя се проявява също и в жилавостта на едно нелегално и спонтанно въоръжено движение, почти еднакво по мащаб със съпротивата водена от партизаните комунисти между 1941 и 1944 година. В резултат от драстичните репресии последвали това движение още от първите дни, загиват или изчезват 30 000 души. В следващите месеци се произнасят 7 000 смъртни присъди, а следващите години са свидетели на интернирането на почти 150 000 граждани, както и на един Гулаг от сталински тип продължил да съществува до 1962 година.
 
Една късна кадифена революция
 
     Смъртта на Сталин заварва съветизацията на България почти напълно завършена. Наложен е законът за еднопартийното устройство на държавата и опозицията е унищожена, границите са затворени, културната дейност е контролирана, повече от 80% от земите са вече колективизирани, няколкото съществуващи фабрики, както и търговската дейност, са национализирани. През април 1956 година, един мъж успява да се наложи на чело на режима, и с течение на годините, да разшири и упражнява една все по-абсолютна власт, чак до падането си през есента на 1989 година. Става дума за Тодор Живков, който в продължение на трийсет и пет години ще въплътява българския комунизъм. При неговото управление, българското общество се урбанизира и атомизира, амбициозни петилетни планове създават чудовищни държавни латифундии, неподходящи за планинския терен на страната. Никнат гигантски индустриални комплекси, въпреки че България не разполага наистина с минерални и енергийни ресурси. Макар че фалитът на социалистическия лагер се предусеща, старият български диктатор блокира развитието по модела на Горбачовата гласност и перестройка. В деня след падането на Берлинската стена, с помощта на КГБ и на българските тайни служби, Кремъл трябва да организира смяната на осемдесет годишния Живков с един триумвират от комунисти подържащи политиката на перестройка. От този момент нататък, скритата или индивидуална опозиция, която се заражда след 1988 година, се организира в Съюз на Демократичните Сили (СДС), съставен от критично настроени комунисти, привърженици на перестройката, както и някои автентични опозиционери, обречени да служат за фасада. Всички онези, които се броят за противници на режима застават зад СДС. В действителност, тази законна опозиция е под скрития контрол на държавна сигурност и висшата номенклатура. Тя осигурява оставането на власт на стария елит и, на изборите за Велико Народно Събрание на 10 юни 1990 година, комунистическата партия, прясно преименувана в социалистическа, печели с 47% от гласовете.
     Независимо от това, в страната тънеща в организирана мизерия, улицата не разрешава на крипто-комунистическото правителство да управлява. От тук нататък, българската нация се разкъсва все повече всеки ден в една “студена гражданска война” между сини (поддръжници на антикомунистическата опозиция, обединила се около СДС след очистването му от алогенни елементи) и червени (привърженици на бившите комунисти от Българската Социалистическа Партия – БСП). След една кратка смяна във властта прес 1992 година, Сините, неспособни да овладеят държавния апарат, все още в ръцете на бившите апаратчици, са принудени да я отстъпят на екс-комунистите след парламентарните избори през 1994 година. Но управлението на последните е до такава степен разрушително и нелогично, че завлича страната в една истинска икономическа катастрофа. В действителност става въпрос не толкова за некомпетентност от страна на социалистическите управници, колкото за пресметнатия и необуздан грабеж на една висша номенклатура, подкрепяна от бившата Държавна сигурност, която е твърдо решена да спечели от края на комунизма. Предчувствайки края на режима, в периода след 1985 година, тя довежда външния дълг на България от 3 на 10 милиарда долара, под формата на заеми от частни европейски банки. Освен това, голяма част от обществените фондове се оказват разпилени в неясни търговски и финансови структури, контролирани от българските тайни служби на запад. С част от тези пари, в последствие, се основават частни банки в България, които източват спестяванията на милиони граждани, чиито скромни средства са конфискувани чрез обявените банкрути. В един по-ранен етап, заеми за милиарди лева се отпускат на приближени лица; заеми, които се превръщат незабавно в милиони във валута или се инвестират в приватизацията на държавни предприятия на безценица, в момент, в който, причинявайки хиперинфлацията, те правят символично и изплащането на заетите суми.
     Това безскрупулно разграбване на страната, което, между пролетта и есента на 1996 година, причинява падането на месечния доход на активното население от осемдесет на пет долара и всеобщо безпаричие, довежда до една взривоопасна обстановка. Стачки, гражданско неподчинение, ежедневни масови демонстрации по улиците на столицата, но също така и в провинцията, успяват да се наложат над последното социалистическо правителство, което подава оставка на 4-ти февруари 1997 година. Тази дата може да се счита за деня, в който “Берлинската стена” пада наистина и за българите. С 22% от гласовете за БСП срещу 52,6%, предсрочните парламентарни избори от април 1997 година дават абсолютното мнозинство на една дясна коалиция формирана около СДС, чийто лидер Иван Костов оглавява новото правителство. С ентусиазма на добър ученик, държан прекалено дълго без работа и решен да навакса закъснението си, новият ръководен български екип се заема, с определен успех, с провеждането на реформи отлагани от неговите предшественици. Под егидата на Надзорния съвет на Международния валутен фонд, националната валута е прикачена към германската марка и инфлацията бързо овладяна; интеграцията на страната в структурите на НАТО и Европейския Съюз стават приоритет; дълго очакваният достъп на гражданите до техните досиета в бившата Държавна сигурност е отворен; показни, макар и не винаги толкова ефективни, акции се предприемат срещу престъпните организации, често контролирани от агенти на същата тази Държавна сигурност. Въпреки всичко, в края на мандата си, това правителство става жертва на своя успех. Нетърпеливите икономически искания на едно общество уморено от мутации без реформи и от политиката на икономии наложена с цел възстановяването на страната, но също така и грешки и липса на единомислие в правителствения екип, подкопават сериозно доверието и популярността на правителството на Костов.
 
Едно капарирано европейско бъдеще
 
     Парламентарните избори от юни 2001 година довеждат на власт един аутсайдер от последния час. Става дума за претендента за трона, Симеон II, роден през 1937 година, който след петдесет и пет години изгнание, се завръща властно в българския политически живот. В действителност, два месеца преди изборите той създава Националното Движение Симеон II (НДСВ), което излиза победоносно от вота и довежда бившия цар на поста министър председател, под името Симеон Сакскобургготски. Овладян може би от желанието на приложи върху посткомунистическа България рецептата на крал Хуан Карлос след края на франкисткия режим, царят-премиер се обкръжава с един екип, който иска да бъде над разделението между сини и червени, но в който се намират повече екс-комунисти, отколкото опоненти на стария режим. Той не се страхува също така да се покаже в компанията на Илия Павлов, един от предполагаемите кръстници на мафията, който не след дълго ще стане жертва на поредното уреждане на сметки. През 2003 година, един набързо потулен полицейски доклад установява връзките между компроментирани личности и министъра на финансите Милен Велчев, българско “златно момче”, което Симеон Сакскобургготски довежда от лондонското Сити. Единствено по настояване на генералния секретар на НАТО, Симеон Сакскобургготски се решава да се раздели с генерал Бриго Аспарухов, стар кадър на българската Държавна сигурност останал на чело на тайните служби до 1997 година, който министър председателят е ре-интегрирал. Този мирис на комунистическа реставрация излъчващ се от властта след 2001 година се потвърждава и от факта, че една от първите инициативи на новото мнозинство е да отмени правото на гражданите на достъп до техните досиета и да избегне контрола върху връзките между депутати и тайни служби.
     Въпреки това, правителството на царя-министър председател продължава реформите започнати от неговите предшественици и потвърждава про-натовската и про-европейска ориентация на страната. По повод на иракската криза, България дава достъп на САЩ до една военновъздушна база на своя територия и се ангажира с военно участие в коалицията срещу Саддам. През март 2004 година, НАТО приема България за член, а през април 2005 година тя постига принципно съгласие за присъединяването си към Европейския Съюз от 1-ви януари 2007 година (рестриктивна клауза е предвидена, в случай че София не положи достатъчни усилия за реформирането на несъвършената си съдебна система и за снижаването на все още процъфтяващата корупция).
     Макар че по време на своя мандат Симеон Сакскобургготски не успява да изправи страната на крака “за 800 дни” (както прокламира в смелите си популистки лозунги от 2001 година), неговото правителство успява да запази постигнатото и да направи чувствителен прогрес. Брутният вътрешен продукт достига 18 милиарда евро и ако по време на най-тежката криза от 1997 година той не покрива външния дълг, днес дългът не надвишава 30% от него. Броят на българите живеещи с едва две евро на ден е спаднал от 30% на по-малко от 10%, но въпреки че осем от десет българи са собственици на жилищата си, появата на една средна класа все още се бави. Безработицата, която след затварянето на големите индустриални комплекси и остарелите земеделски стопанства в началото на новото хилядолетие достига 19%, е днес официално 12%; но ако тя е на практика почти несъществуваща в столицата, в някои части на провинцията тя може да достигне до 30%. Ако, от една страна, в последните четири години годишният растеж на икономиката е стабилно над 5%, ако данъкът върху печалбата е спаднал от 28% до 15%, ако диапазонът в данъка върху доходите е доведен от 20-38% на 10-24%, от друга страна, средният месечен доход е около 140 евро, закръглени понякога до 200 в така наречената икономика в сянка. Ако държавният бюджет регистрира позитивен баланс през 2001 година, 1 500 000 граждани са без здравна застраховка. Което е още по-важно, този икономически растеж е ипотекиран от естествения прираст на населението (сред най-ниските в Европа) и от факта, че една трета от населението, заета в частния сектор, поема разходите за останалите две трети неактивно население: деца в учебна възраст, студенти, безработни и пенсионери, като само последните от тях са повече от два милиона. В замяна на това, потокът от емиграция на образовани българи започва да сменя посоката си и вече може да се забележи едно завръщане на мозъци, сред тези напуснали страната в последните петнайсет години. Наблюдава се също така и една тенденция на завръщане на част от тристата хиляди членове на туркофонското малцинство, принудени в последните месеци на комунистическия режим да се изселят в съседна Турция. Този факт потвърждава България като едно пространство на етнически мир на Балканите. В България, никоя екстремистка или ксенофобска партия не е намирала място на политическата арена.
     Резултатите от парламентарните избори на 25-ти юни модифицират българския политически пейзаж в момент, в който страната се подготвя да акостира на брега на Европейския Съюз. По подобие на това, което се случи с неговите предшественици либерали от СДС преди четири години, доверието в управлението на царя-премиер е силно разклатено, а престижът на Симеон Сакскобургготски, който се беше представил като човек на провидението и последно спасение, е избледнял. С 19, 92% от гласовете, той губи абсолютното мнозинство, което си беше осигурил в предишния парламент с подкрепата на Движението за права и свободи (ДПС).
     Антикомунистическата десница, която все още не се е възстановила от загубата на властта през 2001 година, е разпиляна в многобройни формации, често враждуващи помежду си. По този начин, коалицията формирана около СДС, която беше събрала 54% от вота през 1997 година, днес получава едва 7,7%. Дисидентите от партията на бившия премиер Иван Костов и от тази на кмета на София Стефан Софиянски, пожънват съответно 6,45% и 5,20%, така че дори в теоретичния случай, че либералната опозиция намери съгласието да се обедини, тя ще разполага с по-малко от 20%.
     ДПС, партията на турското малцинство на Ахмед Диган, която според наблюдателите беше достигнала своя максимум с осемте си процента на предишните избори, регистрира забележителен растеж достигайки 12,68%; резултат, който може да бъде несъмнено отдаден на притока на цигански електорат, гласувал досега предимно за социалистите.
     Истинската изненада обаче идва от впечатляващия пробив на крайно-дясното движение “Атака”, което, основано само три месеца по-рано, успява да привлече 8,16% от избирателите и по този начин да претендира за 20-22 депутата в бъдещия 240-местен парламент. Неговият лидер, журналистът Волен Сидеров, се представя като “Господин Неопетнен” в политиката, бичува мафията, корупцията, мизерията, без да крие своето националистично и ксенофобско, анти-европейско и анти-атлантическо кредо, в разрез с традиционната толерантност на населението и неговите водещи аспирации. Може да се предположи, че подкопавайки доверието в европейските институции, негативният изход от референдумите във Франция и Холандия относно европейския конституционен договор е подействал окуражително на електората на тази екстремистка партия. Със сигурност популистките лозунги на “Атака” звучат съблазнително на някои от хората изоставени в процеса на прехода, като например на съществена част от твърдия комунистически електорат, който не се разпознава повече една БСП бързо мутираща в посока на социалдемокрацията.
     Това са може би точно тези гласове, които не достигнаха на БСП, за да се върне на власт с мнозинство разрешаващо й да състави самостоятелно правителство. Но трябва ли да се страхуваме от БСП, наследница на българската комунистическа партия, царувала в страната в продължение на почти половин век? Нейният председател, Сергей Станишев, млад около четиридесет годишен мъж с майка рускиня, е син на един от висшите сановници на стария режим, но ако той е завършил история в Московския университет, то той има също така и диплома по международни отношения защитена в Лондон. Станишев никога не забравя да подчертае, че БСП е пълноправен член на Социалдемократическия интернационал и че партията е изгонила старите си демони. В потвърждение на тази мутация, той не се колебае да се появи на предизборните срещи по дънки или на мотор, и да се обяви за фен на рокендрола. Именно на него, по конституция, президентът Първанов трябва да повери съставянето на новото правителство, но въпреки че БСП е печелившата политическа формация, процентите, които тя спечели на изборите (31%), не й го позволяват дори ако си осигури подкрепата на ДПС, традиционният арбитър в българския политически живот в последните 15 години. Другото решение би било открито партньорство с НДСВ, към което последните биха били склонни, при условие че Симеон Сакскобургготски запази премиерското си кресло; условие, което обаче трудно би се приело от социалистическия електорат.
     Извън това изборно счетоводство, основната поука от парламентарните избори от 25-ти юни е, че това допитване отбелязва края на двуполюсната конфронтация между червени и сини в българското общество. За това свидетелства фактът, че за пръв път Парламентът не е арена на противопоставяне на два идеологически монолита, а че понастоящем в него са представени седем различни партии. Появата на една крайно-дясна партия, колкото и да е важна и нетипична, може също да бъде показател за едно пренастройване на политическата чувствителност, такава, каквато е тя в старите европейски демокрации, където подобни партии съществуват от много време. В следствие, това означава, че за България, периодът на политическия преход е завършен.
     Формирането на новия български кабинет ще бъде вероятно трудно и възбудено, особено в този критичен за европейския календар период. С изключение на новодошлите от “Атака”, “Европа” събира консенсуса на всички политически партии в страната, въпреки че понякога тази “европейска мечта” е възприемана като една достижима “американска мечта.” В края на май, последният акт на стария парламент бе да ратифицира единодушно (без един глас) договора за присъединяване към ЕС, и по телевизията, по повод на френското “не”, един български хуморист възкликна: “Ако някои искат да напуснат Европа, прав им път; колкото до нас, ние сме там от тринайсет века и... оставаме.”
 
Превод: Борислава Василева