Media Times Review    Google   
___









идеи
 октомври 2005

Оценка на научните постижения
- по света и в България

Лазарин Лазаров


     Ще се спра последователно на класическия път за оценка на научните постижения - peer-review-процеса (системата на рецензиране) и на сравнително новата 'индексация и оценка на публикационната активност', като ще разгледам особеностите на българската практика, които я отличават от световната. Разглеждането обхваща само оценката на постиженията в резултат на фундаментални и насочено-фундаментални изследвания, като съм имал предвид повече природните науки. Оценката на резултатите от приложни изследвания с локално значение има своята специфика и резултатите не могат практически да се оценяват на базата на публикационната активност.
 
Peer-review-процес (система на рецензиране)
 
     Научните постижения са индивидуални, но развитието на науките предполага научни общности и регламентиран peer-review-процес за тяхната оценка. Още преди средата на миналия век започва силно увеличаване на научните изследвания и масовисиране на научната професия. От занимание на ограничен образован творчески елит тя придобива бързо характер на 'нормална' професия като средство за препитание. Тъй като оценката на научните постижения е пряко свързана с кариерата на учения (придобиване на научни степени и звания), забелязва се една вредна историческа тенденция в световен мащаб на съпротива на строгото регламентиране на системата на рецензиране и на стремеж към нейното формализиране (както и на избягване на публичните диспути). Затова допринася и обстоятелството, че системата на рецензиране по това време се оказва трудно 'глобализируема' поради езикови и съобщителни пречки.
     Оценката на научните постижения в една научна институция (а донякъде и в една страна) зависи от наличието на водещи учени с върхови постижения - такива учени и други благоприятни фактори обуславят научен възход и тогава рецензирането протича по-задълбочено и по-качествено. Обратно - при липса на водещи учени и сериозни постижения се проявява ярко тенденцията към формализиране на peer-review-процеса.
     След Втората световна война в България настъпва едно разпиляване на малкото добри водещи учени по множество новосъздадени научни и научно-образователни институции и масово навлизане на много нови хора в науката. Въпреки че Софийският университет и БАН винаги са се стремяли да привличат перспективни млади таланти, в научните институции попаднаха и много неподготвени и с посредствени възможности лица. Такива хора избягваха публичните дисертационни защити, ратуваха за необвързване на научните звания с научни степени, правеха незадълбочени и без ясни формулировки рецензии, акцентираха на броя на публикациите, омаловажавайки вида на списанието и тяхната цитируемост.
     Все пак, като цяло, можеше да се говори за научен разтеж в България по това време и се почувства нужда от по-строга система на рецензиране. Това доведе до създаването на ВАК към Министерския съвет през 1972 г, който, въпреки търпящ влияние от партийния апарат, изигра съществена роля в отпора на тенденциите за формализиране на системата за оценка на научните постижения. Във ВАК си дадоха сметка, че в много от научните институтиции нямат твърде ясна представа кои научни резултати могат да се публикуват, как могат да се сравнят два научни труда, какъв е смисъла на публикуването. През 1982 г., по инициатива на чл-кор. Д. Еленков (тогава председател на ВАК) и на акад. Г. Близнаков (тогава главен научен секретар на БАН), с решение на ВАК бяха въведени първите официални изисквания към системата за рецензиране. Според мен, този документ изигра твърде положителна роля с изискването (което, обаче, не беше стриктно спазвано) научните приноси да бъдат класифицирани като
     • нови факти,
     • нови методи,
     • нови класификации, технологии, препарати, сортове,
     • доказване по нов начин на съществуваща теория/хипотеза,
     • създаване не нова теория/хипотеза.
     Включено бе и изискването да се предоставят данни за цитирането на публикувани резултати.
     Въпреки че ВАК даде отпор на тенденцията към формализиране и занемяряване не рецензентския процес и към бързо и безпринципно получаване на научни звания, не може да се каже че в България съществуваше система на рецензиране, каквато се прилагаше в Западна Европа и Щатите. Това си пролича, когато през 1986 г за първи път бе въведена проектната система за финансиране, която не успя да заработи добре главно поради безпринципно рецензиране. По това време процъфтя вредния стремеж към трупане на публикации с оглед по-бързо израстване по звания. Създадоха се вредни неофициални 'норми', като например, че една кандидатска дисертация трябва да се базира на поне 5 публикации, а докторска - на около 20. По отношение на кандидатските дисертации практиката се отклони твърде много от световната. Докато в България се защищава след публикуването и обобщаването на 5-6 работи, в Западна Европа и САЩ обикновено от дисертационния труд призлизат 1-2 публикации, като правило - след защитата. Разрешението за публикуване в България се получава след формално докладване по разни колоквиуми, докато на Запад то се дава отговорно от дисертационен ръководител, завеждащ катедра или директор.
     През мъчителния, противоречив и изпълнен с компромиси, преходен период след тоталитаризма започна спад не само в икономиката, но и в науката. Изведнаж заваляха призиви за ”демократизиране” на науката, за премахване на 'този остатък от тоталитарната система наречен ВАК'. Въпреки че по обективни причини общият брой на учените в България намаля, през периода 1995 - 2002 г броят на хабилитираните се е увеличил с с 11%; през този период са избрани 1300 доценти, 47 нови академици и 66 член-кореспонденти.
•  През същия период системата за оценка на научните постижения по света реално се консолидира поради два фактора:
•  С масовото навлизане на електронната поща и Интернет и окончателното възприемане на английския език като международен научен език се създадоха възможности за интернационализиране и глобализиране на peer-review-процеса;
     Индексацията на публикационната активност напредна, натрупаха се база-данни и се откри възможност за бърза и обективна оценка на публикационната ефективност.
     У нас не се възползваха от тези фактори за да се консолидира българската система на рецензиране. Напротив - илюстрация за това са новите изисквания към тази система, въведени с решение на ВАК от 1995 г. С тези нови изисквания официално се допуска един от рецензентите да има общи публикации с рецензирания. Класификацията на научните приноси от изискванията от 1982 г. е замъглена; съвсем неопределено се казва, че рецензентите трябва да отчитат ”числови показатели (брой цитати, импакт фактори)”, без да се формулират някакви по-конкретни изисквания. Не е случайно, че в България за кратко време се появиха толкова нови доценти, професори, член-кореспонденти и академици, а в същото време грантовата система за финансиране не работи - малкото средства от Националния фонд се разпределят едва ли не ”на калпак”.
 
Индексация и оценка на публикационната активност
 
     Наистина, прекрасно е, че сега може само за 5 минути да се разбере един по-напреднал и активно работещ учен какво представлява. При това, този начин за оценка на научните постижения продължава да се развива. В сегашното му състояние той плътно допълва peer-review-процеса при оценка на постиженията на средно- и повече напредналите учени. Той може да бъде главната база за присъждане на научни звания на от associate professor (доцент) нагоре. Разбира се, необходима е и компетентна рецензия, която да формулира и класифицира постиженията, както и да информира за постижения, несвързани с публикационна активност (приложни постижения, международни награди и др.).
     Този път, естествено, е неприложим при оценка на една проекто-публикация. В твърде малка степен би подпомогнал оценката на представен дисертационен труд или пък оценката на представен проект за финансиране (макар и основан на вече постигнати резултати).
     У нас, обаче, не бързат да използват базите-данни (напр. Web of Science на ISI), създадени на основата на Science Citation Index, Social Science Citation Index и Art and Humanities Citation Index. Научихме, че ВАК е 'препоръчал' на българските научни институции използването на показателя 'Публикационна Ефективност - е', дефиниран като произведение на броя на публикациите и броя на техните цитати. Ако приемем, че предлагание стойности за 'е' като минимални изисквания за доцент (е=500) и за професор (е=2400) съответстват, общо взето, на световната практика, ще видим, че липсва много важно, по-нататъшно конкретизиране. Типичен случай за световната практика е доцент да се стане с 10 публикации и 50 цитата (10х50=500); в България много хора стават доценти с 50 публикации и 10 цитата (50х10=500).
     ВАК препоръчал кандидатите за професор да имат поне 40 публикации, от които поне 30 в списания с импакт-фактор. Но нали самата система показва, че е безсмислено да се публикува в списания без импакт-фактор”! Изискването на ВАК за професор е като минимум да са налице 30 публикации с 80 цитата (30х80=2400). На Запад типичен случай е професор да се става с 20 публикации с 120 цитата (20х120=2400).
     Имам чувството, че ВАК ”отбива номера” с препоръки за използването на новите показали за публикационна ефективност, без да посочва порядъка на съставните части на произведенията или отношенията. Всъщност по-информативен е показателя 'Персонален Импакт-Фактор', PIF=q/m, където q е броя на цитатите през дадена година, а m е броят на публикациите прес предните две години.
     По мои впечатления, персоналният импакт-фактор на активен среден американски професор е oколо 10 при PIF=~30/~3. Струва ми се, че в България повечето професери биха показали PIF=~10/~5=~2. Смятам, че е ясно какви констатации могат да се направят.
 
Затвореност на българската наука
 
     Обърнато бе внимание, че типичната CV на един български професор показва изкачване по стълбата студент-докторант-асистент-доцент-професор на едно и също място (д-р М.Илиев от Университета на Тексас в Хюстън). В Германия, например, с правилник се предпочитат външни кандидати; нов завеждащ катедра, декан, ректор, или директор трябва обезателно да дойде отвън. Защо в общите събрания, академични съвети и др. на българските научни институции, като правило, няма привлечени външни членове?
     У нас отдавна се заговори за външни 'международни' рецензенти, но на практика нищо не е направено. Спомням си, например, че шефът на Chemistry Department в Университета Лихай (САЩ) използваше един списък от потенциални рецензенти, от които повече от половината бяха от други страни. (А иначе, българските учени ходят по международни симпозиуми и конференции не по-малко от американските…).
 
     Българската научна практика се отличава от световната не само по отношение на оценката на научните постижения. Самото управление на научните институции е конструирано по твърде специфичен начин: то е основано на популистка изборност отдолу нагоре; 'академичната автономия' се прилага към управлението, а не към научно-образователния процес. Но това са други теми.
 
Лазарин Лазаров, Доктор на химическите науки.
Посетете сайта: http://groups.yahoo.com/group/bulgarianscienceproblems