Media Times Review    Google   
___









кино
 октомври 2005

Киномагът
Станли Кубрик

Борислав Гърдев


Той беше от най-големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.
Ако и да си отиде от този свят без време на 7 март 1999 година, филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.
Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.
Кубрик се ражда на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк. Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса още в ранна младост.
През 1941 година му подарява фотоапарат, а само след три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано списание „Лук”. През 1947 година младежът е пленник на киното, пет вечери в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.
След като напуска училището и след четиригодишна спорна работа Кубрик се разделя и със списанието през 1948 година, за да се насочи изцяло към примамливия целулоиден свят.
Със свои скромни спестявания през 1949 година заснема първия си късометражен филм „Денят на битката” - проникновен документален разказ за щангиста Уолтър Картър, който компанията „РКО” харесва и купува за 4000 долара.
Това е първото признание за младия творец и подаване на ръка по пътя му към националната и световна слава.
През 1953 г. дебютира в игралното кино със „Страх и желание” с Пол Мазурски, сурова и автентична антивоенна драма, поставена в съответствие с новите потребности на публиката и на нюйоркските критици, пледиращи за жизнена правда и достоверност във филмовото изкуство.
След години Кубрик ще направи убийствена характеристика на прощъпалника си - „сега го смятам за не повече от несръчно аматьорско филмово упражнение”, но е истина, че благодарение на него той заснема следващите си два комерсиални успеха-боксьорско-гангстерската драма ”Целувката на убиеца” (1955) и трилъра „Убийството” (1956) със Стърлинг Хейдън, посрещнати с внимание от сериозната критика. Кубрик е много горд, че екранизацията му следва нелинейната структура на книгата на Мики Спилейн, приета като новаторски подход.
Световният пробив е направен през 1957 година с „Пътеки на славата” по романа на Хъмфри Коб, продължение на търсенията му от „Страх и желание”, с Кърк Дъглас и Адолф Манжу в главните роли.
Парите за продукцията ги осигурява Кърк Дъглас, но благодарение на отличната режисура ролята му на полковник Дакс, изправил се срещу безумните заповеди на френското висше военно командване, се оказва една от най-важните в дългата му и плодотворна кариера. Майсторски заснетата от Джордж Краузе драма със силен антимилитаристичен патос (действието й се развива на Западния фронт през Първата световна война) печели сърцата на зрителите, но предизвиква гнева на официалните френски власти, като швейцарските им колеги в престараването си дори я забраняват на територията конфедерацията. Така „Пътеки на славата” се оказва сред малкото американски филми, инкриминирани в страната, считана за образец на европейската демокрация.Каква по-голяма реклама и атестат за гражданска смелост за режисьора от действията на тези „меродавни фактори”!
След „Пътеки на славата”, ценен от постановчика заради възможността хората „да защитават онова, което смятат за свои принципи”, настъпва определена промяна в развитието на Кубрик. Успоредно с творческата зрелост, с трупането на опит – дори при скандалното снимане на уестърна „Еднооките чакали” (1961), когато след спречкване с водещата звезда Марлон Брандо, режисьорът е уволнен – се оформя неговият стил и метод на работа, останали запазена марка и отличителен качествен щемпел, отличаващи се с повишено внимание към сюжета, пластичните търсения и музикалното аранжиране на творбите му.
Кубрик се преселва в Англия през 1961 година, разрежда работата по новите си филми, като паузите нарастват от 4-5 до 7 и 12 години, набляга на първокласни литературни първоизточници – романи, които не винаги са бестселъри, докато не попаднат в полезрението му и стават такива след екранизирането им, работи с екип от талантливи съмишленици – оператори от ранга на Джордж Краузе, Ръсел Мети, Джилбърт Тейлър, Джефри Ънсуърт, Джон Олкът, Дъглас Малсъм и звезди като Кърк Дъглас, Питър Селърс, Джордж Скот, Киър Дълия, Малкълм Макдауъл, Райън О’Нийл, Джак Никълсън, Шели Дювал, Матю Модайн, Том Круз, Никол Кидман, Сидни Полак, осигурява си пълна творческа независимост (след горчивите преживелици при снимането на легендарния „Спартак”), винаги достатъчни бюджети, верни критици (като Джек Крол и Пенелопи Хюстън) и зрители и най-вече амбицията си с всяка своя нова творба, в която традиционно се изявява и като съ-сценарист и продуцент, да се опитва да закрие определен жанр, да каже последната дума и сложи точката над и-то.
За да реализира амбициозните си замисли той използва целия си потенциал и затова всеки филм на Станли Кубрик през последните 4 десетилетия е събитие, което не означава непременно признание от Академията (Кубрик не получава приживе „Оскар” за режисура, независимо че повечето от творбите му са печелили компенсаторни академични отличия).
През 1959-1960 година Станли Кубрик заснема един от най-хубавите си и касови филми – екранизацията на Хауард Фаст „Спартак” – прочувствен химн за човешкия стремеж към свободен и достоен живот, разобличаващ дикторската система на управление с незабравимите изяви на Кърк Дъглас като Спартак, Лорънс Оливие като генерал Марк Крас, Чарлс Лотън като Гракх и Питър Устинов, прочул се като Батиатус и спечелил „Оскар” за поддържаща мъжка роля.
През 1962 година сред най-коментираните премиери е екранизацията на Набоков „Лолита” със Сю Лайънс и Питър Селърс (Хумберт Хумберт), която без да успее да претвори напълно посланието и богатството от внушения на големия писател – „не успях да придам никаква тежест на еротичния аспект на отношенията между Хумберт и Лолита във филма” – е смела крачка в проникването в скритите, подсъзнателни и греховни човешки помисли.
Огромен успех има антиядрената сатира „Доктор Стрейнджлъв” през 1964 година по романа на Питър Джордж „Червената тревога”, в която със суифтовска сила е разобличена безумната амбиция на двете свръхсили САЩ и СССР към световно господство.
Този филм и днес се помни с изключителното присъствие на Питър Селърс като американския президент, капитан Мандрейк и президентския съветник и бивш хитлерист Стрейнджлъв и на Джордж Скот, изиграл великолепно вманиачения майор Т.Дж. „Кинг Конг”, пратил света в прегръдките на атомния катаклизъм, със саркастичния си хумор и с елегичната и разтърсваща финална песен „Ние ще се срещнем отново, но неизвестно кога и къде”.
Любопитно е да се отбележи, че филмът не е забранен в САЩ, ако и като черна комедия да изобличава войнолюбивите ястреби на Пентагона, а в соцлагера, където би трябвало да мине за „прогресивна”творба.
Апотеоз на човешката воля за проникване в космоса, за опознаването на извънземния живот и разум е следващият му грандиозен проект, екранизацията на разказа на Артър Кларк „Часовоят”, по който Кубрик написва 130-странична литературна първооснова на филма, станал събитие в научнофантастичното кино – „Една одисея в космоса през 2001 година”. Снимките започват на 29 декември 1965 година и приключват през март 1968 година, след което Кларк написва едноименния си бестселър, дължащ до голяма степен популярността си на успеха на вече филмираната одисея.
Кубрик обяснява директно насочването си към тази авантюра: ”Най-доброто, което можеше да ни хрумне – беше Космическата одисея, подобно на „Одисеята” на Омир. На нас ни се струваше, че безкрайните широти на морето са били за древните гърци пълни с тайни и необятност, колкото днес космосът за нас.”
Така се изковава един съвременен мит с 205 специални ефекта, за които екипът, начело с Дъглас Тръмбъл („Междузвездни войни”) заслужено получава „Оскар”.
С огромен бюджет от 10,5 милиона долара и с приход от 24 милиона долара „Одисеята” се оказва най-успешната кинотворба на Кубрик, която в много по-малка степен развлича, отколкото провокира, включително и с конфликта между астронавта Боумън (Киър Дълия) и електронния мозък ХАЛ 9000, и с енигматичния отворен финал, съдържащ песимистична визия за границите на човешкото познание и за целите, на които се подчиняват научните постижения, позволил на Питър Хайъмс да заснеме през 1984 година неговото бледо продължение „2010: Одисеята продължава”.
Всичко останало – огромните декори, построени по проекти на НАСА, специалните ефекти, прехвърлените върху лента телевизионни репортажи от станцията „Сървейвър”, са само необходимите инструменти, с които постановчикът пресъздава духа на космоса с усета за достоверност.
Бурни обществени дискусии предизвиква появата на „Портокал с часовников механизъм” (1971) по романа на Антъни Бърджис, не толкова поради забележителната режисьорска работа и изключителното присъствие на Малкълм Макдауъл като Алекс Деларж или заради фантастичната камера на Джон Олкът и шашващата музикална обсесия на Бетовен, Римски-Корсаков, Росини, Пърсел, Уолтър Карлос, Артър Фрийд, Нейшо Хърб Браун, Тери Тъкър и Едуард Елгар, а най-вече заради дръзката трактовка на проблема за човешкия избор.
Вярно е, че Кубрик стилизира и естетизира насилието, бандата на Алекс безчинства на фона на смайваща хореография и прочувствена музика. Но е горчива истина и промяната, която настъпва с приятелите на Деларж, след като той излиза от затвора, отказът на родителите му от него, жалкото му битие на опитна мишка за зловещи лекарски експерименти, превърнали го в безгръбначно мекотело и подтикнали го към самоубийство.
Едва след възкресението му и възвръщането на първоначалния му агресивен имидж, Алекс е в състояние да стане нормален конкурентноспособен човек.
Обяснението на режисьора е иконоборческо, но с желязна логика: ”Необходимо е човек да има правото на избор между доброто и злото.
Дори той да избере злото, ако го лишим от правото на избор, означава да го направим нещо по-малко от човек – механичен портокал.”
Не крия, че това е любимият ми филм на Кубрик. Гледал съм го четири пъти, зная го наизуст, но винаги изпадам във възторг, когато лентата се завърти с шеметна скорост и попадайки в кръчмата „Млечната крава”, видяна през дръзкия поглед на сценографите Ръсел Хаг и Питър Шийлдс, за пореден път изживявам тръпката, свързана с възхода, падението и повторното връщане към живота на съвременния Кандид Алекс Деларж...
Съвсем различен е режисьорът в „Бари Линдън” (1975) по романа на Уйлям Текери.
Екранизирайки приключенията на ирландския авантюрист, Кубрик създава пищно-рафинирано зрелище (много силно си личи преклонението му пред майсторите-живописци Търнър и Гейнсбъроу), оказало се горчив и умозрителен размисъл за бързопреходността на земната слава, за печалните плодове на човешките мечти и амбиции за известност и богатство, свързани с потъпкване на морални и законови норми, неизбежно водещи до деградация и загуба на всичко постигнато.
„Бари Линдън” е живописен и пластичен, но и елегичен филм със смазващата водеща тема на Хайдн, който печели симпатиите ни основно заради главния герой, възприеман като своеобразен двойник на безотечественика Ахасфер и изигран неподражаемо от Райън О’Нийл.
Сред екранизациите на Стивън Кинг „Сияние” (1980) се смята за една от най-интелигентните и адекватно осъществените. Изследователите я поставят редом до „Мизъри” (1990) на Роб Райнър и това смятам, че не е случайно.
„Сияние” е готическа драма и израз на режисьорската любов към „свръхестествени истории и истории с духове”.
В това уникално режисьорско изследване нас ни интересува не толкова заплетената интрига. Или желанието на полуделия в затрупания от сняг планински хотел в Колорадо писател да унищожи семейството си по ефектно-кървав начин.
Впечатлява ни преди всичко проблема за творческото безсилие, самотата и неразбирателството между майстора на словото и съпругата му, тайната на сложната за разгадаване негова чувствителна душа, която великият Джак Никълсън претворява на екрана по-възможно най-ефектният начин, правейки ни съпричастни към дилемите, преследващи неговия герой.
Към антивоенната тема Кубрик се връща приз 1987 година, експонирайки я в рамките на затихващия вече в САЩ „виетнамски синдром”.
Екранизирайки романа на Гюстав Хасферд „Пушечно месо” под заглавие „Пълно бойно снаряжение”, той осмисля емоционално-разтърсващо драмата на „поколението на цветята” в лицето на Джокера – Матю Модайн, което като пацифистко е призвано да прави любов и да се бунтува срещу условностите на консумативното общество, но същевременно носи на каската си слогана „Аз съм убиец” и което, след кървавата месомелачка край Хюе, има едно-единствено желание – да забрави случилото се и да възстанови душевното си равновесие. А това е равносилно на оцеляване и въздигане от руините на наранената и загубила ориентирите си американска нация...
12 години по-късно Мастерът напомни за себе си, представяйки се в най-добра форма с екранизацията на новелата на Артур Шницлер ”Просъници”, излязла посмъртно под заглавие „Широко затворени очи”.
Този свой любим и крамолен проект Кубрик осъществява за 18 години. Наема за ролите на Бил и Алис Харфорд звездната двойка Том Круз и Никол Кидман, чийто брак се разпадна вследствие на изнурителните тригодишни снимки през 2001 година, прониква до дъното на човешките тайни и фантазии, до оголената от високо напрежение жица на свръхделикатните интимни преживявания и чувства, мятащи се между екстаза и омразата, реализира с много любов и страст своя „Първичен инстинкт”, карайки ни да почувстваме след гледането му какъв фин и дълбокомислещ майстор на киноспектакъла ни е напуснал.
Станли Кубрик си отива с почестите на безспорен класик и авторитет, на един от последните набаби на киното на перфекционизма, отстъпвайки с достолепие пред напора на агресивни авангардисти и поклонници на МТV - приказните екшъни и мелодраматични приключения, осъзнал, че „всъщност семейството е главното нещо в този живот”, след като е отгледал две дъщери и е преживял 37 годишен щастлив брак с третата си съпруга Кристиан. Делото му е оценено по достойнство от неговите колеги. Достатъчно е да се посочат само оценките на Стивън Спилбълг и Оливър Стоун.
Според Спилбърг, дал живот на дълго лелеяния му проект „Изкуствен интелект” (2001): ”Кубрик беше големият майстор на киното. Не копираше никого, докато всички ние се блъскахме да го имитираме. Той създаде нещо повече от просто филми. Той ни даде най-дълбокото преживяване на заобикалящия ни свят.”
Оливър Стоун е още по-категоричен: ”Единственият, най-големият американски режисьор на своето поколение.”
За мен Кубрик ще си остане не музеен експонат, а мъдър и необикновено талантлив съвременник, чието творчество тепърва ще се преоткрива и дооценява, за да радва и в бъдеще истинските ценители на киното.
Те няма да го забравят и ще се връщат към постиженията му не само по юбилейни поводи, а винаги, когато изпитват нужда от общуване с проверените и безспорни образци на седмото изкуство, каквито всъщност са и кинотворбите на Станли Кубрик.
 
Библиография:
Петър Кърджилов, ”Станли Кубрик на 60 години или как престанах да се безпокоя за него и обикнах филмите му”, сп. ”Филмови новини”, год. 34, бр. 7/1988, стр. 16
„Станли Кубрик за своите филми”, сп. ”Филм”, год. 8, бр. 4/2000, стр. 13
Norman Kagan, ”The Cinema of Stanley Kubrick”, New York,”Grove Press”, 1972
„Съвременна българска енциклопедия”, Велико Търново, 1994, том 3, „Станли Кубрик”, стр. 78, автор Борислав Гърдев