Media Times Review    Google   
___









перспективи
 септември 2003

Европа, Европа

Обърканият дебат за новия европейски патриотизъм

Джеферсън Чейс

 

Войната в Ирак създаде странни приятелства не само в политиката, но и във философията. На 31 май Юрген Хабермас и Жак Дерида представиха обща декларация със заглавие "След войната: Възраждането на Европа". Изявлението бе публикувано в германския Frankfurter Allgemeine Zeitung и френския La Libration. В него големите теоретици на комуникацията и консенсуса, доайените на деконструктивизма, оставиха своите интелектуални различия, за да призоват към общ европейски отговор "на баланс срещу хегемонистичния унилатерализъм на Съединените щати." Но това, което направиха в действителност, бе създаването на "европейска идентичност", усещане за патриотизъм, чиито главен съперник, за добро или лошо, бе видян в лицето на Съединените щати. Евро-патриотизмът винаги е бил тежка задача за фрагментирана Европа, която, по думите на авторите, е в състояние на "пост-национализъм". Докато предложението на двамата привличаше хор от поддръжници - от американския философ Ричард Рорти до италианския новелист Умберто Еко -, европейското обществено мнение оставаше безучастно. По думите на един цюрихски интелектуалец, тази декларация бе "прекалено културно-историческо-абстрактна и прекалено лишена от политическа субстанция." Както бе казал Джордж Буш-Старши в края на Студената война - едно е да заявиш, че имаш визия, съвсем друго е да я обясниш.

"След войната", която бе написана от Хабермас и подкрепена от Дерида, е изградена върху двете идеи, изразени във "Философия във време на терор" (Чикаго) - една наскоро публикувана книга с диалози между двамата, ръководени от професора по философия Джована Борадори. Първата идея е, че Европа, за разлика от Съединените щати, е преодоляла националния шовинизъм и милитаризъм и сега предпочита международните правни тела пред силата като инструмент за разрешаване на конфликти. Втората идея е, че европейците дефинират равенството не просто в американския смисъл на равенство пред закона, но като социален договор, включващ относително равенство и в стандартите на живот, което е задължение на държавата и което трябва да бъде прилагано (поне на теория) и към света като цяло.

Основната дилема на Европа е, че докато много европейци искат по-ефективна европейска опозиция към Джордж Буш, то същевременно никой не иска директна конфронтация със Съединените щати. И в случая, Хабермас и Дерида защитават по-скоро политиката на "баланс", отколкото на "защита" или "борба" с американската хегемония. Това нежелание за открита конфронтация се подсилва и от икономическата и военна зависимост на Европа от САЩ. Европейският съюз като цяло, включително и Британия, изразходват по-малко от половината от това, което Пентагона изразходва за защита и сигурност. И Старият континент очевидно няма желание да повиши военните си разходи. Въпросът е, какво точно трябва да направи Европа, за да осъществи своята обединителна визия за света. Хабермас и Дерида призовават за укрепване на международните организации като ООН, Световната банка и Международния валутен фонд. Но опитите на Жак Ширак, Герхард Шрьодер и Владимир Путин да направят именно това по време на иракската криза имаха минимален успех.

В някои отношения Хабермас и Дерида са неочаквани представители на европейското надуване на мускули. Рационалистът Хабермас не одобряваше анти-американизма, широко разпространен сред американската и европейската левица. През 1991 година той подкрепяше Войната в Залива като справедлива битка срещу един враг, който застрашава Западното отворено общество. Дерида, чието мислене бе оформено от парижкия маоизъм на '68 година, преди всичко се интересуваше от разрушаването на консенсуса и сигурността и пропагандираше една неясна етика на глобално "обединение" срещу Западната империалистична вяра в разума и прогреса.

Въпреки че определиха своя "пост-национален" европейски патриотизъм като израз на интелектуална вярност към демократичните и просвещенски принципи, Хабермас и Дерида наблегнаха и на нуждата Европа да изгради емоционална връзка със своите граждани, така както бе привлякала отделните държави членки, и както Съединените щати обединяват своите граждани. С други думи двамата мандарини осъзнаха практическата нужда от възбуждането на един народен европейски патриотизъм. Хабермас се обърна към разума, Дерида апелира за консенсус по отношение на това, което смяташе за империализъм от най-лош вид. Датата 15 февруари 2003 се превърна в един вид духовен празник, подобен на американския 4 юли. На тази дата милиони демонстранти излязоха по улиците на Европа, за да протестират срещу надвисналата военна операция в Ирак. Но това публично изразяване на чувства не бе по-голямо и по-различно от протестите, които съпътстваха и Войната в Залива през 1990 година. И докато днес американската окупация е белязана с насилие и безпомощност да бъдат открити оръжията за масово поразяване, демонстрантите, мотивирани по-рано от революционното чувство на европейска солидарност, са оставили улиците на Европа съмнително пусти. Вместо това, новините в европейските вестници се доминират от скандали като този между Италия и Германия. В действителност, в много от дискусиите, които последваха декларацията Хабермас-Дерида, изразът "европейски патриотизъм" не съдържаше нищо повече от обикновен "анти-Бушизъм". Словенският философ Славой Жижек, в един от последните броеве на интелектуалното издание Lettre International, направи списък на "абсолютния морален провал" на правителството на Буш, в който обаче бе включена и язвителна критика към липсата на солидарност в ЕС при противопоставянето на войната в Ирак, както и към глупостта на Франция и Германия, позволила ООН да изпадне в слабост. Това, което наистина липсва в този дебат е позитивната визия за европейската идентичност и неспособността сегашния европейски негативизъм да бъде превърнат в ефективна политика.

Както европейците се опитват да се самоопределят чрез опозицията си спрямо САЩ, така се изправят и пред собствените си вътрешни проблеми. Най-големите държави в ЕС - Германия, Франция и Великобритания - имат значителни мюсюлмански малцинства, в които голяма част от хората живеят като слабо-интегрирани чужденци. Заглавието на последната колекция от есета на френския философ Етиен Балибар търси отговора на един изказан въпрос: "Ние, Народът на Европа?" В тази книга той твърди, че Европа трябва да преосмисли своето определение и разбиране за гражданство, ако иска да изкорени социалната сегрегация на континента, която, според Балибар, е равносилна на апартейд. Но опитите за промяна на дефиницията за гражданин на ЕС, включително разширяването на правата на чужденците, срещат твърда съпротива, както от малките, по-хомогенни държави, така и от по-големите.

Разбира се, много лесно е да се надсмиваш над европейските, често пъти комични, разправии или на неуверените стъпки на философите в джунглата на пост-септемврийската глобална политика. Но дори и някои не-европейски философи се заеха с подобни проблеми. Например американският философ-прагматик Ричард Рорти. В мюнхенския Sddeutsche Zeitung той написа, че американските хегемонистични амбиции не само могат да влошат терористичната обстановка, но дори да предизвикат ядрен конфликт с Китай или Русия. Той призова Европа да се намеси и да попречи на тези амбиции, което е в интерес и на самата Америка. Освен това, Рорти предложи и няколко конкретни политически цели за нова външна политика на ЕС: премахване на ветото на учредителките на ООН; преобразуване на ООН в глобален парламент с подчинени ефективни военни части; световно премахване на ядреното оръжие, под ръководството на ООН. "Европейският съюз - написа Рорти - трябва да покаже на света новата визия за бъдещето, към която Вашингтон се отнася с презрителна насмешка."

Въпреки че подкрепя инициативата на Хабермас и Дерида, Рорти твърди, че новата европейска идентичност и външна политика ще струват скъпо: директна конфронтация със САЩ. Той окуражава европейците да развият своя европатриотизъм, което ще им позволи да понесат бремето, твърдейки че алтернативата на солидарността е явното унижение. Същевременно Рорти признава, че визията му за бъдещето е "идеал" и дори "мечта". От друга страна пита защо да не обмислим една мечта, която може да "съхрани света"? Странно е да откриеш прагматик, който от преспективата на "Realpolitik", описва пияния идеализъм. Все пак, ако има нещо, което американците научиха след 11 септември, то е, че светът е много по-странен отколкото са мислели преди.


Джеферсън Чейс е писател, живеещ в Берлин.