Media Times Review    Google   
___









перспективи, геополитика
 септември 2003

Хегемония или империя
Дали днешното влияние на Съединените щати прилича на влиянието на Британия в нейния разцвет? Две хегемонии дават един отговор; но "империи" може би е по-точната дума.
Ниъл Фъргюсън
Ниъл Фъргюсън е Herzog Professor по история в Stern School of Business, New York University и главен научен сътрудник в Jesus College, Oxford. Автор е на Empire: The Rise and Demise of the British World Order and the Lessons for Global Power.

"Нашите армии няма да влязат във вашите градове и земи като завоеватели или врагове, но като освободители… Нашето правителство не желае от вас да наложите чужди институции… [Това, което ние желаем] е да просперирате както в миналото, когато земите ви бяха богати, когато вашите прародители даваха на света литература, наука, изкуство и когато Багдад беше едно от чудесата на света… Ние се надяваме, че стремежите на вашите философи и писатели ще бъдат осъществени и народът на Багдад още веднъж ще се издигне, радвайки се на своето богатство при институции, които са в хармония с вашите свещени закони и национални идеали."

- думи на генерал Ф.С. Мауд към народа на Месопотамия, 19 март, 1917.

"Правителството на Ирак и бъдещето на вашата страна скоро ще ви принадлежи… Ние ще сложим край на бруталния режим… така че иракчаните да живеят в безопасност. Ние ще уважим вашите големи религиозни традиции, чиито принципи на равенство и състрадание са необходими за бъдещето на Ирак. Ние ще ви помогнем да изградите мирно и представително правителство, което защитава правата на всички граждани. И когато нашите военни сили ви напуснат, Ирак ще продължи напред като обединена, независима и суверенна нация, която е възвърнала своето уважавано място в света. Вие сте добър и талантлив народ - наследник на велика цивилизация, която е дала много на цялото човечество."

- думи на президента Джордж У. Буш към народа на Ирак, Април 4, 2003.

Твърдението, че днешната сила на Съединените щати прилича много на силата на Британия преди век, бързо се превърна в конвенционална истина. В заключението на моята последна книга аз направих кратко сравнение между британското и американското имперско управление и далеч не съм единствения историк, който е посочил подобни паралели: в своите последни работи Уолтър Ръсел Мийд и Джоузеф Най също намекнаха за такава близост.

В действителност, двете империи имат много привидни сходства. Да вземем Ирак. Както показват горните цитати, когато се обърна към иракския народ по телевизията, малко след като американските войски превзеха Багдад, президентът Буш (без съмнение несъзнателно) повтори риториката, използвана от британския командир, окупирал града през 1917 година. И сходствата не се ограничават само до езика. В двата случая англоезични войници нахлуха от юг в Ирак и за няколко седмици достигнаха до Багдад. В двата случая техните правителства се отказват от желанието да управляват Ирак пряко и бързат да сформират правителство, което най-малко да изглежда законно в очите на народа. В двата случая налагането на ред и законност се оказва по-трудно от постигането на военна победа (британците използват военновъздушна сила, за да потушат най-голямото въстание, избухнало през лятото на 1920 година). И в двата случая наличието на значителни нефтени резерви, потвърдени от Англо-персийската нефтена компания през 1927 година, не са без значение, въпреки противоположните възражения.

Въпреки това, докато британците като цяло бяха отворени към факта, че са една разширяваща се империя, днес малцина американски политици биха използвали думата "империя" като нещо, което заслужава повече от порицание. Както военният анализатор Андрю Бачевич отбеляза, това важи и за демократите, и за републиканците. В една своя реч, произнесена през 1999, Санди Бъргър, съветник по националната сигурност на президента Клинтън, декларира, че Съединените щати са "първата глобална сила в историята, която не е империя." Година по-късно, тогава кандидат за президент, Джордж У. Буш повтори думите му, твърдейки че "Америка никога не е била империя… Ние може би бяхме единствената велика сила в историята, която имаше тази възможност и я пренебрегна." През май тази година, Буш се върна на темата: "Другите нации се бориха в чужди земи и оставаха в тях, за да ги окупират и експлоатират. Американците, след битката, не искат нищо повече, освен да се завърнат в къщи." Няколко дни преди това, в интервю за Ал Джазира Донълд Ръмсфелд поде същия рефрен, твърдейки: "Ние не сме империалисти. Никога не сме били."

Накратко, американците не "изграждат" империя; вместо това те градят "лидерство" или казано на по-академичен език - "хегемония". Това е следователно концепцията, която трябва да бъде използвана, за да се направи някакво систематично сравнение между британския и американския опит на отвъдморски сили. Предвидливо, още през 1997 година, британският икономически историк Патрик О'Браян и люксембургския учен Арман Клеси поканиха група изтъкнати изследователи да се опитат да направят точно такива сравнения. Книгата Two Hegemonies: Britain 1846-1914 and the United States 1941-2001 (тук ще я наричаме Две хегемонии), която се появи в резултат на работата им, миналата година най-после бе публикувана, но не получи вниманието, което заслужаваше.

Империя под друго име

Какво разбираме под думата "хегемония"? Евфемизъм за "империя" ли е или описва ролята на първия сред равните; ролята на страната, която води своите съюзници, но не управлява подчинени народи? И какви са мотивите, за да станеш хегемон? Трябва ли хегемонът да упражнява сила отвъд своите граници, преследвайки егоистични цели? Или алтруистично е ангажиран да създава международни публични блага?

Съгласно С. Раян Йохансон, един от авторите в Two Hegemonies, думата "хегемония" първоначално е използвана, за да бъдат описани отношенията на атиняните към другите гръцки градове-държави, обединени в съюз срещу Персийската империя. "Хегемония" в този случай "означава, че [атиняните] организират и управляват със съвместни усилия, без осигуряването на постоянна политическа сила над другите." За разлика от това, съгласно теорията на "световните системи", финалният автор в книгата, Имануел Валерщайн, твърди че "хегемония" означава повече от просто лидерство и по-малко от истинска империя. Хегемонистична сила е "държавата… способна да наложи свои правила в международната система и по този начин временно да създаде нов политически ред." Хегемонът предлага също "определени специални предимства за инициативи вътре в него или в защитавани от него сфери, които не са свързани с "пазара", но се спечелват чрез политически натиск."

Още по-тясна дефиниция предлага Джефри Пигман в своето въведение към една полезна и оригинална глава в книгата, посветена на либерализацията на търговията със земеделски продукти през 90-те години. Пигман описва водещата функция на хегемона като гарант за либерализираната търговска система, която е изгодна за него, но която, дори и да звучи парадоксално, е по-изгодна за неговите потенциални съперници. Пигман очертава тази широко използвана днес дефиниция като се връща назад към плодотворната книга на икономическия историк Чарлс Кайндлебергер, посветена на икономиката между двете световни войни, която описва така нареченото "хегемонистично безвластие". След 1918 година, казва Кайндлебергер, Великобритания е прекалено отслабена от войната, за да бъде ефективен хегемон, а Съединените щати са все още прекалено въздържани в протекционизма и изолационизма си, за да поемат тази роля. Тази идея, която стана позната, в известна степен неправилно, като "теория на хегемонистичната стабилност", по-късно бе приложена в пост-военния период (след 1945) от автори като Артур Стейн, Сюзън Стрендж, Хенри Ноу и Джоузеф Най. В тяхната литература фундаменталният въпрос беше колко далече и колко дълго Съединените щати биха останали ангажирани с развитието на свободната търговия, която прави възможна хегемонията на САЩ и същевременно облагодетелства другите икономики. Дали американците биха се върнали към протекционистичната или меркантилната политика, в едно усилие да увековечат своята хегемония или биха понесли реда на свободната търговия, рискувайки да поемат пътя на относителния упадък? Този въпрос бе наречен от Стейн "дилемата на хегемона" и той напомня много на проблемите, пред които се изправя Великобритания преди 1914 година. Пол Кенеди извлича подобни паралели в своята влиятелна книга Възход и падение на великите сили.

Британският мит

След като дефинираме думата "хегемония", следващият въпрос, пред който се изправяме, е, коя от двете държави е по-хегемонистична - Обединеното кралство или Съединените щати? Във въведението на книгата, с един наистина авторитетен замах и проницателност, О' Браян ни дава недвусмислен отговор: Съединените щати. За да бъдем сигурни, Обединеното кралство получи своя момент на "хиперсила" непосредствено след Наполеоновите войни, когато, както един пруски генерал отбелязва, Англия "е господарка на морето… И няма, нито в колониите, нито в световната търговия, съперник, който да я застрашава." Въпреки това през следващия век Обединеното кралство не става действителен хегемон. "Pax Britannica" зависи главно от Кралския флот, обяснява О'Браян и "следователно е далеч по-ограничена от "вълнуващата" военна сила, която позволи на правителството във Вашингтон да стане наистина "хегемонистично". В продължение на век, с изключение на Кримската война, Обединеното кралство избягва военните интервенции, предпочитайки да "успокоява чувствителността и политическите антагонизми на европейските правителства."

Освен това, международното разпространение на свободната търговия и свободното корабоплаване - "обществени блага" приписвани като цяло на Британската империя - бяха колкото спонтанен феномен, толкова и директно следствие от силата на Англия. В действителност, когато в края на деветнадесети век "нео-меркантилизмът" надигна своята опасна глава, империята всъщност действаше като "непроходима бариера към формирането на ясна и ефективна стратегия", която от друга страна запазваше "либералния международен ред." По същият начин, разпространението на златния стандарт бе постигнато "повече по примера, отколкото под натиска на авторитета"; "разпространяването на златото просто се разгърна в своя естествен ход." О'Браян отхвърля идеята, че Bank of England е била "агент на британската хегемония преди 1914". Накратко, той вижда британската хегемония като "мит". За него е неоснователна и идеята за "двете свързани и разгръщащи се хегемонии", съединяваща Обединеното кралство и Съединените щати в една линия на "хегемонистична последователност". Подобни идеи, казва О'Браян:

"[бяха] пропагандирани от историци и социални учени [като] част от културните основи на едни продължителни и без съмнение неизгодни специални отношения (на Гърция към Рим, както Макмилън внушава на Кенеди), следвани от британските политически елити след Войната."

Джон Хобсън, друг автор от книгата, широко споделя възгледите на О'Браян за Британската империя. Съгласно Хобсън, ерата на свободната търговия, по общо мнение проектирана от британската хегемония, идва в добрите години след Наполеоновите войни, когато военната сила на Англия е в своя зенит, но във всеки случай не задълго. Както с решението си да се присъединят към златния стандарт, така страните взимат и решение да възприемат свободната търговия преди всичко по свои собствени причини, а не защото Лондон ги принуждава. Все пак, по времето, когато свободната търговия и златото са широко разпространени, военната сила на Обединеното кралство е далеч от това да бъде наричана хегемонистична. Това не бе функция на начален икономически упадък, предизвикан от имперско свърх-разрастване. В действителност, Британската империя беше (по думите на политическия икономист Сюзън Стрендж) "сравнително евтина" и преди 1914 година "британският данъкоплатец бе облаган с данъци, почти равни на данъците, които плащаха гражданите и на останалите, конкурентни велики сили." Хобсън изчислява, че "военното бреме" в Британия между 1870-1913 се равнява на около 3.2 процента от чистия национален продукт; за сравнение, диаграмата за Съединените щати между 1950-1974 година показва 9 процента или почти три пъти по-високи разходи. Проблемът на британците не бе в ресурсите, а в политическата воля. Както историкът от Принстън Аарон Фрийдберг беше казал преди 15 години, че "с по-голяма, по-способна и по-готова за нарастване армия, британците можеха да възпират до безкрайност едно германско нападение над Франция [или най-малкото] да имат решаваща роля в началните фази на континенталния конфликт." Или можеха да се опитат да успокоят Германия и да оставят Франция да държи сама съдбата си. Вместо това, британските политици избраха по-лошия от двата свята, обвързвайки се с война срещу Германия, за която не бяха подготвени военно и която можеха да спечелят единствено с цената на много жертви и с помощта на Съединените щати.

Хобсън ловко посочва противоречията в работата на Пол Кенеди. Аргументът на Кенеди във Възходът и падението на великите сили - че Обединеното кралство е достигнало свръх-разширяване преди 1914 (и че Съединените щати могат да бъдат поставени в същата категория днес) - влиза в противоречие с другите негови книги, където той признава относителната лекота на имперското бреме. Хобсън обаче е по-заинтригуван от датата на свръх-разширяването, отколкото от аргументите, отхвърлящи твърденията на Кенеди. В едно типично заядливо есе, Корнели Барнет, излага отново своята добре позната теза, че през 20-те години на ХХ век "Британската империя бе един от най-очевидните примери в историята на стратегическо свръх-разширяване" и че тази свръх-експанзия е причината за настъпилите дълбоки и вредни икономически последици. Логическият извод от неговата статия и от есето на Хобсън е, че свръх-разширението на Обединеното кралство е последица от Първата световна война.

Съгласно О'Браян и Хобсън, ситуацията е много различна в случая със Съединените щати, които за повече от половин век, представляват (по думите на О'Браян) "единственият пример за геополитическа хегемония от падането на Рим". Той ни обяснява, че Хегемонията се появява, когато една млада, крайно надарена държава, след век или повече на практически опит в успешното управление на колонизирането на голям и ненаселен континент, на асимилиране на различни етнически и религиозни общности в нация със самоуверена и хомогенна идентичност, решава да поеме задачата по създаването на външно състояние на мир и просперитет, главно за своите собствени капиталисти, но включвайки в тази среда и останалия свят.

Аргументът на авторите за уникалността на американската хегемония лежи на четири главни стълба. Най-забележимият е икономическия: както отбелязват, американската икономика превъзхожда почти всички свои конкуренти през по-голямата част от миналия век. Тази точка е развита и от друг автор в книгата, Агнус Мадисън, и е изследвана с почти енциклопедична задълбоченост в главата, написана от Мозес Абрамович и Пол Дейвид. Съгласно тези автори, нищо постигнато от Обединеното кралство, нито дори първото издигане на Индустриалната революция, не може да бъде сравнено със съвременното икономическо надмощие на САЩ.

Второ, авторите посочват начина, по който Съединените щати много внимателно използват своята сила, за да ускорят мултилатералните, взаимно балансирани митнически съкращения под General Agreement on Tariffs and Trade (по-късно Световната търговска организация). Както Робърт Гиплин твърди в своята глава от книгата, митническите облекчения, постигнати от споразуменията на Кенеди през 1967 година (и продължили по-късно) се дължат в голяма степен на "американския натиск." Подобен натиск е упражняван обикновено чрез "условията" по заемите на базирания във Вашингтон Международен Валутен Фонд. Този преднамерен процес, контрастира ярко с разпространената волю-неволю свободна търговия през деветнадесети век, както я описват О'Браян и Хобсън.

Третият стълб на американската доминация може да бъде открит в начините, по които американските правителства се опитват да повишат ролята на долара като ключова валута преди и след провала на Бретън-Уудските институции, които съгласно О'Браян, позволяват на Съединените щати да бъдат "далеч по-малко ограничени… отколкото всички останали държави с нормални фискални и валутни ограничения." Както Робърт Гиплин отбелязва, цитирайки Шарл Де Гол, подобна политика води до "хегемония на долара", която дава на САЩ "екстравагантни привилегии." По думите на Дейвид Калео, американското правителство има достъп до "златната хартиена мина" и може следователно да събира дотации от чужденците под формата на сеньораж (ползите, които извличат тези, които секат или печатат обезценени пари.)

Накрая, въпреки че тази точка получава много по-малко внимание от другите, американската хегемония е резултат и по начина, по който води, за повече от век, един "формално конституиран алианс от държави", а именно НАТО, "обвързани… във въздържането на две конкурентни суперсили."

Неохотният читател

Както се вижда, общият възглед в Две хегоминии е, че съвременната ни история познава само един хегемон: Съединените щати. Във време, когато светът е застанал под сянката на американската "хипер-сила" и е отегчен от британската "мини-сила", заключението е без съмнение привлекателно. Но дали е вярно?

Отговорът на авторите не е изцяло убедителен, отчасти защото липсват определени връзки в книгата - пропуските вероятно са неизбежни при опита да се скърпят в едно 18 учени от различни дисциплини. Едно от предположенията, което е безспорно, е, че има някаква директна взаимозависимост между производствените нива и хегемонията. Авторите изглежда пренебрегват факта, че Съединените щати не са страдали от материален упадък от заетата през 50-те години хегемонистична позиция, въпреки че повечето европейските и източно-азиатските икономики постигат по-високи нива на производствен растеж от тогава насам. Както Агнус Мадисън каза по време на конференцията, вдъхновила създаването на този сборник, "за да станеш успешен хегемон, трябва да си много богат и много голям." Но когато поема своите имперски начинания в началото на седемнадесети век, Британия не е нито едно от двете, докато Индия, която пада под нейна зависимост, е и богата, и голяма. Съединените щати са богати и големи днес, но такива са и Германия, и Япония, които въпреки това остават геополитически пигмеи. Детерминистичните икономически предположения, които лежат в основата на голяма част от "теорията за хегемонията" заслужават да бъдат преосмислени, но тази книга за жалост не прави това.

По-скоро, нейните автори по същия начин са склонни да преувеличават важността на системите на фиксирани сравнителни стандарти. Беше ли Бретън-Уудската структура, например, толкова важна за САЩ? Във всеки случай едва ли може да бъде казано, че американската сила е спаднала значително в зората на "наложените пари" ("fiat money" това е валутата, която не е подкрепена от злато или сребро) и плаващия валутен курс. Доларът остава главната валута днес и Съединените щати по много начини са точно толкова мощни икономически и военно, колкото бяха и преди 1971 година (когато Никсън затвори златния прозорец), та ако не и по-силни.

Отхвърлената от О'Браян идея за хегемонистичната последователност на Британия и САЩ също изглежда е в противоречие с реалността: в действителност много британски политици (и техните американски колеги) очакваха Съединените щати да поемат тежестта от "изтощения Титан". В своята част от книгата, британският историк Антъни Хоу цитира писмо от британския free trader сър Луис Малет до неговия приятел либерал, американецът Дейвид Еймс Уелс, в което се твърди, че американското възприемане на свободната търговия: "ще определя курса на човешкия прогрес през следващия век… Едно подобно събитие… би имало невероятен отзвук в Европа. Освободена от своите настоящи вериги, вашата търговия и индустрия би постигнала размери, които ще я направят доминиращ фактор в световната търговия."

Това е през 1885 година. През 1941 година, американският държавен секретар Кордел Хъл беше само една от многото влиятелни фигури във Вашингтон признаващи, че "търговската политика на Британската империя през последните години на деветнадесети век… е съдействала неимоверно за разумното и проспериращо състояние на света." През 1945 година, редица ключови фигури около президента Рузвелт бяха покръстени в идеята, Съединените щати също да изпълняват подобна роля в следвоенната ера.

Две хегемонии изглежда не обръща внимание и на по-незабележимите факти. Калео правилно отбелязва, че "силните различия относно упражняването на световното лидерство … са специфичен елемент в американската политическа култура." Подобни различия никога не са били спънка за британците. За да бъдем сигурни, там наистина имаше домашни критици (от Едмънд Бърк до Джордж Оруел) на начините, по които се управлява империята. Но идеологията на империализма - усещането на британската мисия за управление - беше забележителна със своето дълголетие. Тя може да бъде разпозната още във времената на Елизабет, преди империята да бъде изградена и в действителност не затихва до унижението на Британия в Суецката криза.

От своя страна, голямата част от американците винаги са били резервирани към ролята на тяхната родина в света. Тяхната неохота към световни ангажименти ограничава силата, която О'Браян, Хобсън и други приписват на САЩ и им помага да обяснят видимо сложната позиция на Америка като хегемон. Как иначе да се обяснят редицата срамни отстъпления, от Хавана до Сайгон и Бейрут? Между 1846 и 1914 година - периодът, когато британските претенции за хегемония изглеждаха най-приемливи - Обединеното кралство, разбира се, също пострада от няколко поражения. Но нито едно от тях не остана неотмъстено.

Вероятно реалният проблем на книгата е, че използването на концепцията за "хегемонията" е начин да се избегне разговора за империята; думата "империя", към която повечето американци остават резервирани. Но "империя" никога не е означавала директно управление на чужди територии, без каквото и да било политическо представителство на зависимото население. Студентите, изучаващи история на империите, имат далеч по-проста концептуална рамка от предложената в книгата. По време на имперските години, например, британските колониални администратори като Фредерик Лугард ясно виждат разликите между "директно" и "индиректно" управление; големи части от британската империя в Азия и Африка бяха управлявани индиректно, по-скоро с помощта на местните владетели, отколкото на британските губернатори. Едно по-ясно разграничение беше въведено от британските историци Джак Галахър и Роналд Робинсън в тяхната плодотворна статия (от 1953 година), посветена на "империализма на свободната търговия", в която авторите показаха как викторианците използват морската и финансовата си сила, за да отворят пазарите извън техния колониален обсег. И сега има едно важно и широко прието разграничение между "формална" и "неформална" империя. Например, британците формално не управляват Аржентина, но търговските банки на Лондонското сити изпълнява същото мощно влияние върху фискалната и монетарната политика на страната, така че независимостта й в действителност е силно ограничена.

По-простата дефиниция на думата "империя" би позволила на авторите в книгата да се освободят от думата "хегемония" напълно. Те можеха да кажат, че Съединените щати са империя - нещо каквото са до този момент и което предпочита индиректното и неформално управление. (Дали последните инвазии в Афганистан и Ирак са предвестие за промяна към по директни и официални имперски структури, остава да видим.)

Причината изборът на термини да е важен за правилното сравнение между САЩ и Британия като хегемонии, става очевидна когато двете страни бъдат сравнени като империи. Без съмнение е вярно, че по отношение на икономиката, Съединените щати получават много повече изгоди от своя голям дял в световното производство, отколкото Британия. Вярно е също така, че по отношение на военната сила, САЩ се радват на огромно преимущество над всички свои съперници (дори по-голямо от постигнатото от Британия превъзходство, непосредствено след 1815 година). Но в други отношения, позициите на двете страни не се различават съществено. Преди век, официалната империя на Британия беше действително огромна, обемайки почти една четвърт от земната повърхност и управлявайки население с почти същите размери. Днес, от друга страна, официалната империя на САЩ включва само 14 зависими територии (най-голямата от които е Пуерто Рико) и покрива по-малко от 110 000 квадратни километра. Преди век, Обединеното кралство можеше да извлича богатство и хора от 15 милиона поданици, които бяха заселени в имперските зони с умерен климат. Днес, за сравнение, по-малко от четири милиона американци живеят зад граница и почти всички от тях са в Канада, Мексико или Западна Европа. Преди век, Британия бе крайният износител на капитал, до такава степен, че заслужено бе наричана "световен банкер." Днес, САЩ са крайният вносител на капитал с почти същата тежест. Преди век, британските лидери са имали възможност да дадат лъвския пай от богатството и парите на данъкоплатците за имперска отбрана и стратегия, както е било преди 1910 година; правителството е полагало минимални грижи само за осигуряването на помощ за болните и старите. Днес Вашингтон харчи своите пари за социална сигурност, отбрана, социални грижи, медицински услуги и т.н. в същия ред.

Следователно, като опит за сравнителна история, Две хегемонии е една необичайно несиметрична книга. Тя отделя повече внимание на търговията и валутната политика, отколкото на гражданските и военните структури, които позволяват силата да бъде директно упражнявана. Ако Джоузеф Най е прав, когато казва, че международната политика прилича на игра на триизмерен шах, то тогава повечето играчи, събрани в тази книга, изглежда стоят около двуизмерна дъска. "Теорията на хегемонистичната стабилност" предлага полезни прозрения за начините, по които работи икономическата сила, но тя пренебрегва военните и културните аспекти на силата. Така тя дава прекалено висока оценка на сегашната американска империя и подценява силата на нейния британски предшественик.

 
публикувано в Foreign Affairs, September/October 2003

Two Hegemonies: Britain 1846-1914 and the United States 1941-2001. Patrick Karl O'Brien & Armand Clesse. Aldershot, U.K.: Asghate, 2002, 365 84.95