Media Times Review    Google   
___









Преглед
 октомври 2003

Дискусия върху българския преход

Media Times Review представя част от дискусията "БЪЛГАРИЯ И КРАЯТ НА ПАРАДИГМАТА НА ПРЕХОДА?", организирана от редакционния екип на списание РАЗУМ .

(18 март 2003 г. в София, х-л "Радисън")

Предлагаме две позиции: на уважавания български професор Георги Фотев и на бившия премиер Иван Костов. Стенограмата от цялата дискусия може да бъде прочетена на сайта на списание "Разум" - www.razum.org


Георги Фотев: Говоренето за Прехода е много опасно и много необходимо. Ще поясня какво имам предвид. По темата има вече огромна и необозрима научна литература. Възникнаха специализирани изследователски центрове, научни списания, организират се симпозиуми, конференции и т.н. Естествено, темата е трайно в центъра на вниманието на мас-медиите в страните, които се намират в преход след имплозията на тоталитарно-комунистическата система към модерна демокрация и пазарна икономика. Поради липса на време не успях да прочета предоставените на участниците в настоящата дискусия от редакцията на списание РАЗУМ преводни текстове. Имам предвид други многобройни анализи и наблюдения по-специално на прехода в нашата страна.

Първо, за самия титул "преход". Той се наложи както в научния речник, така и сред най-широката публика. Боя се, че названието не е съвсем удачно. Боя се, че титула "преход" може да бъде подвеждащ. В случая имаме работа с метафора. Предимствата на метафората "преход" е в нейната разбираемост за най-широката публика, а тя никак не може да бъде пренебрегвана, защото участва в промените, изпитва тяхната тежест и е жизнено заинтересувана от тях. Но метафората е многозначна и както казах може да е подвеждаща за разлика от рационалното понятие, което може да бъде по-успешно рефлексивно контролирано. Преход е рационално понятие, когато кажем, че някой или някои са преминали от единия бряг на реката на другия, от един връх на Витоша до друг и т.н. Имаме една точно определена точка на физическото пространство и точно, твърдо определена друга точка в същото пространство. Хората прехождат разстоянието между тях и си остават същите.

Ще се каже, че огрубявам твърде много нещата. Ще се възрази, че когато "преход"се употребява в метафоричен смисъл, а не в буквален, се имат предвид други значения на думата. Така е. Аз не казах, че метафората е неудачна, но се боя, че не е съвсем удачна и може да бъде подвеждаща. Ето един пример за подвеждане. Още от началото на промените масовата публика, а и анализаторите си представяха, че демокрацията е нещо на отсрещния бряг и работата е да се придвижим до нея. Ала демокрацията не е нещо, което е кристализирало. Тя е безкраен процес и в такъв смисъл хората и обществата са обречени на нескончаеми преходи, а за край на прехода може да се говори само в условен смисъл.

Защо това уточняване, което изглежда твърде отвлечено, е много важно и пренебрегването му е опасно, за което загатнах. Ние наблюдаваме тежко и масово разочарование от демокрацията. През последните години усилено говорят за провал на прехода в България и др. подобни. Предпочитам да не се впускаме във философски разсъждения, а да се опитаме да говорим колкото е възможно по-конкретно и си служим с колкото е възможно по-ясни понятия. Позволете ми да кажа две думи за понятията.

За предмет като нашия и изобщо в хуманитарните и социални области не може да се мисли без генерализиращи понятия, ала е необходимо много да се внимава с тези понятия. Водеща роля трябва да имат типологичните понятия. С тях се схващат и отчитат особеностите на процесите във всяка една от бившите комунистически страни. Повтарям, не отричам значението и полезността на генерализиращите понятия иначе не би могло да се схванат общите черти на промените, осъществявани в бившите комунистически страни от централна и източна Европа, но с тях не могат да се обяснят и разберат и при сравнителни и съпоставителни анализи се стига до погрешни изводи, защо едните са изпреварващи, а другите изоставащи и т.н. Не мога да се впускам в тези толкова важни методологически въпроси. В редица мои съчинения съм се занимавал обстойно с този въпрос. В средата на 80-те години в книгата ми Социална реалност и въображение, която беше публикувана, тъй като не беше разбрана от цензорите, разкрих неотразимите предимства на Вебер срещу Маркс, когото съвсем не е подценявал като мислител от голяма класа, но с фундаментални дефекти в начина на мисленето му.

И още две думи към въведението ни в предстоящата дискусия по същество. Може да ви звучи претенциозно, но респектабилния термин "парадигма на прехода" ми изглежда твърде тежък. Терминът "парадигма" е релевантен на начин на мислене и не смятам за безобидно да се отнася към социални процеси. Това може да означава или мълчаливо свеждане на реалността до начина на мислене, което е изкусително, или предпоставяне на автоматизми в социалната реалност, което може да води до стройна и поради това красива, но невярна теория. Румяна Коларова цитира дефиниция за консолидация. Критерият е два последователни пълни мандата на парламента. Нима този критерий е валиден за Италия?!

Реакция от участниците: Парламентите в Италия изкарват целите си мандати, кабинетите - не.

Георги Фотев: Добре. Примерът ми не е подходящ. Могат да се дадат други примери. Ще ми се да гледаме по-комплексно на нещата. Пост-класическата наука се различава от класическата с отказа да се търси един принцип, с който да се обяснява сложността на света. Това имам предвид. България се намира, след имплозията на тоталитарно-комунистическата система, едновременно в многомерен преход, в няколко прехода: а) преход на националното общество към демокрация и пазарна икономика и превръщането на обществото в отворено, б) преход на балканския регион, от който тя е част, в) продължава прехода на Европа, знае се какво се има предвид, г) безпрецедентния преход на човечеството, който се нарича глобализация. Съмнявам се, че геометричния начин на мислене, който иначе е красив, може да се справи с такова преплитане на социални пространства и социални времена.

[...]

Георги Фотев: Фундаментална и безпрецедентна характеристика на късната модерност, наричана още постмодерна епоха, е превръщането на промяната в сякаш единствената константа. Някои могат да квалифицират феномена като лудост на времената. Все едно, днешното българско общество не може да не си дава сметка за феномена. Не можем да си въобразяваме, че изолираме един обект като подлог и след това да прибягваме за помощ към глаголи. Това между другото. Исках да репликирам Димитър Димитров, който разви интересни разсъждения по темата. Той нарече комунистическия режим в България авторитарен, а не тоталитарен. Понеже държа на релевантния титул, намирам повод за проясняване на много съществен въпрос. Непосредствено след 10 ноември 1989 г. и от самото начало на прехода идеолози на БКП последователно и упорито квалифицираха бившия режим и системи като авторитарен режим, избягвайки и до днес титула "тоталитарна система". Тази подмяна аз разчитах и продължавам да разчитам като ловко избягване да се накърнява комунистическия проект или, както казват, "идеал", който бил прекрасен, но били допуснати грешки в реализацията му; някога греховете се приписваха на култа към Сталин и пр., а след промените у нас на Тодор Живков, обкръжение и пр.

За съжаление подмяната имаше последици и извън левите среди. Българският антикомунизъм беше тласкан фактически в непродуктивна посока. Той не беше радикален антикомунизъм, радикален в смисъл да се стигне до корена на нещата, и не можа да стане такъв. Тръгна се и се остана по линията на персонификация на злото. Главното стана дали някой и кой е бил член на комунистическата партия. Ако е вярна древната библейска максима, че няма нищо ново под слънцето, то тоталитаризма през ХХ век, абсолютно непознат по-рано, е опровержение на максимата. Комунизмът не беше осъден солидарно и обществото ни остава с открит и тежък като воденичен камък проблем, който е в най-различни превъплъщения. Радикалният антикомунизъм не можа да изпълни пречистващата си роля. Искам да бъда правилно разбран. Не подценявам въпроса за персонални вини, темата за ченгетата и прочее, които продължават да се зъбят все по-нагло.

Повод за друго размишление ми даде Георги Ганев, акцентирайки върху необходимостта хората и групите в днешното българско общество да мислят в категориите на реално възможното. Такъв патос ми допада много. Добре е големи групи от българското общество, измъчени от прехода, да излязат от състоянието на сомнамбулизъм, да се опрат на здравия разум, да разберат, че се намират в свят, в който е необходимо да пресмятат, да подхождат рационално, а не да остават при въжделенията си. Светът не почива на някакви обективни закономерности, които действат независимо от хората, няма някакъв логос, "Бог е мъртъв" още от началото на модерността, и т.н. Вие долавяте постмодернистките обертонове на тези мисли. Но поуката е, че светът, обществото ни, нашия живот ще бъде такъв, какъвто можем да го направим, без да имаме каквито и да е абсолютни гаранции, че ще успеем. България може да се провали, да загине, може и да не загине и да има постижения, които може да ни се струват днес невероятни. Никаква голяма промяна не е извършвана и не може да се извърши ако хората не повярват в невъзможното, ако трябва да се позова на Вебер.

По въпроса дали има ляв и десен преход и дали прехода изобщо може да се квалифицира по такъв начин.

Въпросът не е безпредметен и безсмислен. До предсрочните парламентарни избори през 1997 г., СДС беше в епична и неравна битка с бившата комунистическа партия, която се бе преименувала и, принудена от обстоятелствата, частично реформирала, оставаща разкрачена и т.н. Тя не беше и не е срещу прехода, но яростта срещу СДС е какъв да е прехода. Вместо преход предпочитам много по-точния и неподвеждащ термин реформи. Но под реформа имам предвид прояснения от Ортега - и - Гасет термин "Реформа означава смяна на формата". Реформата е смяна на принципите на обществото, а не просто някакво еволюционно развитие. Такива като Кадар, Тодор Живков и пр. се опитваха да правят реформи без да накърняват принципите на комунизма и това бяха квазиреформи, които предпазваха от експлозии, но тласкаха към имплозия на комунистическата система. БСП, главният антагонист на СДС, се опитваше по всички възможни начини да "омекотява" реформите, в т.ч., като ги спира и отлага. Заедно с Фуко аз наричам лявата рефлексия левашка. Другояче казано - има ляв преход, но той е левашки.

В историята на човечеството не е имало мащабни обществени реформи, в прояснения от Ортега смисъл, и смея да твърдя, че никога не ще има, без социална цена. Страните от Централна Европа платиха сравнително по-малка социална цена, защото още в началото проведоха реформите, какъвто не е българския случай по известно какви причини. Българските социалисти са главните виновници за неимоверното нарастване на социалната цена на българския преход. До това води левия преход, който наричаме левашки. Интелектуалната честност изисква да говорим така, а не да слагаме всички политици в един кюп.

Беше между другото напомнено, че има съчувстващ консерватизъм. Разбира се, че съчувствието съвсем не е чуждо на модерния консерватизъм и никога не съм гледал на истинските реформатори като безчувствени хора, ако те не са леви радикали, революционери или перфидни квазиреформатори. Бих привел примера с либерализацията на цените през 1991 г., която навремето беше описвана като чужда на всякакво съчувствие. Либерализацията на цените беше типична реформа, която по-никакъв начин не можеше да бъде отлагана. Ако тази реформа не беше извършена, обществото щеше да изпадне в катастрофа, което не е опцията на съчувствие. Още в началото на дискусията казах, че предпочитам да се говори колкото е възможно по конкретно, а не да оставаме при общи схеми и красиви, но неверни теоретизации.

[...]

Иван Костов: Тази дискусия ще се публикува в списание РАЗУМ. Не знам за другите, но за себе си мисля, че едва ли това, което ще кажа, има качествата на текст за публикуване. Напълно съм съгласен с патоса и емоцията, с която тук се отхвърля термина "преход" и дори термина "парадигма на прехода", защото създават неправилни очаквания у хората. Но това не трябва да ни пречи да отговорим на предизвикателството, което идва не откъде да е, а от място, където блендата към световния процес на промяна е много по-силно отворена, отколкото са отворени нашите очи. Впечатляват ме огромната ерудиция и познаване на опита на стотина страни в света от страна на авторите от преведената дискусия. Ако ние кажем: "Вашата класация за нашата страна няма никакво значение, вие просто сте се объркали с България " ще бъде високомерно, а и провинциално. Щом хора с такъв огромен опит, наблюдаващи толкова дълго време - почти 40 години - процесите на преход, хора, натрупали и теория, и изводи, отправят по много внимателен и загрижен начин определени въпроси, то трябва да се отнесем към тях много сериозно. Тогава тази американска дискусия ще ни накара да се включим по свой начин.

Трябва ни вярна гледна точка. Прочитайки дискусията, виждаме, че България е упомената два пъти и по подразбиране я има на още три-четири места. Разпознавам много от нашия сегашен опит. Не можем да се правим, че тези оценки и констатации не съществуват или не са верни - това е заравяне на главата в пясъка. Нарочно говоря това. Кародърс поставя въпроса дали да не бъде пренасочена подкрепата, която се оказва на демокрацията, към политическите партии. Моят отговор е: Да! Трябва да се пренасочи, защото политическите партии у нас се нуждаят от подкрепа. Може би такъв отговор се очаква да се чуе от наша страна. Защото другият отговор е: Не! Ще съборим съществуващи политически партии, ще направим непартийно движение, ще го доведем на власт. То ще започне всичко отначало, ще направи същите бели и накрая ще го погребем като политическа партия. След това какво? Започваме да подкрепяме ново движение ли?

Ако ме питат трябва ли да се пренасочи подкрепата, моят отговор е "да" и то след като много по-внимателно се премисли как и къде да се насочи тя. Мисля си, че въпросът е зададен много сериозно и ние трябва да дадем аргументиран и солиден отговор. За да стигнем до него бих предложил малък проект. Всичките места от дискусията, които по някакъв начин засягат България, внимателно да бъдат систематизирани за да се види как е класифицирана нашата страна. Как ни виждат авторите от дискусията, как ни виждат други автори, как ни вижда Световната банка, щом и тя е проявила желание да наблюдава тези процеси и да ги насърчава. Как се вижда нашия напредък в прехода от гледна точка на Европейския съюз, към който ние вървим, как - от приложението на Acquis communautaire. И нека без емоции, обективно се опитаме да оценим колко сме напреднали по пътя на прехода. Нека да кажем къде са слабостите ни. За проекта нямат значение понятията - преход, промяна, реформа или еволюция, защото те не се отнасят към усилието, което правим. Усилието го кръстете както искате. На този въпрос дадох свой отговор в списание РАЗУМ (бр. 1, 2002) и съм в най-лесна позиция от всички тук. Казал съм какво е прехода и че е завършил. Нарекъл съм го контрареволюция на комунизма, която има определени достижения, които съм посочил.

Някои ще кажат: да, но преходът не е завършен, той не даде резултатите, които очаквахме.

Първо, искам да посоча, че има такива, които говорят за незавършеност на прехода от недоволство. Разграничавам се от този, който казва: "Това не е преход, щом аз не съм богат, щом не ме дават по телевизията, щом не съм политик и не съм шеф на политическата партия, която е на власт, щом не съм съветник, който прави политиката. Няма преход, защото не се случи тази приватизация, която трябваше. Ние ще я ревизираме." Този патос според мен е много нездрав и до никъде няма да ни доведе.

Второ, не е добре да се говори на хората, че те са в един вечен преход. А по същество е така. Всеки човек е в някоя от естествените си житейски фази, какво остава за останалото. Днес светът се променя структурно, технологично и функционално. Европа също се променя. Ние се променяме заедно с тях. Всичко става наведнъж. Към общите процеси на промяна у нас има още няколко, които са специфични. Въпросът е те дали са завършили, а не другите.

Трето, вярно е, че в едно общество, в което хората не са свикнали да носят отговорностите на свободата, идващата свобода ги вади от равновесие. Но никой не може да отрече, че нашето днешно общество е много пъти по-свободно и по законово от предишното. Сега казват, че не функционира съдебната система. Съгласен съм, че не функционира добре, но преди 1989 г. как функционираше? Щом по тогавашната конституция върховенството е било на Политбюро на ЦК на БКП, за какво върховенство на закона може да се говори и за каква съдебна система? Сега има закони, има свобода, има и други атрибути на нормалната демокрация, които очевидно хората не са в състояние да възприемат лесно. Но масовата оценка не може да обяви прехода за незавършен.

Четвърто, ако преходът е завършил и ние сме в състояние на нормално развитие и промяна на политическата система, то очевидно България има болести. В този смисъл за прехода може да се каже, че не е завършен докрай. Тогава изходна точка е признанието, че у нас има болести на демокрацията. Те са споменати и в американската дискусия. Има ли корупция? Има! Има ли партии, които са се сраснали с определени личности? Има! Има ли съвсем наблизо около нас режими с фасадна демокрация, зад която се крие господстваща политическа сила? Има! Заплашват ли България? Да! Има ли за България рискове да се превърне в безпомощна плуралистична демокрация? Има! Има ли силна организирана престъпност и мафия, която е срасната с управлението? Има! И други такива болести имаме. Трябва да признаем, че ги имаме, трябва да ги диагностицираме и заедно с нашите евро-атлантически партньори да ги лекуваме. Това за мен е най-важното. Защо? Защото вървят програми, с които Европа се опитва да подпомогне демократичните процеси в България. Правилно ли ги подпомага? Нашият отговор е изключително важен. Защото той насочва подкрепата отвън в правилната посока. Ние сигурно и сами можем да стигнем до "Обетованата земя", но нас ни гонят срокове. Тези срокове изискват скорост на движението. България може да не успее сама да развие тази скорост.

В тази връзка имам едно тягостно съмнение. Може би болестите ни въобще не се дължат на промяната. Спомнете си думите на Жак Маритен, че когато загива нацията, тя се разболява, започва да се срива демографски, има корупция и упадък на институциите. Упадъкът се случва и не зависи от това дали е правилна една политика и дали преследва общото благо. Ами ако патологията ни е признак на такъв упадък? Ще излезе, че ние всички сме Дон Кихотовци, воюващи за реформи, а пък младите заминават, останали са възрастни хора, които по съвършено друг начин виждат общественото благо и добродетелта. Обществените представи са силно изкривени от възрастовата пирамида в една посока. Тогава всички болести са просто присъщи на обществото ни. На този въпрос трябва да дадем отговор, ако искаме да бъдем честни. Иначе рискуваме да се занимаваме с измислени и фалшиви въпроси.

Светослав Малинов: Но тези въпроси реално се задават към България и на тях се иска отговор.

Иван Костов: Измислен е, например, въпросът за провала на икономическите реформи. Измислена е темата за обедняването. Не че хората са забогатели. Вероятно не са. Но има структурна промяна на техните представи за бедност и богатство и тя дойде след промените. Ще бъде много насилствено да се представи днешна България като по-бедна в сравнение с 1989 г., когато по магазините нямаше нищо. Поляците нарочно са оставили за спомен в корабостроителниците в Гданск един такъв магазин само с хляб, прясно мляко и телешки салам, за да си го гледат, като отиват на работа, да виждат и да си припомнят онези години. По отношение на какво говорим за обедняване?

Вярно е, че хората се чувстват по-бедни като влязат в "Била" и в "Метро". Така е, защото не могат да си позволят да си купят това, което искат. Но и преди, с онези доходи които имаха, не можеха да пазаруват в тогавашния Кореком. Те дори не можеха да влизат там. Днес се чувстват по-бедни, защото виждат огромния избор. Преди не са се чувствали толкова бедни, защото въобще не е имало "Метро" и "Била". Тогава не се чувстваха бедни, защото нямаха въобще възможност да си купят апартамент, вила, лек автомобил, транспортен автомобил, регулирани парцели, земеделска земя - те не се продаваха. Нямаше нищо. Като няма нищо, ти не можеш да се усетиш нито беден, нито богат. Какви бяха хората тогава питам моя колега по образование г-н Ганев? Те по-бедни ли бяха или по-богати? За мен въобще не може да става сравнение и ще бъде наистина нечестно към хората да не им се каже това. Просто не е почтено. Те караха жалки трабанти и живееха в некачествени условия. Сега някои от тях промениха качеството на своя живот, а много други все още не могат да си го позволят. Но разликата се изживява драматично.

Това обаче не е икономиката на Република България. Тази икономика в момента изнася за 5 и половина милиарда долара, а внася за около 7 милиарда, има положителен баланс и огромен, немислим в миналото валутен резерв. Публичният дълг е паднал вече под 60 на сто от БВП. Икономиката се развива с качествен растеж. Върви бавно. Вярно е, че няма инвестиции. Вярно е, че работните места се създават по-мъчително и по-трудно, но това въобще не означава, че тази икономика не е вече на релсите. Тя е качена върху тях. Обявена е за пазарна и след няколко години ще издържа конкурентния натиск на отварянето към евро-зоната. Къде тук е провалът? Няма го. И този въпрос, според мен, е абсолютно измислен. Той е измислен от тези хора, които са недоволни от това, което се е случило. Добре, те идват да управляват. Ще дойдат, ще видят и ще си коригират възгледите. Както имаше един недоволен великденец, който стана вицепремиер. Когато дойде на власт казваше, че България няма пазарна икономика. След това силно се израдва когато ЕС призна, че страната ни има пазарна икономика. Израдва се защото така и не разбра как се стигна до признанието. Дори не си даваше сметка как е станало това.

Друг измислен въпрос е: "Има ли в БСП реформатори и демократизатори и управлявали ли са те?" Трябва да се говори правдиво, в съответствие с фактите, а такива има много. Г-н Методиев е абсолютно прав. В България няма реабилитация на някои термини, защото не сме приключили сметката си със други. Например с "комунизма" не е приключено. Точно тези, които не позволяват да се погребе комунизма, не дават да се върви напред. Те не позволяват дори да се каже истинската причина защо страдаме. Аз съм заявил в статията си в списание РАЗУМ - ние страдаме от недостатъчна развитост на българския капитализъм. На нас не ни достигат капитали, не ни достигат предприятия, не ни достигат работни места, бизнес, инвестиции, услуги и т.н. На нас това не ни достига. Ако тия неща ги имаше, ако в България започнат да се вливат годишно инвестиции на стойност 2 милиарда евро, нещата съвсем другояче ще почнат да изглеждат буквално след 2-3 години. Не че хората ще станат щастливи, но ще имат работа и растящи доходи.

Използвам това, за да кажа нещо за БСП. БКП-БСП беше тази политическа сила, която влезе във годините на промените без да се промени. Тя се опита еволютивно да се променя. Ако някой е бил неистово срещу реформите, то това е БСП: беше основен противник на връщането на земята; беше основен противник на реституцията, беше основен противник на компенсациите, беше основен противник на приватизацията, беше основен противник срещу преориентацията на българската политика към ЕС и НАТО. На всички решителни рубежи на реформата битката беше с БСП. Тя беше истинската силно организирана и мотивирана политическа пречка. Нека се стремим да бъдем обективни и да попитаме за реформатори вътре в БСП ли става въпрос или за това, че по силата на обективния ход на промените БСП постепенно предаваше една подир друга своите защитни линии, за да печели време. Времето й беше нужно да трансформира властовите си позиции в икономически.

Някой ще каже, че може би по този начин хората, които я подкрепят, са преживявали прехода. Може би тези избиратели имат обективни причини да се държат по този начин. Правилно е да се каже, че никъде в Източна Европа нямаше такава монолитна партия, която много дълго време остана комунистическа, стремеше се през цялото време да се имплантира в тъканта на реформиращото се общество и държава, но бягайки от промените или по-точно приемайки само тази част от тях, които я превърнаха в икономическа сила и медиен хегемон. БСП никога не е била движеща реформите политическа сила. Тя винаги е била анти-реформаторска. От тази гледна точка, България остро се нуждае от външна подкрепа на процесите на трансформация в БСП. Тя трябва да стане нормална лява политическа партия, като напълно се откаже да сее трагични заблуди сред своите избиратели и българските граждани, защото така докара България на два пъти до катастрофа. Не ние, а БСП трябва да погребе скъпия си комунизъм. Това не е наша работа. И не само с БСП е така, така е и с Българската православна църква. Не ние, вярващите, а висшият клир още не е приключил сметката си с комунистическия режим, който избиваше свещеници. Светият Синод нищо не е казал още за тях. Дойде папата, провъзгласи трима католически духовници, три жертви за мъченици на вярата и обяви комунистическия режим за престъпен. А онези стотици български православни свещеници, избити без съд и без присъда, хвърляни от Черната скала над Боровец и умрели в лагерите. Те чакат своята църква да ги припознае отново. Докато не го направи и не обяви комунизма за престъпен, тези неща ще продължават да бъдат мъчителни и трагични за нас и няма да се движим напред. Толкова ли е трудно да назовем нещата с ясните им имена.

Има ли ляв и десен преход? Също измислен въпрос. Според мен колкото по-бързо се откажем от този въпрос, толкова по-бързо ще се помогне на БСП да се нормализира (ако изобщо иска това) и да се превърне в европейска социалистическа или социалдемократическа партия. Защото БСП се бои, че няма ляв преход. И като няма ляв преход, а има само десен, пък те са леви - не могат да го направят, винаги объркват нещо в самата механика на управлението и властта и падат от власт. Защото те имат два много тежки спомена от падане от власт. То е като падане от кон. След това много трудно се осмеляваш да се качиш отново.

Какъв стана прехода като си отидоха предишните десни правителства в Полша и в Унгария? Нито е ляв, нито е десен. Той е това, което трябва да бъде - налагане на капитализъм и демокрация. Що се отнася до капитализма - нищо не може да замени недостатъчното му развитие, наистина нищо! Каквито и прилагателни да си измислят за прехода политолозите и в България ще се стигне до това, до което се стигна в другите страни. Ако преходът не е подкрепен с икономическа реформа политическият напън ще стигне до някъде, но след това ще има крах на самата политическа система. Това е, което се получава винаги. Тези две реформи - капитализъм и демокрация - трябва да вървят ръка за ръка. България ще напредне много по-бързо по пътя на реформата, ако бързо се развие икономически. И то със структура на икономиката, която е симетрична на структурата на икономиката в европейските страни. Ако там е частна собственост, то и при нас да е частна собственост. Ако там производството на стоки и услуги отговаря на определени изисквания, то и при нас да е така. Трябва да има симетрия. Не може да е другояче. Нищо не може да замени правилото, че българското общество и българската икономика трябва да могат да се интегрират в обединена Европа, а това ще стане само като станат европейски.

Тук много правилно и уместно беше поставен въпроса за собствеността, който изобщо бе изоставен по времето на дебатите за политическия преход. При нас проблемът е, че трябваше да се трансформира собствеността. И то радикално. А това закъсня. Всеки път когато политическата система не тласка напред този процес до неговия естествен край, всеки път ще се получава политическа криза. И всеки път когато това нещо се движи бързо, каквито и други грешки да се правят, ефектът от тях ще бъде намален от тези все пак много ефективни и полезни процеси на трансформиране. Защото основаната на частната собственост част от българската икономика в момента е двигателя на икономическия растеж. И така е от 7 години насам. Това не се приема още от БСП. Те и сега като чуят това твърдение протестират и се възмущават. А това е елементарен факт, известен на всеки, който познава българската икономика. Държавната икономика върви надолу структурно и като производствени обороти, а частният сектор се развива много бързо напред. Полезно би било да предложим USAID да не дава пари за социологически изследвания, а да ги насочи за насърчаване и подпомагане на бизнеса. По някакъв начин да окуражи тези хора, защото този опит е известен от другите напреднали западноевропейски страни. На човек трябва да се покаже от А до Я, за да тръгне по отработена технология. Не да я измисля сам. Ако е смел и оправен, той ще направи свой семеен бизнес. Мисля, че никак не е сложно и трудно хората да бъдат заведени за ръка до бизнеса. Ако трябва някой да помага на нашата страна, то това е най-ефективния начин - да научим хората как да запретнат ръкави и как да направят собствен семеен бизнес. Икономически това е най-добре и не е свързано по такъв сложен начин с останалите проблеми.

[...]