Media Times Review    Google   
___









Маршрути
 септември 2003

Приливите на Олон

Андроника Мартонова

Ле Сабль-д`Олон - София


“Видях отдалече / вълните да носят цветята, / които подарих / на моето момиче. / Нима с отлива / желанията си отиват? / О, море / задръж тези цветя. / С прилива върни любовта ми…”. Когато уличният музикант свърши песента си, в един от крайбрежните ресторанти на Ле Сабль-д`Олон последваха още няколко секунди мълчание. А после – аплодисменти и възгласи “Bravo!”. Заслужено, защото старият вълк вадеше глас от морските дълбини. Нищо, че дискретно бе нарушил вечерята на три-четири маси в заведението. Външен човек, който не познава нравите на това френско градче с трудно произносимо име, остава учуден от истината. Хората, насядали из заведенията, или тези които се разхождат по плажа, всъщност винаги чакат певеца. Независимо от сезона. Той не е просто част от Ле Сабль-д`Олон, той е част от спомените, от живота тук въобще. “Как се събирахме като деца около него…” – шепне носталгията от съседната маса. Всеки слуша песните на моряка, дори и тинейджърите. Тук знаят - бризът винаги носи различни ритми. А точно в този момент песните идваха с прилива от другата страна на Атлантическия океан, от Бразилия.
 
Мирисът на забравата
“Ле Сабль-д`Олон”, “Ле Саблес”, “Саб-д`Олон” – така французите наричат рибарското градче на брега на Атлантика, чието име в превод означава “Пясъците на Олон”. Намира се във Вандe - 85-ят департамент на Франция, в океанския регион на Лоара. Стигането до Саб-д`Олон (това на български език май най-лесно се изговаря) е цяло железопътно приключение. От парижката гара Монпарнас се взима високоскоростен влак TGV (т.нар Те Же Ве), който за два часа преминава около 400 километра и спира в Нант. (Който иска може пътьом да спре в Анже и да го разгледа.) В Нант има прекачване на друго, по-луксозно Те Же Ве. То се движи на юг, но със скорост на обикновен трен и след цели два часа стига най-сетне до Саб-д`Олон. Като разстоянието между двата града е някакви си 70 километра! Но този стряскащ френски абсурд се забравя много лесно. (Та дистанцията Париж - Саб-д`Олон е колкото София – Варна, само че пътуването до родната морска столица може да се влачи и цял ден.) Щом се слезе на атлантическата гара силните йодни изпарения на окена веднага замайват главата. Опойват, прочистват от лошо мислите и зареждат душата с някаква друга енергия. Древна и вечна. Истински мирис на забравата. “Искам да тичам, / а времето е спряло…” – с писъка на чайките долита ехо от рефрен. От тук нататък нищо не съществува. Само хоризонт и пясъците на Олон.
 
Светлините на брега
Саб-д`Олон е създаден още през римско време. От този период обаче никакви забележителности не са останали. Разцветът на селището започва през средните векове, особено когато от Испания започват да прииждат на тълпи изгонените евреи. Колкото и странно да звучи те тук са напълно асимилирани. Следа от испанците се чувства само в някои характерни за региона фамилни имена. Но малцинство няма. А противоположната и дума “мнозинство” тук има друго измерение. Тя се отнася за стотиците рибарски мрежи, опънати в дворовете на Ла Шом – старият квартал на Саб-д`Олон. За малките кукленски яхти, изпъстрящи пристанището Олона. За уханните градини с глицинии. За типичните едноетажни бели къщи. Кепенците на прозорците им са винаги отворени и винаги боядисани в тъмносин цвят. Казват, че така се чуват ясно гласовете на моряците, които се завръщат, тананикайки си: “Все си спомнях ръцете ти, / отворили крилата на прозорците, / ръцете ти, / които ме притеглят / страстно към брега.”
Освен всичко изброено до тук Саб-д`Олон си има и две големи, за град като този, католически църкви. Едната е типична готическа катедрала, наречена “Св. Богородица”. А другата – “Сен Николa” (Свети Никола). Тя не е просто храм на покровителя на моряците, а истинско произведение на изкуството. Защото фасадата е изрисувана с цветовете на морето, залеза, пясъка, бурите, прииждащите кораби и чуждоземни флагове. И може би точно затова “Сен Николa” е винаги осветена от светлината на фаровете.
 
   
крепостта Арундел
 
Големи пристанища не могат да се похвалят с такова разнообразие на фарове - тези всевиждащи очи на брега. А в Саб-д`Олон те са точно пет на брой. Всеки един от тях е колоритен. Има жълт, зелен, син и червен. А петият носи цвета на вековете. Той е най-старият и достолепният фар в Саб-д`Олон и се казва Арундел. Гордостта на Олона е част от величествена крепост, датираща от ХІІ век. Намира се най-навътре в Ла Шом, в самия край на пристанището. И наистина - хартиено корабче не може да премине незабелязано през погледа на фаровете. Ако един от тях не даде разрешението си, и джонка не влиза в Олона. И има защо. Състоянието на морската стихия варира в две крайни състояния: или Атлантика бурно изразява гнева на Нептун. Или океанът прилича на бистър кристал, където няма вълни. А само тихи приливи и отливи, криещи подмолни течения и рифове.
 
В прегръдка
Климатът в Саб-д`Олон е особен. Зимите са меки, почти без сняг. Пролетта и есента – пастелни и ласкави. Летата не са горещи. Въздухът е винаги свеж, но слънцето нежно брули. Най-вече следобед. Ако някой е свикнал на чая, наречен “Черно море”, Атлантика ще му се види като Северен ледовит океан. Температурите на водите му рядко надвишават 22 градуса през август. Ето защо в летните утрини няма почти хора по плажа. Само моржовете се къпят. Пясъчната ивица е огромна, но това се забелязва най-отчетливо при отлив. (В Саб-д`Олон продават специални календарчета, които показват както лунните фази, така и “целогодишното разписание” на океана). Най-често в ранните часове на деня морето отпуска прегръдката си. Изоставен, пясъкът е тъжен, влажен и тръпчив. Когато след пладне слънцето го затопли – вече е нещо друго. Градът се раздвижва.
 

плажът
 
В Саб-д`Олон няма туристическа навалица. Но не е и безлюдно. Хората са точно толкова, колкото трябва. Главно средната френска класа посещава рибарското селище. Навремето е било по-популярно сред висшите прослойки, но неспокойствието на Лазурния бряг бързо е привлякло лукса и снобите. А и уличките на Саб-д`Олон са толкова къси и тесни, че има място само за един старинен фенер. Под него обаче могат да минат двама души, които са прегърнати. И сянката на канцонета: “Вървя из улиците, / живота си събирам с шепи / и срещам моя Бог…”. Няма начин да избягате от песента. Тя ви следва по “Бързата улица” и по улица “Трудното изкачване на погледа”. Мята се върху “Белия кон”. Шмугва се по пряка, наречена “Зиг-Заг”, пресича “Платинените ножици”, и стига чак до “Раците”. Завива към “Улица на спасителите” и се отзовава в дъното на безистен, наречен “Златното гърне”…
 
   
Ла Шом
 
 
Обърнато наопаки небе
Всъщност така, реейки се човек из уличките, може да стигне до една от най-старите сгради в Саб-д`Олон, която няма нищо общо с едноетажните, бели рибарски домове. Къщата е от ХVІІ век, с изваяни като гирлянди арки. Толкова силно се откроява в центъра от града, че няма начин да остане назебелязана. Тя изглежда така, сякаш е направена от вкаменена океанска пяна, която от вековете и слънцето е придобила пясъчен цвят. Къщата не е превърната в паметник на културата – в нея си живеят хора. В близост се намира Музеят на мидите. Той е единственият в Европа, или поне така пише. Създаден е скоро - през 1990. На вратата гостоприемно стои… пират. Но срещу 30 френски франка спокойно се влиза. Колекцията на музеят на мидите е наистина впечатляваща. (Музеят може спокойно да бъде наречен “Произхода на света”) Има вкаменени фосили, рапани, корали, мидообразни и всевъзможни черупчести твари. Те са събрани от всички земни морета и океани. “Ламарка”, “Мраморен конус”, гигантски “Стромбус”, “Адски вампир”, “Морски ангел”, “Средиземноморска каринария”, “Японска хама”, “Златна ципрея”… причудливите имена отговарят на още по-причудливи форми, цветове и обеми. Тук-там някой краб, октопод или риба изплуват в пространството на музея. За да потвърдят, че въображението на водата е безбрежно. Но най-хубави са обикновените морски звезди. Дъното е тяхното обърнато наопаки небе. Те си стоят кротко зарити в пясъците на Олон и чакат луната да изгрее. После идва нощният прилив и морските звезди отлитат нагоре, нагоре, към опашката на Малката мечка. За да станат част от Полярната звезда.
 
Гласът на океана
“Понякога се чувствам толкоз мрачен”…
 
* в текста са използвани цитати от песните на бразилския певец Марсио Фарако – най-продаваният чуждоезичен албум за Франция през 2001 година