ПО БРЕГА
ОТ НОС КАЛИАКРА ДО СЕЛО ТЮЛЕНОВО

Димитър Събев

    На всеки българин с приключенски дух брегът от Калиакра през Камен бряг до Тюленово е толкова известен, че нуждата от детайлно географско описание отпада. Но, от друга страна, този бряг е любимо място на толкова много от нас, че написаните думи няма да са излишни.

    На север от град Каварна пътят се раздвоява - единият стар, изронен, с волски каруци и добродушни шофьори на него, а другият път върви към Дуранкулак и границата. "Ако тръгнеш по десния път" звучи като вълшебна приказка за юнака и Василиса Прекрасна, но наистина, ако тръгнеш по десния, стария път покрай морето, ще видиш неща, каквито другаде няма. Първа е Калиакра, носът на четирдесетте девойки и тюлените.

    Впрочем, за тюлените, старите хора разказват, че били доста хитри животни. Влизали в мрежите на таляните и ядели скумрия наготово. Това, разбира се, никак не се харесвало на рибарите, и те имали веселия обичай ако хванат малко тюленче, да го налагат с пръчки по перките, за да се отучи да ходи да краде. В края на шестдесетте още можело да ги видиш, да излизат на камъните на носа. Пак по думи на старите хора от селото, Българево, девойките, "дето се хвърлили, на тюлени станали, и на лебеди".

    Калиакра, "красивият нос", била достатъчно силна и голяма крепост, за да има поне четиридесет девойки в нея, и напълно е вероятно девиците да са се хвърлили надолу от красивата скала в красивите вълни, виждайки озверели мъже с ятагани да нахлуват през портите. "Правилно са постъпили", каза моя приятелка, след като изслуша от мен full version на легендата. Затова, спокоен съм, българките ще се хвърлят, ще продължават да се хвърлят и в бъдеще, щом се наложи. Кръвта вода не става.

    Много е хубаво да си представяш разни неща, но, разбира се, ако си невъзмутим пред автобусите с чуждестранни почервенели туристи. Те няма да те оставят задълго сам сред каменните пътеки. Какво пък - да видят, да почувстват и те нашата история - стига да не цапат много.

    Макар да съм забелязал, че туристите не цапат. Туристите по-скоро чистят, освен ако не са дибилни. Сред полето летят полиетиленови торбички от нашия бит, жълти, сини, весели цветове, а в резервата на север от Калиакра веднъж преброих средно една гилза от патрон на квадратен метър.

    Това е реалността - изхвърлените на морския бряг мъртви делфини, летящите полиетиленови торбички, бракониерите, и едно чувство за древна история, много лесно нарушавано от руско - немската автобусна инвазия. Затова, ще си затворим очите за реалността, и ще тръгнем на север, по брега, да гледаме за легендарните тюлени монаси, и за Лизимаховото съкровище в подводните пещери.    

    На север от нос Калиакра е закътаното естествено пристанище Болата. Ниши в скалите, лозя, много птици: земеродни рибарчета като летящи скъпоценни камъни, и водни кокошки, чапли, гмурци и потапници. Да гледаш птиците тук се отплаща богато за проявеното търпение, защото птичето царство е изключително богато. Оттук минава Виа Понтика - едно от основните пътища за миграция на прелетните птици. А ако искаме да продължаваме да си представяме - в пещерите на Болата са открити свидетелства за живот от 400 BC, както и Малтийски кръст - свидетелство за търговията на Второто Българско царство с Венеция и Генуа После е резерватът "Калиакра", защитен с телена ограда. Има нещо като туристически пътеки край оградата. Вървял съм по тях, но гората е много гъста, а високият бряг, заради който всъщност сме тук, не се вижда. И да, веднъж прескочих оградата, и влязох вътре - видях елени и огромни гущери, качулати чучулиги и белоопашати мишелови, а под краката ми изскачаха едри мързеливи зайци. Брегът на резервата в целия тукашен край е най-висок. Скалите са насечени, раздробени, накацани от кормораните. Честно, не изпитвам притеснения, че наруших забраната на оградата. Защото вървях тих, мерех всяка крачка, и през метър виждах същите тези гилзи - бели, черни, зелени, червени. Всеки преценява за себе си.

    Това е единствения резерват в България, включващ и акватория, морска площ. Растителността в него е лесостепна. Преценявам, че добре поддържаните огради всъщност са нещо твърде хубаво - иначе тук елени изобщо нямаше да има.

    Прескачам оградата от другата страна. Интересен съм на елените, те ме следят от разстояние. Обаче не се приближават до мен на повече от двеста метра - днешните пушки са далекобойни. Знам, че в тези гори, също и извън оградата, живеят муфлони. Така, както съм настроен към животните, да видя муфлон за мен ще е като да срещна еднорог в пущинака. Другия път ще ги видя тези муфлони - уверявам се, и продължавам напред. Долу, на брега, е Тауклиман - Птичият залив. Знаете ли, много е тъжно. Близо е курортът Русалка, и всичките миазми на този иначе изключително красив, но след последните смени на собствениците - "борчески" и снобски курорт - се вливат в лимана, и цветът на водата е жълто-кафяво-зелен; тъжно е, Птичият залив вони отдалеч. А за думата "борчески" - сигурно в България вече не трябва да има такива неща като борци, затова е странно да ги видиш наяве. Не вярвате - вгледайте се, ако имате път натам, в лицата на "курортистите", в очите, или по-добре и безопасно си направете извод от размера на входната такса за курорт Русалка, и от лъскавите коли.

    Много е красиво на Русалка. Няма да отида там отново. Някак си е тъжно - да плащаш вход за пясък, вълни, малки островчета, червени окарстени скали отгоре, и за гларуси и корморани, прелитащи покрай. И тъжно и много бързо заобикалям курорта Русалка.

    Навсякъде - дори и тук - можеш да видиш истински хора. Горе, на платото, има цистерни за нефт. Едната е много продуктивна - каза пазачът й - толкова продуктивна, че се налага да бъде пазена - иначе местните джигити могат да си осигурят нафта за зимата без да плащат. Пазачът има малки проблеми с говоренето - през повечето време е сам; гледа курорта в ниското, и скалите и степта, и ми се струва, че е добряк, макар и малко особен.

    Ако решите да предприемете този поход, който ще ви отнеме ден от сутрин до залез с малки почивки в заливите за освежаване и плуване в морето, запасете се с вода. Понякога има и змии. Но пепелянките са добри змии. Ако не ги настъпваш по опашката, няма страшно. Просто си гледайте в краката. И си вземете шапка, защото пече силно. Панталоните най-добре е да са леки и дълги. Има бодили.

    Отминаваме Русалка и продължаваме да се движим по брега на морето. Но сега сме по-близо до камъните на прибоя.. Няколко стъпаловидно слизащи надолу тераси, прорязани от скални ниши - любимо място на обитаване на старите бродяги. Защото намиращото се доста по-на север "хипарско" сборище, Камен бряг, не е по вкуса на търсещите див живот, но и спокойствие и уединение летовници. През лятото буренаци покриват скалните тераси на Тауклиман, и трудно се минава по пътеките; мястото е обитавано от дълбока древност, има жертвени камъни, светилища, но увивната, пищна растителност прави намирането им през "зелените" месеци почти невъзможно, или по-скоро случайно. Направо е невероятно, как следвайки пътеките от луксозния курорт Русалка, само с няколко интуитивни и интелигентни избори на пътя, можеш да попаднеш в царство извън времето, със странни звуци от вятър и огромни цикади, и каменисти заливчета, и лиани по склоновете. Никога не съм се задържал по-задълго там. Влече ме нагоре, в по-дивото, в следващата, прочута местност на Северното ни крайбрежие - Яйлата.

    По платото горе, или - което е доста по-трудно - прескачайки по каменните насипи по брега - попадам в безвремието на археологическия резерват Яйлата. В края на XIX век двамата братя Шкорпил били първите учени, посетили тази местност. И толкова били очаровани от нея, от трите тераси, обрасли в ниски дървета и храсталаци, спускащи се изящно към брега, че обстойно ги проучили, и публикацията за Яйлата в изданието на Виенското археологическо дружество, им донесла европейска известност.     

    Не знам точно какво са видели тогава тук. Сега е по-различно. За Яйлата се грижат. Пътеките са разчистени от бурени. На северния изход от Яйлата често могат да се видят скъпи автомобили на добре информирани - български и чуждестранни - туристи. Пред останките от ранновизантийската крепостна стена, античните винарни, скалният манастир на Св. Св. Константин и Елена, са поставени обяснителни табели. Можеш да прочетеш, че Яйлата е обитавана от 5000 BC, намерени са находки от енеолитни хора. Много по-късно тук се заселват номадите - скити, и Яйлата е била едно от местата на култа им към природните стихии. В Яйлата са открити досега над 100 природни пещери, на всяка от трите тераси, и голяма част от тях са били обитавани от хора още от древността. През средновековието в Яйлата са живеели монаси - отшелници.

    Това е един от районите, в които възниква винарството - тук е естествено местообитание на дивата лоза. В заливите под водата са намерени котви от бронзовата епоха. Сред многобройните забележителности на Яйлата искам да обърна вниманието ви на две: на скалния манастир, и на една на пръв поглед съвсем незначителна сред изобилието от всячески пещерни обиталища скална вдлъбнатина.

    Манастирът е преграден с висока метална решетка (което, разбира се, не може да попречи на този, който желае, да влезе вътре). Картографиран е още от братя Шкорпил. Като казваме "манастир", не трябва да си представяме нищо повече от голяма пещера с три отделения, едното от които с вертикален отдушник, водещ нагоре към платото. Забележителното в манастира са знаците по стените. Това е едно от много малкото места в България, където може да се видят руни. Руните на брой са много, цели редици от знаци в скалите, но за съжаление повредени от времето, и от съвременни надписи от типа "А + Б = ВНЛ" или "Хасан бе тук". Но и без нужда да си представяш нещо, можеш да видиш истинските руни. Другото впечатляващо в манастира е иконата на Константин и Елена, лицата на които са изчегъркани с остър предмет. Като ги видях за пръв път - а иконата е написана на скалата - си помислих: "Цветовете на иконата са ярки, сигурно е от тридесетте години на XX век - така предполагам - и иначе не би ме впечатлила. Но след като лицата са изстъргани, иконата става истинска, въздействаща, добива стойност на предмет на култа". Защо е така, не знам. Всеки сам трябва да си отговори.

    И споменатата скална ниша. Четириъгълна е, над морето, недостъпна отгоре и отдолу. Формата й е толкова правилна, че не е трудно да я приемеш за олтар. От същия тип, който се среща например в Ардино или Момчилградско. Вижда се от пещерните жилища на последната тераса, точно над морето. Някои учени говорят за инициационен ритуал - младите, на които предстояло да бъдат приети в света на възрастните - неофитите - като изпитание за зрялост били пускани да висят от скалите и изсичали с примитивните си инструменти нишата - в случая квадрат със страна около метър. В литературата не съм срещал подобна трактовка за Яйлата, но ми е хубаво да си го представя. Както и това:

    В северния край на Яйлата, вече горе на платото, има малък некропол от семейни кимерийски (скитски) гробници. Издълбани са надолу в скалата, същият тип гробници - в по-голям некропол - има и по-на север край село Камен бряг. Но тук, край Яйлата, може да се види и типично светилище на слънцето - няколко плоски дълги стъпала към тераса, в която е изсечен квадратен олтар, и издълбан улей в скалата. Учените, които се опитват да възстановят характера на култа, предполагат следния ритуал: поклонниците са се изкачвали бавно всяко едно стъпало, което символизирало различните степени, през които преминава търсещият, изкачвали са се най-горе, и пред лъчите на изгряващото слънце са правели възлияния на своето божество; по посоката, в която се е стичала течността (кръв, вино или някоя друга свещена течност) са гадаели бъдещето и разбирали волята на боговете. Свещените форми са две: квадрат - божествената четворка - огън, вятър, земя и вода, пълнотата и единството на природните сили; и кръг - безкрайността на божеството и вселената. Без да претендирам за някаква компетентност, съм срещал същия тип олтари в светилищата из Родопите и Сакар. Траколозите наричат този култ "орфическа мистерия". Можем да си припомним, че Херодот нарича гетите - живели именно в Североизточната част на днешна България "най-смелото от тракийските племена, защото вярват в безсмъртието на душата". Не е трудно да си помислим тогава, че най-удачно за мистериите на Орфей и Залмоксис е това вълнуващо място, където сякаш стихиите си дават среща - камъните са "най-каменни", морските вълни се блъскат в скалите, огненото слънце изгрява над водата, а който е прекарал поне една нощ в този край знае, че мястото е ветровито. В кръга на шегата, огънят е представен от Вечното Огънче пред Камен бряг, а вятърът е потвърден от неотдавнашните проекти да се изгради вятърна електроцентрала край морето. Огън, вятър, скала, вода - тук са най-силни, и истински реални.

    Впрочем, за Огънчето. На около километър и половина е от Яйлата. Брегът пред него е осеян с печални кръстове за гробове на хвърлилите се надолу по скалите нещастни влюбени, или други нещастници, прекалили с алкохола и опиатите. С всяка година броят на кръстовете се увеличава. Затова, наскоро Огънчето бе изместено няколко метра по-към сушата. От метална тръба в скалата изтича горящ газ метан. Огънят не е съвсем "вечен", защото силен дъжд и вятър могат да го задушат за време, но трябва само да се поднесе клечка кибрит към него, и Огънчето пак лумва. Тук е място за среща на шарено облечените поклонници на дивия живот, на момичета с гривни на краката и венчета цветя в косите, и загорели брадати младежи с екзотични музикални инструменти. Край Огънчето се навъртат и натрапници. Толкова за тях.

    Село Камен бряг, с двете си легендарни кръчми и двата магазина, е странно място. Възрастните му обитатели живеят обикновения си живот: работят в градините, грижат се за добитъка, вечер по залез сядат на масата пред къщата да си почиват и хапват и пийват. И сигурно доста са им чудни плъпналите по късъците на селото младежи с безумни погледи. Колкото и да са гостоприемни, кореняците от Камен бряг със сигурност чакат с четири очи да свърши летния сезон и да се върне тихото спокойствие. Младежите пък се чувстват, сякаш всичката тази дива природа е лично тяхна, и се сърдят, ако местните не се държат учтиво спрямо тях, не им подаряват зеленчуци и плодове например. Така ще е и занапред. И така е много по-хубаво, отколкото ако и тук се издигнат красивите безлични хотели, пълни с курортисти с празен поглед.

    Продължаваме на север по брега. До следващото село, Тюленово, има около пет километра. Не се върви лесно. Пътечката се губи в камънаците, тук е царството на бодилите и храстите. Но ако не си гледаш само в краката, а хвърляш поглед и към света наоколо, можеш да видиш например преминаващи делфини, невъзмутимо скачащи и играещи си във вълните, и ниските смокини по терасите над морето, и надупчения с пещери и скални ниши почти отвесен, двадесетметров скален бряг. Някъде по средата между двете села има запуснато военно поделение с разрушени телени огради, а след поделението - така наречените "Скални манастири". По метална стълбица, тръгваща от неголяма дупка в на пръв поглед равната скална плоча горе, се слиза в комплекс пещерни жилища, които поради отдалечеността си, са все още чисти, без печата на съвременната агресивност. А в следващия залив, покрай арката - но това е тайна, за да се запазят за по-дълго - по абстрактна пътечка се стига да истински мегалити, няма нужда да си представяш каквото и да е било - те са там, изсечени навътре в камъка сфери - слънца, с над метър в диаметър, в комплекси по две и по три. Знам други подобни от Палеокастро, край Тополовград. Научната хипотеза го потвърждава - мегалитната култура на "аортата на Тракия" - областта Източни Родопи - Странджа - Сакар има проекция в Североизточна България - точно по крайбрежието, за което говорим.
Остана още малко път. Нагоре по брега, на не повече от километър оттук, е село Тюленово, преди него - "Голямата" и "Малката" пещера: любимо място за лагеруване на съвременните робинзоновци. А в бодливата пустош са се изтегнали като огромни тъмни тюлени варелите за нефт. Но няма да влизаме в красивото село. Защото е тъжно да стигнеш до края, а с Тюленово свършва може би последното незасегнато от урбанизацията място по северното Крайбрежие. Ще запазим красивите спомени, и ще се върнем - както сме дошли.

    Обичам този край. Няма да скрия - родът ми тръгва оттук. Но не само това е причината да обичам скалистия, суров и див морски бряг. Тук има съзнание за древност - ако можеш да видиш и усетиш; тук има недокосната природа; тук слънцето грее сякаш по-силно и отвява разума далеч от чувствата на сърцето - в полята навътре от брега има женска лудница… Това е краят на огромната степ, простираща се от Средна Азия през Южна Русия до Добруджа. Тук усещаш простор и свобода. Затова ревнувам това място. Искам всеки, който идва тук да почива или да се зарежда с енергия, да го оцени. И да го остави по-чисто. Да, животът ми е по-пълен, когато правя нещо за природата тук. Можеш да изхвърлиш чужд боклук, да не посмееш да откъснеш редкия див божур - това са малки неща, но аз лично ще съм по-щастлив, ако след мен тук е по-добро.

    А има и нещо друго. Всеки път, когато поема по брега на север, и се запилея в степта или в заливите по брега, или плувам покрай водните пещери, виждам нови неща, неща, които не съм виждал никога преди. Затова, ако някой си каже - знам го това място, ходил съм, нищо ново не можеш да ми предложиш - е в голяма грешка. Сигурно има такива хора, които знаят всяко заливче, всяка подводна пещера по този бряг, но надали са повече от пръстите на едната ръка. Защото нещата, които могат да се видят тук, са твърде много. Само трябва да знаеш какво да гледаш.

    А някой ден, със сигурност, ако продължа да гледам внимателно, ще открия съкровището на Лизимах. Или, по-добре, ще видя тюлена-монах.