Media Times Review    Google   
___









Идеи
 септември 2004

Смешно кратък преглед на политическата философия

Аня Стейнбауер прави пет минутна обиколка с някои политически философи и техните идеи.


Аристотел (384-322 B.C.), един от най-великите политически мислители от Западната традиция, обяви, че "човекът по природа е политическо животно." Обаче има напрежение между двете сили, които ни движат; древните гърци ги наричат етос - морал и кратос - сила. Съвместимо ли е политически разумното действие с моралното? Аристотел, подобно на източния философ Конфуций (551-471 B.C.), вярва в тясната връзка между морала и политическите интереси. Въпреки че е вярвал в политиката като морално действие, основано на знанието, Платон (427-347 B.C.) е смятал, че заетият с политика човек се нуждае от специално обучение и че единствено образованият и морално съвършен елит може да постигне политически способности. Накрая Николо Макиавели (1469-1527) разделя неравните сродници "политика" и "добродетел": Един политик трябва да се стреми да бъде силен, а не мил или добър.

За какво ни е въобще политиката? Като се вземат предвид големите вреди, които са съпътствали политическите организации през вековете - вреди като потисничество, конфликт и злочести компромиси - не е ли по-добре човешките отношения да се ръководят от по-оригинални и висши умения, без механизмите на политиката? Китайският философ Лао Дзъ (6 век пр. Хр.?) отрано се опитва да ни убеди, че най-добрият и най-подходящия път човешките същества да живеят заедно минава през малките общности, с минимум политическа намеса. Жан-Жак Русо (1712-78) вярва, че благородният дивак е бил далеч по-висше същество от хората, създали цивилизацията. Няколко противоположни на естественото състояние (хипотетично състояние, което се характеризира с липса на политика) теории обаче стигат до заключението, че политическата структура е абсолютно необходима за успешното развитие на човечеството. Джон Лок (1632-1704) твърди, че единствено политическото състояние би защитило неотменимото право на собственост. Докато Лок беше политически волунтарист, твърдейки, че правителството може да има власт само над хората, които го приемат доброволно, то Томас Хобс (1588-1679) вярва, че политическата власт може да бъде легитимна не само с доброволното съгласие на хората, но и когато е спечелена със сила. Това негово убеждение е основано на допускането, че благодарение на вродения човешки егоизъм, естественото състояние е белязано от "войната на всеки срещу всеки". Следователно, няма нищо неестествено в това да бъде прието надмощието на властен политически лидер, на Левиатан, който може да защитава подчинените си и да налага правото и закона.

Хората обаче намират за неудобна защитата на всевластния Левиатан и въпросът остава: кой е най-успешният начин, по който да се организираме политически? Отговорът, който днес изглежда най-популярен, се появява през вековете. Но като изключим предупреждението на Платон "демокрацията преминава в деспотизъм", мислителите от 18-ти и 19-ти век са първите, които ентусиазирано се включват в дебата за демокрацията. Един от най-сладкодумните писатели по този въпрос остава Русо, който вярва, че е най-добре общата воля да бъде насочена към системата на директната (не толкова представителната) демокрация. Въпреки това Русо е песимист по отношение на действителното въвеждане на тези принципи в обществото: "Има ли народ от богове, то неговото управление ще бъде демократично. Толкова съвършено управление не е за хора."

Както знаем всички, това не спира разпространението на демократичните идеали. И така стигаме до Алексис дьо Токвил (1805-59), младият френски аристократ и либерален мислител, който пише след своята едногодишна визита в Америка: "Обществото (на Америка; б.пр.) е било създадено в движение и ежедневно води хората към равенство в положението." Но и забелязва: "това, което най-вече ме отблъсква в Америка, е колко малко се грижи за тиранията." Тиранията, от която Токвил се опасява, е тази на мнозинството доминиращо над малцинството, едно притеснение, което споделя и неговия приятел Джон Стюард Мил (1806-73). Мил пише трактата "За свободата" като размишление върху това как личното пространство на индивида може да го предпази от доминацията на мнозинството.

Напрежението загатнато в споменатите книги е отличителен белег и на днешната политическа теория. Едно друго напрежение има и то е между либерализма и комунитаризма; между въпроса за индивида и въпроса за нуждите на обществото. След кризата в политическата теория, настъпила след Втората световна война, нов импулс идва в тази сфера с две събития, които се случват през 1972 година. Първото е един нов форум за политически дебат, създаването на списанието Philosophy and Public Affairs и другото, по-важно, събитие - Джон Роулс (1921-2002) публикува своята Теория на справедливостта. Роулс твърди, че в една хипотетична ситуация на равенство и пренебрегване на индивидуалните позиции и предпочитания, хората, обсъждащи организацията на своето общество, биха се съгласили с три фундаментални принципа: възможно най-голямото приемане на основните граждански свободи; равенство на възможностите за всички; и грижа за най-малко привилегированите членове на обществото. Последният принцип ни отпраща към трудния въпрос за преразпределянето на богатството и егалитаризма. Либертарианският философ Робърт Нозик (1938-2002) настоява за минимална държава, ограничена до защитата на индивидите от насилие: на базата на себевладеенето, Нозик твърди, че индивидите имат правото да не страдат от чужда агресия и да причиняват вреда на себе си или на другите. Той следователно разглежда данъчното облагане, чиято цел е преразпределянето и което е предпочитано от Ролс и други егалитаристки мислители, като "принудителен труд".

Повлияни от критиката на Крал Маркс (1818-83) към капиталистическите системи някои социални мислители, главно критическите теоретици от Франкфуртската школа като Макс Хоркхаймер (1895-1973), Теодор Адорно (1903-69) и Херберт Маркузе (1898- 1979), виждат като първа своя задача критиката на политическото статуково пред възможността за развитие на теоретически модели за едно идеално общество. Днес философи като Юрген Хабермас (1929-) и Ноъм Чомски (1928-) използват своите аналитични умения да създават различни виждания към политическата реалност.

Превод Цончо Цончев