Когато разглеждаме отношенията си с Бога и се опитваме да следваме библейските предписания, трябва да имаме силата да се разграничим от непрекъснатото очакване за чудеса и фалшиво им откриване в дребните детайли на ежедневието. Чудеса има, но те не са постоянен спътник на човека, нито са чудесата от "бабешките басни" (Първо Тим. 4:7). Очакването за чудо, за магия, е езическа черта. Суеверието не трябва да се свързва с истинската християнска вяра, защото "Той въздъхна дълбоко от сърце и рече: Защо тоя род иска знамение? Истина ви казвам: На тоя народ няма да се даде знамение." (Марк 8:12) Нашето християнско съзнание и нашата воля трябва да бъдат насочени преди всичко към реалните неща. Ние не сме пророци, не сме апостоли, не сме магьосници, не сме изключителни, ние сме обикновени хора и никъде Писанието не изисква от нас да бъдем нещо повече от човеколюбиви и разумни.

Ние също така не трябва да имаме за цел самовглъбението, за да постигнем лично просветление или състояние на блаженство, както предписват източната философия и религия. Не личното щастие е първа задача на християнина. "Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него" (Филипяни 1:29) Ние не "медитираме" с часове, християнското общуване с Бога, молитвата ни е кратка: "А Той им каза: Когато се молите, думайте: Отче [наш, Който си на небесата], да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство, [да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята]; давай ни всеки ден ежедневния ни хляб; и прости греховете ни, защото и сами ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не въвеждай ни в изкушение, [но избави ни от лукавия]." (Лука 11:2-4) Нашата религия е за живия живот, не за отшелничеството - духовно и физическо. Християнинът, макар и да е от друго царство, трябва да има будното съзнание за царството, в което се намира в момента. "Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее, разумни като змиите, и незлобиви като гълъбите." (Матей 10:16)

За да живеем достойно като християни, ние трябва да се стремим да разбираме смисъла и съдържанието на света и човека. Да разберем и обикнем Бог чрез познанието за неговото Творение. Това е дълбоко рационално усилие. Тази особеност на християнството се разкрива най-ярко в науката, която християнските общества успяха да създадат. Християнинът няма нужда да става постоянен свидетел на чудеса, на приказни изцеления, за да остане християнин. Неговият стремеж е не само да вярва, но и да разбира. Вярата ни не трябва да се основава задължително на станали пред очите ни чудеса, тя е очакване, тя е вяра за чудо, тя е откритие на християнската истина за действителността. Илюзията, че постоянно сме свидетели на чудеса и то такива, създадени от нашата фантазия, в действителност убива вярата на мнозина. Да, вярвайте в силата на Бог, но не разчитайте, че вярата може да се крепи на фантазии, плод на личните желания и страсти. Защото реалността винаги показва силата си и тогава пътят до разочарованието и съмнението е кратък. Макар появата на Бог да бе свързана с чудеса, тя не се утвърди чрез чудо, според обикновените човешки представи. "Уха! Ти, който разрушаваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си и слез от кръста!" (Марко 15:29) и "Други е избавил, а пък себе си не може да избави! Нека Христос, Царят на Израил, слезе сега от кръста, за да видим и да повярваме." (15:31)

Християните трябва да имат чувство за реалността. И те го имат, ако следват едновременно двете големи заповеди: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си". (Лука 10:27) Ако вярващият "възлюби" Бог ще обикне и ближния си; ако невярващия обикне ближния си, ще възлюби Бог… Да обикнеш ближния си е просто нещо, нещо реално и естествено, което не струва усилие: "Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. А случайно някой си свещеник слизаше по път, и, като го видя, замина си от срещната страна. Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна. Но един самарянин, като пътуваше дойде на мястото дето беше той, и като го видя, смили се, приближи се и превърза раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него. И на следния ден извади два динара и ги даде на гостилничаря и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя." (Лука 10:30-35) Ето, че да обикнеш ближния не е обременяващ алтруизъм, за който се изискват особени качества, а просто обикновения дълг на човека към изпадналия в беда или нужда.

Някои християни вероятно не биха се съгласили с всичко казано тук. И сигурно ще имат право. Ако ежедневието им е пълно с малки чудеса, които укрепват вярата им, значи тези чудеса са истина. Това също е част от реалността.