Media Times Review    Google   
___









Мастило
 септември 2004

Солено и сладко

Деян Енев

Из сборника разкази "Господи, помилуй"


— Татко, бобът е станал.

— Нека поври още малко.

— Да го лазбълкам ли?

— Разбъркай го.

— А това длугото как се казва?

— Това се казва ошав.

— Защо се казва ошав?

— Ами не знам. Така се казва.

— Да го лазбълкам ли и него?

— Разбъркай го. Ама... чакай. Чакай бе! Не със същата лъжица.

— Защо не със същата?

— Защото така. Защото едното е солено, а другото е сладко.

— А питката дали е станала?

— Вече трябва да е станала.

— Да я погледна ли?

— Погледни я. Ама внимавай да не се изгориш.

— Ще внимавам.

— Станала ли е?

— Не.

— Как да не е станала, като е готова бе, човек. Чакай, дръпни се от печката, да я извадя.

— Татко?

— Кажи.

— Защо се казва „станала“, като тя не е станала, а си лежи в печката.

— Ами така се казва. Откъде да знам.

— Кога ще ядем?

— След малко.

— А защо не се смесва солено и сладко?

— Защото ще стане буламач.

— Какво е буламач?

— Когато смесиш солено и сладко.

— Ама нали като ядеш боба и после ошава, в колема ти те се смесват?

— Казва се като ядеш боб и после ошав...

— Добле. Като ядеш боб и после като ядеш ошав... Кажи де?

— Какво да ти кажа?

— Нали в колема се смесват?

— Защото... Ти можеш ли например едновременно да плачеш и да се смееш?

— Мога.

— Можеш чушки.

— Добле де. Не мога. Обаче мама как може? Като си говолим с нея по телефона, тя хем плаче, хем се смее.

— Остави я майка ти. Те майките са така.

— Кога ще йсе обадим на мама?

— По-късно. Тя сега е на работа в пицарията.

— Ама нали е вечел. Как е на лабота?

— В Америка още не е вечер.

— Колко часът е там сега?

— Върни назад 7 часа. 7 или 8, не знам точно. Тук сега колко е?

— Чакай да ти погледна часовника. 10 и една половинка.

— Значи 10 и половина.

— Да. 10 и половинка.

— Колко ще е значи в Ню Йорк?

— Не знам.

— Ето, гледай бе. Връщаме назад 7 часа: 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4... Там е 3 и половина следобед. Майка ти е на работа до 5 часа. После има още час и половина път до квартирата... Ще се прибере най-рано в 6 и половина, хайде 7. Значи тук, в България, колко ще е часът?

— 7 и половина.

— Ама ти хич не мислиш.

— Не. Мисля.

— Не мислиш. Изобщо не си използваш мозъка. Държиш се като някой тъпунгер.

— Ти си тъпунгел.

— Добре. И аз съм тъпунгер. Дай да не се караме. Тук като е 10 и половина вечерта, в Ню Йорк е 3 и половина следобяд. Тоест... когато там е 7 вечерта, тук ще е — прибавяме още 7 часа, ето, броим — от 7 до 12 има 5 часа и още 2 — значи тук ще е 2 през нощта. Разбра ли?

— Лазблах.

— Да го повторим ли?

— Не.

— Значи не си тъпунгер?

— Не съм никакъв тъпунгел. Ти си тъпунгел.

— Добре, добре... Христо, чакай бе, не се сърди. Дай да не се караме. Дядо Коледа сега гледа през прозорците. Там, където се карат, не влиза.

— Той кога ще дойде у нас?

— Когато заспиш. Когато децата заспят, той лекичко влиза, оставя подаръка под елхата и хуква нататък.

— На мен какво ще ми остави?

— Ти какво си поръча?

— Аз си полъчах кола с дистанционно.

— Значи ще ти остави това... кола с дистанционно.

— Да, ама вече не искам.

— А какво искаш?

— Искам жиесем. Че да си говоля с мама. Ти знаеш ли, че от детската и Килчо има жиесем. И Боби. И Малиана.

— Не знам. Дядо Коледа не е факир. Каквото си поръчал, това ще ти донесе.

— И плюс това ние нямаме елха.

— Как да нямаме. Това какво е?

— Това е само едно клонче. Не е никаква елха.

— Елха си е то. Недей така. Теб май ти се доспа и се размрънка. Хайде да сядаме да ядем.

— Хайдидъсядъмидъидем, хайдидъсядъми дъидем, хайдидъсядъмидъидем...

— Ето, сложи питката на масата. Ето твоя боб. Ето и моя. Слагай лъжиците. Това е твоята чаша с ошав. Ето и моята. Чакай малко. Недей да почваш още. Чакай да запаля кандилото и да кажем „Отче наш“. Така. Ако искаш, повтаряй след мен. Готов ли си? Отче наш...

— Отче наш...

— ... Който си на небесата...

— ... Който си на небесата...

— ... да се свети Твоето име...

— ... да се свети Твоето име...

— ... да дойде Твоето царство...

— ... да дойде Твоето цалство...

— ... да бъде Твоята воля...

— ... да бъде Твоята воля...

— ... както на небето, тъй и на земята...

— ... както на небето, тъй и на земята...

— ... насъщния ни хляб дай ни днес...

— ... насъщния ни хляб дай ни днес...

— ... и прости нам дълговете ни...

— ... и плости нам дълговете ни...

— ... както и ние прощаваме на длъжниците си...

— ... както и ние площаваме на длъжниците си...

— ... и не ни въвеждай в изкушение...

— ... и не ни въвеждай в изкушение...

— ... но избави ни от лукавия.

— ... но избави ни от лукавия.

— Така. Сядай сега. Искаш ли малко винце?

— Може.

— Наздраве, татенце.

— Наздлаве, тате.

— Хайде, започвай. Я каква хубава питка сме направили.

— Тате?

— Кажи, Христо.

— А какво е това „Отче наш“?

— Отец значи баща. „Отче наш“ означава „Татко наш“.

— Кой е този „Отче наш“?

— Това е Бог-Отец. Бащата на нашия Господ Иисус Христос.

— Аха. Ясно. Татко, а мога ли да те питам нещо?

— Питай, тате.

— Мога ли да ям едновлеменно и боба, и ошава?

— Можеш, татенце. Можеш.

 

Copyright ©Деян Енев


Деян Енев е завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като учител и журналист. Има издадени шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура", (2000) и "Господи, помилуй" (2004).
Третият, "Ловец на хора", е преведен в Норвегия, печелил е Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев". Петият, "Ези-тура", спечели Годишната награда на СБП за белетристика за 2000 г. и Националната награда "Хр. Г. Данов" за художествена проза за 2000 г.