Media Times Review    Google   
___









Религия
 септември 2004

Две идеологии

Цончо Цончев


адам смит
едмънд бърк
алексис дьо токвил

На едно място в "Право, законодателство и свобода" Фридрих Хайек казва, че модерното пренебрежение към "идеологията" или към всички общи принципи, е станало прекалено разпространено, а не би трябвало да е така. Да се ръководиш само от изрично поставени и съзнателно възприети конкретни цели като отхвърлиш всички общи ценности, подчертава той, е погрешно и дори по-лошо - пагубно. Моето разбиране по този въпрос съвпада с това на Хайек и ще го разкрия тук, доколкото ми позволява формата на краткото есе, без да се впускам в сухи дефиниции или да навлизам в дълги разсъждения върху значението и смисъла на термина "идеология".

ленин
мао
адолф хитлер

На първо място ние трябва да се съгласим, че човекът и обществото не могат да постигнат нищо, ако бъдат лишени от общи принципи, от идеи и съответно от идеолози. Не може да има разумна и стабилна политика, ако зад нея не стои разумна идеология. Не може да има стратегическа и дългосрочна политика, ако политическите действия не са подкрепени от подходяща идеология, която да обхваща в себе си група от взаимно свързани принципи и ценности. Съчетаната с прагматизъм вяра в разумните принципи и ценности е извор на всяко устойчиво политическо развитие и основа на всеки успешен обществен ред.

Защо тогава днес терминът "идеология", чрез който могат да бъдат назовавани различните вери и ценности, непременно се свързва с нещо "вредно"?

Отговорът на този въпрос е лесен. Заради двете големи провалени идеологии. Идеологиите на фашизма и комунизма. Когато споменем думата "идеология", обикновено не се сещаме за ценности и идеи, а за манипулация, пропаганда и прикриване на нечисти стремежи и дела. И това разбиране има своите основания предвид опита на ХХ век, през който под знака на единствено вярната "идеология" се извършиха най-големите зверства в човешката история.

Фридрих Хайек казва, че хората не само свързват идеологията и идеолозите с лошия си опит, но и нейните най-ярки защитници в близкото минало - социалистите и левите либерали, се видяха принудени от неуспеха на своето "социално инженерство" да сменят риториката си. Така на мястото на "идеологията" те въздигнаха в култ новата, чиста от страсти (и принципи) рационална политика, която между впрочем също е форма на идеология.

И все пак само комунистите и фашистите ли имаха идеологии? Само с тях ли трябва да бъде свързвана тази дума? Разбира се, че не.

Един съвременен мислител - Антъни де Джесаи, твърдеше в свое есе, че либерализмът единствен сред големите политически течения няма идеология. Това донякъде е вярно, ако говорим за радикалния либерализъм, за онзи либерализъм, който не се спира пред нищо и на нищо, увлечен единствено от импулса за промяна. Но има и друг либерализъм. Класическият либерализъм. В какво през последните 200-300 години, ако не идеология, се е превърнала философията на Адам Смит, Джон Лок или Дейвид Хюм? И на какво, ако не на здрав разум, умереност и жива християнска вяра, се основава техният "проект" за по-добър и справедлив свят?

Жива ли е тяхната идеология и как я наричаме днес?

Идеологията на Хюм, Лок и Смит, поне в Западния свят (а след Студената война и в Централна и Източна Европа), е жива и е наричана най-общо неолиберализъм (а в Америка неоконсерватизъм).

Ако социализмът, фашизма и другите радикални идеологии и движения донесоха само беди на човечеството, каква е тогава вредата или опасността от неолиберализма? Да не би тази идеология да е единствено вярната? Да не би неолибералите да вярват, подобно на техните антиподи, че са единствено правите, че могат да бъдат поредните съдници на света. Ще прозвучи самоуверено, но неолиберализмът или умереният либерален консерватизъм са най-добрите идеологии. Това не означава, че другите политически движения нямат място и значение в нашия живот и история. Напротив. В историята и живота няма ненужни и случайни събития. Въпросът за отделната личност обаче е в какво вярва и от коя страна стои - от страната на доброто или на злото, от страната на истината или на лъжата.

* * *

Hякои коментатори с леви убеждения и слаби знания продължават да ни напомнят, че Адам Смит е вярвал, че светът ще стане по-добър, ако всички ние бъдем оставени свободно да преследваме личния си интерес. Спирайки дотук, те се опитват да ни внушат, че бащата на "капиталистическата идеология" ни е предлагал твърде лоши съвети. Разбира се, едно такова разбиране на възгледите на автора на Теория на моралните чувства е прекалено повърхностно и абсолютно погрешно. Да се поставя ударение само върху тази част от философията на Адам Смит и то извадена от по-широкия й контекст, е погрешно и спекулативно. Този, който настоява, че тръгващата от шотландските, английските и френските класици либерална идеология, се опира на индивидуалния, егоистичен, безогледен стремеж към печалба или не ги е чел внимателно, или просто не желае да ги разбере. Когато се обобщава тяхната философия, ударението съвсем естествено трябва да бъде поставяно върху оптимистичната идея, че разумното преследване на личния интерес води до задоволяването на общия за всички интерес. Принципът за хармонията между отделния индивид и обществото е най-важният политически и икономически принцип на класическия либерализъм.

Един бърз поглед върху социалната мисъл от епохата на Адам Смит е достатъчен, за да се убедим, че никой от най-големите политически мислители от този период не е проповядвал анархистичен егоизъм.

"Людете най-много се схождат по природа, казва Спиноза, когато живеят по указанията на разума. Следователно тогава людете ще бъдат най-много полезни един на друг, когато всеки от тях търси най-много своята собствена полза"; Томас Гордън: "Честното трудолюбие на всеки и неговите полезни таланти, когато са използвани за обществото, ще се използват и за самия него; и когато той служи на себе си, ще служи и на обществото"; Монтескьо: "Всеки индивид увеличава общественото благо, докато мисли за осъществяването на собствения си интерес"; Джосая Тъкър: "[хората са] водени от невидима ръка…без да го искат, без да го знаят, развиват интереса на обществото"; Едмънд Бърк: "Благородният и мъдър разпределител на всички блага кара хората, независимо от волята им, преследвайки собствените си себични интереси, да свързват общото благо със собствения си индивидуален успех"

Хармонията в социалния свят трябвало да бъде постигната чрез законите на разума, чрез примиряването на личния и общия интерес. Един от най-известните примери за тази политическа цел е атаката на Адам Смит към "търговската система" в Богатството на народите (на пръв поглед звучи парадоксално "бащата на капитализма" да напада първите "носители на капитализма" - търговците). Показвайки предизвиканата от алчност глупост на едрите търговци и управляващите Адам Смит разсейва предразсъдъците в държавната политика, улесняващи грубото преследване на частните интереси за сметка на общите. И това в никакъв случай не е форма на социализъм. Частните интереси могат да бъдат най-успешно постигнати, само ако не се нарушават интересите и на другите хора. Хармонията, в която Смит вярва, няма никаква връзка с принципи от рода: "Ако не си чук, ще бъдеш наковалня" или с известния Хобсов "homo homini lupus" (човек за човека е вълк). В Теория на моралните чувства Смит казва: "На голямата шахматна дъска на човешкото общество всяка отделна фигура си има свое собствено правило за движение, различно от това, което законодателството може да се опита да й наложи. Ако тези две групи правила съвпадат и действат в една посока, то играта в човешкото общество протича гладко и хармонично и има шансове да бъде приятна и успешна. Ако са противоположни или просто в различни посоки, тогава играта ще върви трудно и обществото винаги ще е в най-висока степен на безредие."

От класическата либерална теория се е родила днешната истинска неолиберална идеология, която поставя свободата и разума на най-високо място и която има за цел да построи свят, където равновесието в отношенията между отделните хора, между държавата и човека, между нацията и останалите нации, позволява на всеки да бъде свободен да преследва целите си без другите да губят от това. Макар и утопична, тази цел не е лоша и най-важното - плодовете, които е давала и продължава да дава, винаги са били добри. Освен това, не бива да забравяме, че класическият либерализъм се е опирал както на просветения разум, така и на дълбокото религиозно усещане. На вярата, че над човека стои нещо по-голямо и че човек има за дълг да бъде от полза на ближния си.

* * *

Има две групи идеологии, които можем да разделим на "реални" и "фантазни". Идеологиите от първата група са характерни с един парадокс: те са стари и "доказани" във времето, но въпреки това никога не губят своята противоречивост и никога не са в състояние да спечелят пълно надмощие над по-новите и радикални вярвания. Те са основани на опита, но заради непрекъснатия стремеж на човека към промяна винаги изглеждат остарели, тромави, непривлекателни, скучно, а често пъти и лицемерно морализаторски и накрая песимистични. Голямото предимство на реланите идеологии е, че докато не забравят миналото, се грижат за настоящето и бъдещето. Освен това, поради опита на своята дълга история, те са станали далеч по-толерантни към близките им по умереност, но все пак различни вярвания. Реалните идеологии признават различията и са толерантни. Така, независимо дали става въпрос за идеологията на днешните социал-демократи и либерали или за вярванията на модерните консерватори и умерени традиционалисти, всички, които са в групата на реалните идеологии, се отличават с уважение към разума и с проява на умерен темперамент.

От другата страна е групата на радикалните или "фантазните" идеологии. Пример за такива са всички радикални националистически, крайно-традиционалистки, комунистически, фашистки, анархистки и религиозни движения. Те се отличават по своята простота и фанатична самоувереност. Те се отличават с "авангарда" си, т.е. със силни и авторитарни водачи и със строгата си организация. Те не признават различията и са изключително лесни за разбиране, не толерират нищо извън себе си, нищо, което влиза в противоречие с тях; глухи са към рационалните доводи и презират умереното поведение, смятайки го за слабост.

Когато се появят, фантазните идеологии обикновено изглеждат много по-силни и непротиворечиви, отколкото са в действителност. Важна тяхна особеност е, че се градят на отрицанието, на бунта, на агресията. Те разчитат на емоциите и на гнева на хората, техният призив, тяхната идеологическа енергия е насочена винаги към онеправданите, към малцинствата или "народа" и това създава или трябва да създава погрешното впечатление, че каузата им е "благородна" (или "справедлива"), а методите им оправдани. Фантазните идеологии се появяват обикновено по време на обществена криза и бързо мобилизират големи човешки маси. Ако след въздигането си въобще успеят да изградят някаква система или ред, то това винаги е една нестабилна конструкция, която в крайна сметка рухва под собствената си тежест и лъжа.

От фантазната идеология също има полза. Тя винаги е реакция на реда, налаган от някоя господстваща, но превърнала се или превръщаща се в празно лицемерие реална идеология. И е толкова по-силна, колкото по-слаба и неискрена е вярата в традиционните принципи и ценности. Толкова по-опасна и влиятелна е, колкото повече хора живеят със съзнанието, че са онеправдани.

Парадоксално, но революциите в крайна сметка укрепват и подхранват завръщането към действителните, традиционни ценности. Те реформират и връщат силата на традиционната вяра и убеждения. Например протестантството в Западна Европа реформира католицизма. Друг пример, но с обратен знак, е на критиците на днешните развити западни общества. Те често казват, че системата задоволява голяма част от консуматорските потребности на средната класа, което я прави "безмозъчно стадо". Никой от тях не допуска обаче, че ако тази система наруши спокойния живот хората, те ще възвърнат разума си. Това, че гражданинът на САЩ е безкритичен към двупартийната система и към институциите на своята родина, може да изглежда подозрително на изстрадалия тоталитаризма източноевропеец, но това не означава , че политическият ред в Америка е лош или че се манипулира изкуствено от властта. Това по-скоро означава, че там реалните идеологии са живи, успели са да изградят стабилен политически и икономически ред и дават своя полезен плод, изразен в спокойствие и просперитет.

За заключение: вместо да казваме, че идеологията винаги е нещо порочно или ненужно, вместо да я свързваме единствено с користна политическа, религиозна или икономическа пропаганда и да отричаме нейната полза, по-добре е да знаем, че светът неизбежно е свързан с идеологиите. Важното е ние, обикновените хора, да се научим да различаваме реалните от фантазните идеологии и да разбираме какво стои зад политиците, партиите и останалите човешки власти.

* * *

Как можем да разберем коя идеология и водач са "реални"? Старата библейска максима казва: "По делата им ще ги познаете". А делата са мир, благоденствие и просперитет. Когато тези неща ги има в обществото, когато преобладават, значи властите в по-голяма или по-малка степен следват "реална идеология".

Трябва да се знае обаче, че дори и в "добро" време фантазните идеологии са живи и непрекъснато се опитват да печелят влияние. Хората са склонни както към благородни постъпки и разумно държание, така и към завист, неоснователно недоволство и агресия. Повечето хора винаги намират поводи за недоволство. Повечето хора винаги смятат, че утрешният ден трябва да бъде по-добър от днешния. Тази нагласа е изворът, от който се храни фантазната идеология.

Демокрацията е режим на обществата ръководени от реални идеологии (още едно доказателство за съдържащата се в тях толерантност), тя е техният венец, но и тяхното проклятие. Преди около петдесет години в своята "Capitalism, Socialism, and Democracy" Шумпетер каза, че когато стане дума за демократични избори, хората сякаш губят разума си, чувството си за отговорност и забравят своите реални интереси. Век преди него, наблюдавайки младата американска демокрация, Алексис дьо Токвил предупреди за опасността от "тирания на мнозинството"; древните гърци пък бяха забелязали, че най-краткият път до тирана е през демокрацията. Ние не можем да отречем истината в думите им. И след като имаме късмета да живеем в демокрация и още повече след като вече сме опитали на гърба си нейните слаби страни, можем да си поставяме малко по-често въпроса: По какво се различава лидерът на реалната идеология от лидера на фантазната?

Лидерът застанал зад една реална идеология би трябвало да се отличава със своята умереност и със способността си да избягва острите конфликти с противници от лагера на другата "реална идеология". Същевременно той трябва да усеща присъствието на радикалите, на носителите на безредие и лъжа, на всички подчинени на фантазиите, манипулацията и лъжата политици и да бъде безкомпромисен към тях. "Истинският" или "реалният" политик би трябвало да е толерантен към мнението на опозицията, да се вслушва в него и да се опитва да "открадне" добрите идеи като се съобразява и със своята вяра.

Реалният политик цени всяка своя дума и постъпка. Той рядко обещава. Той е искрен, дори някога да премълчава част от истината. Той винаги обяснява и не говори с лозунги и заучени фрази. Харизмата и силата на неговата риторика произтича изцяло от искрената му вяра, а не от способността му да осъжда и заклеймява. Политикът зад реалната идеология е оптимист, защото знае, че разумът, в който вярва - макар и притесняван, макар и бавно - успява да съгражда. Но също така той е и песимист, защото вижда, че в политиката, както и в живота, злото стои винаги до доброто. Песимист е защото познава човешката природа. Такъв политик, независимо дали е в опозиция или на власт, не се поддава на масови емоции; неговата стратегия не е от днес за утре. Този политик работи, без да чака награда и почести. Той знае, че най-точната оценка се дава от историята и че най-добрият водач е традицията и умереността.

Обратно - лидерът, поклонник на фантазната идеология, е безпринципен верноподаник или шумен радикал. Той винаги е сред най-горещите защитници на принципите и справедливостта. Понякога се отличава със силни ораторски способности. Има отговор на всеки въпрос, хитро крие повърхностните си познания. Колкото по-малко знае, толкова по-шумен е. Ненадминат е в критиките си към другите и търси любовта на масите. Той първо манипулира чувствата, после разума. По този начин той бързо печели възхищение и доверие (както и бързо ги губи). Когато е в опозиция изглежда силен, във властта времето му бързо изтича. Когато е на власт решенията му са хаотични, позициите вече неясни.

Тук само ще добавя, че има и един трети, по-особен вид "фантазен" политик. Можем да го наречем "политическият бюрократ" или верноподаника. Той няма никаква харизма, смята че е много авторитетен, благодарение на празния си език. Цялото му същество е обладано от усилието да демонстрира хладен разум и разбиране "на проблематиката". Така той показва зазубреното в канцеларии и коридори, но не и опит и знание. Този тип човек попада в политиката по някакъв тайнствен начин. Той е в политиката, за да играе ролята на идеалния организатор и изпълнител, а краят му обикновено е като на Сайм от Изследователския отдел или като на потния Парсънс (вж. 1984 на Оруел). Т.е. сдъвкан и унищожен от собствената си фантазна вяра и партия.

* * *

Фантазната идеология е идеология на лъжата. Лъжецът трудно може бъде опроверган в честен дебат. В един нормален политически или интелектуален дебат аргументите, подкрепени с факти, играят важна роля. В подобен дебат хората изкарват различна информация и се опитват да я интерпретират с инструментите на логиката. Но застанеш ли пред опонент, който е хроничен лъжец, скрит зад някаква фантазна идеология, стратегиите на добрия дебат не действат. Няма лесна защита от лъжеца. Той непрекъснато изкарва нови и нови лъжи, които непрекъснато и непрекъснато трябва да бъдат опровергавани. За честния човек, спорът с лъжец е нещо отвратително, нещо, което може да го изкара от равновесие и да го направи за смях. Когато гледаме и преценяваме политическите дебати по медиите, ние не трябва да обръщаме внимание на това кой кого е надприказвал, кой е загубил самообладание, а да си припомняме фактите от живота на политиците, какви позиции са защитавали и дали са били правилни. Трябва да мислим коя партия стои зад тях и да помним какво е носила тази партия на държавата и обществото, на нас, на нашите родители и какво ще донесе на децата ни. Трябва да помислим фантазна ли е била нейната идеология, зачитала ли е морала, носила ли е богатство, мир и просперитет на България.

***

Споровете около идеологията и правилната политика ще бъдат много по-съдържателни и полезни, ако винаги си поставяме няколко въпроса: Кои са хората (лидерите) и какво е миналото им? Кого сме хващали в лъжа? Каква е тяхната идеология, какви ценности проповядват и каква е тяхната риторика - кой предлага критика без ясни алтернативи и кой аргументи с позиция?

Дали става въпрос за външна политика или за вътрешна, дали се отнася до нашия личен живот, ние трябва да бъдем внимателни. Да си задаваме въпроси и да търсим отговори. Иначе сме обречени на живот в свят на самозаблуди, фантазии и разочарования; живот, лишен от приятния вкус на великите идеи и техните идеолози.