Media Times Review    Google   
___









Време
 септември 2004

СПОМЕНИ ЗА КОМУНИЗЪМ

(втора част)

Лазарин Лазаров

продължение от първа част

Постъпих в гимназията през есента на 1950 - в разгара на "култовските" времена. Често трябваше да ходим на градски ОФ събрания и митинги. Те, по правило, завършваха със скандирания - "Сталин, Сталин…" поне една минута; след това още една минута "Червенков, Червенков…". След това 30 секунди "Мао-Дзе-Дун, Мао-Дзе-Дун…", и пак от начало.

Времената бяха не само култовски, но и оскъдни. Месо рядко ядяхме, носехме главно гуменки, дрехите бяха от евтини и груби платове. Майка ми беше започнала пак да работи - касиер в най-голямата градска аптека. Добре, но само след една година, изведнъж я уволниха. Нямаше видима причина - тя си гледала работата, мястото не било съкратено. Никой не искаше да й даде обяснения. Тогава баща ми се разтича - опитал се да разбере от партията, използвайки някои познанства от банката и БЗНС-то. Имало донос, не бил анонимен. Доносът се оказа от един Тодор Хаджирашев - съвсем новоизлюпен партиец, който обаче се натискал да се издига в Околийския комитет на партията. Баща ми беше успял да го прочете - буржоазни прояви, връзки с буржоазни елементи, ала-бала. Явно обвиненията не се свързваха толкова с произхода й (дядо ми беше скромен будкаджия), колкото с общественото й поведение.

Тогава хората се стремяха да изглеждат бедни и отрудени. Нищо че зад такъв вид можеха да виреят мърлячество, кръшкачество и завистливо доносничене. Мърлячите завиждаха на чистите и подредени хора и имаха възможност да налагат своя вид и поведение. Всички носехме гуменки, но не всички ги перяха и мажеха редовно с бяла боя. Не във всички семейства умееха да преправят стари дрехи така че да изглеждат като нови. Спретнатите и чистите, кокетните и жизнерадостните дразнеха комунистите.

Та след като се докопаха до всичката възможна информация родителите ми разбраха, че майка ми е раздразнила въпросния Хаджирашев и жена му защото се обличала буржоазно и дружала с една Минка Лефтерова - хубава и "модно" обличаща се жена - съпруга на бивш царски офицер. И Хаджирашев упражнил правото си да напише донос, водещ до уволнение. Що нерви изхабиха родителите ми, що опровержения се изписаха… Чак след близо две години приеха наново майка ми на работа като счетоводител в "Товарни превози".

В гимназията се чувстваше подобен дух. Председател на учкома бе едно много невзрачно момиче - дребничко и мургаво - дъщеря на вдовица от антифашисткото движение. Това че то само мълчеше или с мъка говореше по събранията - нямаше значение. Подобно, директорка на гимназията беше една от най-невзрачните учителки - партиен член. Добре, че и двете персони не бяха злобни по характер.

Учителите ни се състояха от по-стари добри учители, от съвсем млади, току-що завършили университета безпартийни и добре обличащи се госпожици, и от двама-трима партийци-натегачи. Типичен партиец беше учителят по математика Радоев. Като изпитваше, обичаше да задава и странични въпроси, за да разбере от какво семейство си и т.н. Веднъж, отговаряйки на такъв негов въпрос, употребих между другото израза "Слава Богу". Това много го раздразни и беше необоримо доказателство за него, че съм буржоазно синче. Друг учител-партиец беше Павлов - по физика. Той нямаше диплома, следваше задочно в Софийския университет и много често беше в отпуски за изпити. Спомням си, че почти до края на пребиваването ми в гимназията не можеше да си вземе някакъв изпит - все го късаха.

Политическите мероприятия се водеха от учкома по спуснати нареждания и непосредственото ръководство на учителите. На събранията обикновено мълчахме, подканяха ни да се изказваме като повтаряме заучени изрази за международното положение и вождовете и учителите на прогресивното човечество. Един ден се проведе общо събрание на цялото училище на което трябваше да присъства новоназначеният секретар на околийския комитет на ДСНМ. С оглед всички да се съберат, събранието се проведе в градския салон, където се изнасяха концерти и театрални представления. На сцената имаше трибуна и маса за президиум, на която бяха седнали само новият околийски секретар и директорката и председателката на учкома от двете му страни. Имаше някакъв доклад. След това другарят Драгнев (така се казваше секретарят) пое лично ръководството на събранието от местото си на масата. Той разкритикува доклада, заяви че бил необходим прелом в класово-партийното ни съзнание и започна да ни приканва да се изказваме, за да видел как сме мислили и работели като комсомолци. Понеже никой не вземаше думата, той започна да вика на трибуната един по един членовете на учкома или пък просто посочваше някой в залата: "Я ти с бялата риза, я ела тук да кажеш на всички какво мислиш по този въпрос.." Едно-две момчета се престрашиха да се изкажат, но явно не за да кажат нещо оригинално и по същество, а за да издекламират някои заучени призиви. Думата беше взел Мишката от съседната паралелка - амбициозно момче, но не му вървеше твърде учението. Той отправи критики, че не сме се интересували от работата на ДСНМ: "Ето и сега, вместо да слушат внимателно, много от тия на задните редове или пък горе на балкона се закачат или пък си рисуват дяволчета…" - ораторстваше той. "Кой, кой си рисува дяволчета? Дай имена!" - започна да вика Драгнев. Мишката явно беше затруднен, не очаквал думите му да придобият такова конкретно измерение. "Ами например… ето там на балкона Лазарин и други около него…" - започна той. Кой е този Захарин, я да стане! - заповяда Драгнев. Аз се понадигнах от мястото си на първия ред на балкона. "Я, ти ученика Захарин, я заповядай тука на трибуната да видим какво мислиш по въпроса, след като си рисуваш дяволчета, докато ние обсъждаме… Хайде де, идвай по-бързо!"

Аз се изкачих на трибуната пребледнял от страх. Започнах да обяснявам с треперещ глас, че има някаква грешка, че не съм си рисувал, че даже нямам лист и молив…. Драгнев ме прекъсна: "Какъв младеж си ти, вместо да се засрамиш, се опитваш да лъжеш". И започна да реди тиради как дисциплината и политическата активност щяла да ни оправи. Накрая, след като поиска учкома и Учителския съвет да разгледат повторно случая и да ми наложат строго наказание, разреши да се върна на мястото си.

Прибрах се в къщи като замаян. Нищо не казах на нашите, но цяла нощ не можах да заспя. Очаквах да ме изключат от ДСНМ-то. Чувствах, че положението ми в училището се разклаща, не ми се живееше. Започнах да чувствам и някаква вина. Как ще кажа на нашите? Как да им създам пак неприятности, след като тъкмо бяха започнали да се успокояват от своите…? На другия ден отидох като попарен на училище. Очаквах всеки час да ме викнат при директора. На следващия ден - също. Но за моя голяма изненада, нищо не последва. Както по-късно разбрах, арогантното държане на Драгнев засегнало и някои от учителите. Драгнев бил бивш ученик в същата гимназия. Бил слаб ученик, имал "да си връща" на някои от учителите. До голяма степен, той направил цялото това представление със събранието, за да покажел на бившите си учители колко се е издигнал и каква власт имал. Някои от учителите подшушнали на директорката и тя решила да остави нещата на свой риск без последствие.

***

В девети клас, от Окръжния комитет в Русе обявиха конкурс във всички училища за написване на есе на тема "Тоз който падне в бой за свобода, той не умира". Учителката по литература ме накара да участвам. Две седмици писах вечер в къщи. Кратко разгледах Ботев и ползвайки една книга "Те загинаха, за да живеем ние" писах много за Свилен Русев, Адалберт Антонов-Малчика, Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова и други от преддеветосептемврийското антифашиско движение. Помня, че есето ми завършваше с лозунга: "Да живее генералисимус Сталин - най-великият стратег в света!"

Тогава всичко, което се пишеше, трябваше задължително да завършва със хвалебствие към "вожда и учителя на цялото прогресивно човечество". Баща ми каза, че почнали и банковите си отчети да завършват със Сталин. Всичките ни учебници имаха кратко предисловие, завършващо с лозунг за Сталин. Между другото, аз мисля че по това време учебниците по природните науки не бяха лоши. Пишеха ги стари, школувани университетски професори. Няколко години по-късно, когато станах студент по индустриална химия, учебникът ни по неорганична химия беше на известния Некрасов - преведен от руски. Той имаше чисто политическо предисловие, завършващо с лозунги за Сталин. Но учебникът беше много добър - с отделни текстове за по-любознателни студенти и с много добър предметен указател. Години по-късно студентските учебници не съдържаха повече предисловия за Сталин, но постепенно ставаха все по-небрежно и набързо написани, без предметни указатели. Мислил съм си, че Съветският съюз успя да отблъсне германците през войната, главно защото все още доминираше генерацията, възпитана на качествен труд и ред. Комунистическата революция отприщва необузданите сили на профанизиране, полупрофесионализъм и уравниловка. Не само политическия, но и стопанският и културен живот постепенно се овладяват от масова посредственост и полупрофесионализъм, популизъм и недобросъвестност.

Сталин умря в началото на 1953, светът не свърши, даже като че ли се появиха искрици на надежда, че комунистическата репресивност ще се смекчи. Уроците в последните два класа на гимназията ми станаха по-интересни. В Разград имаше една приятелска група на "изключените студенти", с които понякога влизах в контакт. Това бяха седем-осем стройни младежи - синове на разградски "буржоа", които били изключени от университета след 9. септември (по-голямата част следвали "право"). Те, естествено, бяха извън ДСНМ-то. Тъй като никъде не ги приемаха на свястна работа, бяха сформирали една бригада и работеха като хамали на гарата. Бяха яки физически, казваха че си изкарвали добри пари "работейки на тон-километър". Усещах, че тези младежи си съсипват здравето, носейки тежки чували и торби цимент и постепенно загрубяват. А ги бях слушал да водят много интересни интелектуални разговори.

Когато бях в последния клас на гимназията, снабдиха всички с паспорти и аз имах право да получа такъв. Изненадан видях, че името в новия ми паспорт беше Лазарин Кирилов Лазаров. Всички ме знаеха Лазарин Нинов, така бяхме подали документите, Нинови беше фамилното име на бащиния ми род в Осиковица. Баща ми се ядоса и отидохме в МВР-то, където издаваха паспортите. След много чакане успяхме да се доберем до някакъв МВР-офицер. Той започна да ни крещи, че си знаел работата, че хората имали три имена и че третото име трябвало да бъде на бащата на баща ми. "Какво ще стане ако всички започнат да си избират фамилно име? Това е." - заключи той, Разбрахме, че евентуална промяна ще изисква толкова усилия и разправии, че по-добре да си сменя името. Така станах Лазаров.

Когато завърших гимназията през 1954, нещата се бяха леко променили към добро. Оказа се, че бележката за следване от ДСНМ-то се взима по-лесно. БЗНС-то на баща ми си беше извоювало дори някои превилегии като награда за послушанието си. От Разград само две момчета не получиха разрешение да следват - Тони Хубанчев и Иван Елисеев. Тях изключиха от гимназията още като бяхме в девети клас и те завършиха духовната семинария край София. Помня че бяха арестували бащите им заради някакви политически конспирации и никой не ги видя повече - разстреляли ги. Тони беше добре сложено момче с нежна душа - пишеше хубави стихове. Той постъпи в Духовната академия. Години по-късно го срещнах в София. Беше завършил академията и работил като асистент в нея. Работил по съвместителство и в Светия Синод. Каза ми, че заминава да прави докторска дисертация в някакъв религиозен университет в Швейцария, което породи мисъл у мен, че може би е приел някакво сътрудничество с КДС.

През септември 1954 станах студент по индустриална химия в София. Помня, че изведнъж ни се събраха много разходи. Намерих си една квартира с още двама студенти - трима в една стая, всички плащахме по 100 лв на месец (тогава заплатата на баща ми беше около 700 лв, а моята издръжка беше към 400 лв на месец). Искаха ми предплата за наема, трябваше да си ушия костюм. Студентски общежития нямаше, за стипендия не можех и да мисля - такива получаваха само рабфак-овците и деца на загинали в антифашистката борба. В ХТИ-то се влизаше с един от най-високите балове - бяхме една смесица от отличници от гимназиите и рабфак-студенти, приемани без изпити по специална квота. Те бяха партийни членове, между тях имаше и доста възрастни. Имахме и десетина корейци.

На лекции и на изпити ходехме с костюми и връзки. Това не се отнасяше за изпитите по ВКПБ и БКП. Всред студентите се беше създало убеждението, че ако отидеш бедно облечен, с изпоцапани дрехи и небръснат, нямало начин да те скъсат. И обратно - ако си изглеждал "буржоазно", вероятността да те скъсат, дори и да знаеш, била много голяма. Тази представа постепенно отмря, но си спомням че един преподавател по политикономия не искаше да даде за нищо на света изпита на един състудент, Кристиян Райков. Баща му бил един от братята Райкови - притежатели на малка фабрика край София, в която преподавателят някога работил. Той беше възмутен как са допуснали Кристиян въобще за студент. Впрочем, Кристиян бе изключен по време на Унгарските събития.

Хранех се в мензата. Сега си спомням с умиление как, в тия времена на недоимък, сме се стремили да изглеждаме модно. Събирахме се приятели след стола - всичките с балтони от груб плат, голобради, по на 19 години, но с меки шапки тип "Бурсалино". Всред студентките пък бяха на мода ямурлуците с гайтани и шлиферите-обръщачи в червено и черно. Незнам защо тези ямурлуци много дразнеха комсомолците (мисля че ДСНМ-то беше станало вече комсомол) и хората от МВР-то, докато към меките шапки проявяваха търпимост. Изглежда виждаха не само западно влияние, но и някаква подигравка към българската гайтанджийска традиция. Един път през зимата на 1955, по една случайност, станах свидетел на сцена, която дълбоко ме отврати. Чакахме с един приятел трамвай на площад Славейков. Недалече от нас, облечена в такъв хубав и моден ямурлук, също чакаше "готината Татяна" - една студентка от Медицинската академия, която индиректно познавахме защото беше известна като много хубаво и модно обличащо се момиче. Към нея се приближиха двама типа - не знам дали са били от комсомолския комитет или от МВР-то, но носеха някакви червени ленти на ръкавите си. Разпитваха я каква е, що е и какво искала да демонстрира с тази екстравагантна западна дреха, не можело ли да носи нормално палто. Момичето явно беше много уплашено, но започна да им възразява, че дрехата не произхожда от Запад, а че сама си я е ушила. Типовете направо се гавреха с нея, искаха да я отведат някъде, но Татяна отказваше. Докато единият записваше името й, другият извади една ножица от джоба си, приближи се към нея бързо и успя да отреже две от интересните, приличащи на клечки, копчета. Татяна се разплака, започна да го блъска, струпаха се хора. Типовете разбраха, че не намират "обществена подкрепа" и се изнизаха. Разтреперана и плачеща Татяна се качи на пристигналия трамвай.

Често съм се замислял за причините, които караха комунистите да преследват хора като това хубаво и кокетно момиче, само защото си позволяваше да се облича различно и модно. В повечето случаи такива младежи успяваха да изглеждат "западно" не с много пари, а с труд, добър вкус и изобретателност и не можеха да разберат "идеологическите" дефекти на тяхното облекло и поведение, за които бяха упреквани. И тази склонност към насилие, базирана на примитивна простащина и завист… Скоро четох в една философска книга, че насилието в обществата се обуславяло от биологическия стремеж към оцеляване на индивидите. Аз мисля че биологически вродената завист играе също съществена роля. Хората са различни и тяхната генетично вродена завист е обратно пропорционална на техните генетично вродени способности. Комунизмът отприщи вулгарен стремеж към уравниловка, доведе до избиване, прогонване или пък изолиране на цвета на българския интелект, до експлоатация на кадърни от некадърни, отряза духовните връзки със западната цивилизация. Завистта е в основата на уродливото явление комунизъм и характерните за него насилия.

***

През пролетта на 1955, вечерта срещу Великден, се озовахме с приятели на площада пред "Александър Невски". Изненадах се, че имаше толкова хора извън препълнената църква. Площадът беше почти пълен с предимно млади хора, повечето студенти. Църквата разпусна след 12 ч, запалихме свещи, казвахме си "Христос Воскресе" и се чукахме с яйца. Събрани спонтанно толкова хора, чувствахме някаква сигурност пред малкото ченгета, които ни наблюдаваха от тротоара и имахме чувството, че безмълвно демонстрираме срещу комунистическата репресивност. На следващата година бяха взети вече мерки. Площадът беше плътно ограден от ченгета и пущаха в църквата само с покани.

Лятната ваканция прекарах в Разград. Нямах изпити за поправителната сесия, имах два месеца почивка (през следващите години обаче всичките ми летни ваканции бяха заети с казарма, стаж, или бригада). В града имаше доста студенти във ваканция, вечер се събирахме в големия градски парк - в ресторант-градината или пък на пейките срещу него. Случиха се обаче няколко събития, които ми помрачиха ваканцията.

Майка ми беше ушила една много хубава лятна риза от лимонено-жълта коприна с ръкави "кимоно". Всички ми правеха комплименти за нея, когато правехме "движение" по парковата улица в горещите летни вечери. Но една вечер (още беше светло) към мен се приближиха двама комсомолци с червени ленти на ръкавите - точно както при случая с Татяна, само че тия изглеждаха по-млади, изглежда бяха ученици. Проблемът в това, че ризата ми била извън панталоните, въпреки че такава и беше кройката. Искаха или веднага да се запаша или да отида с тях в околийския комитет на комсомола. Младоците не бяха много страшни, но си помислих за неприятностите, които бих имал - писма до университета, включване на случая в характеристиката ми… И натъпках набързо хубавата риза в гащите.

А един ден, малко преди обед, играехме карти на една сенчеста полянка в периферията на същия парк. Изведнъж до нас изникнаха трима души - веднага познахме в мустакатата физиономия на единия от тях първия секретар на околийския комитет. Той ни взе картите - как можело в разгара на жетвата, когато всички се трудели, ние да лентяйстваме. Определи ни час да сме отишли на другия ден в комитета. Естествено, всички отидохме - знаехме че такъв случай може да ни доведе големи неприятности. В комитета се мотаеха 5-6 души, явно без много работа в това жетварско време. Един от нас - Мифата, който беше син на партиец и следваше право, започна да ни защитава. Проявихме и известна самокритика. Накрая ни пуснаха, само конфискуваха картите.

През тази ваканция изкарах и един от първите си любовни флиртове, който също завърши неприятно. Бях се запознал с едно хубаво момиче, 2-3 години по-голямо от мен. Тя скоро бе завършила българска филология и от няколко месеца, работеше като учителка в едната от гимназиите. Почти всяка вечер се виждахме, беше ни приятно заедно, започнахме да се усамотяваме на някоя далечна пейка в големия парк и да се целуваме. Една вечер, беше станало почти среднощ, се натискахме задъхани на една полянка между дърветата в самия край на парка. Мислехме че наоколо няма жива душа, но изведнъж до нас изникнаха двама униформени милиционери. Вместо да патрулират в града, те бяха тръгнали да ловят любовни двойки в парка. Искаха да ни арестуват. Единият позна в приятелката ми гимназиалната учителка, разбираха че това е доста скандално. Аз усетих, че може и да не ни арестуват, те явно искаха да се забавляват в скучните часове на нощното дежурство. Почнаха разпити, приятелката ми потъваше от срам и унижение. Разбрах, че го изживява много тежко - аз щях да си замина за София, а тя оставаше… Този случай развали и прекрати хубавата ни връзка.

На другата година станаха Унгарските събития. В Унгария една малка студентска демонстрация срещу повсеместно въведените лекции по марксизъм-ленинизъм само за два-три дни бе прераснала във всенародно въстание. Комунистите бяха много уплашени. Те се страхуваха от макар и малка демонстрация в някой от многобройните висши институти в София, защото разбираха, че в тогавашната ситуация една искра може да предизвика голям пожар. Комунистическата върхушка си даваше сметка, че алма-матер все още не бе здраво овладяна политически. В професорските състави все още преобладаваха професори от старите школи и подбрани от тях безпартийни асистенти. Ограниченията за влизане в университета бяха рязко разхлабени през последните 2-3 години, за което сега явно се съжаляваше. На втория ден от събитията слушахме нормално някаква обща следобедна лекция. Когато би звънеца и професорът излезе, една чиновничка бързо влезе и прочете списък с имената на около десетина студенти, които трябвало незабавно да отидат в канцеларията. Назованите се върнаха обратно още преди започването на втория час и бързо и нервно започнаха да си прибират дрехите и чантите, които бяха оставили в аудиторията. На въпроса "Какво става?" не даваха никакви обяснения. Един само промърмори: "Не сме вече студенти". Разбрахме, че им били връчени заповеди за изключване и че били предупредени, че трябвало да напуснат сградата по най-бързия начин.

На другата сутрин по същия начин изгониха още 5-6 студенти. От един курс от 85 редовни студенти, около 15 бяха изключени (голяма част от тях бяха възвърнати през следващите години). Помислих си на какво се дължи, че аз не съм между тях и го отдадох на БЗНС-то на баща ми. Късно след обед имахме обща лекция по основен предмет. Когато лекцията свърши и професорът излезе, вратите на аудиторията бяха заприщени от някакви непознати типове. Никой не можеше да излезе. На катедрата се качи един рабфаковец, за когото знаехме че е ревностен партиец, каза че ще се проведе събрание, на което задължително всички трябвало да присъстват. В аудиторията влезе секретарят на институтския партиен комитет Цвятко Христов. Това бе един доцент, специалист по технология на целулозата. Нямахме впечатления от него, защото още не бяхме стигнали технологичните дисциплини, но видът му беше типично партиен. Той започна да говори, че партията и преданите й работници никога нямало да позволят у нас да стане, каквото ставало в Унгария. Постепенно се разгорещи, накрая започна направо да вика: "Да знаете, че не само ще очистим института от всякакви остатъци от буржоазията, но че всякакви опити за подстрекателство към размирици ще бъдат жестоко смазани". "Ако трябва, кръв ще се лее" - крещеше той и удряше с юмрук по катедрата.

Усетих че в гърлото ми се надига онова старо особено чувство на страх, което изпитвах когато като дете слушах по акумулаторното радио тълпи да реват "Смърт, смърт!" и което не ми позволяваше да заспя през нощта след ДСНМ-събранието, на което Драгнев викаше срещу мен пред пълния с ученици салон…


Лазарин Лазаров е доктор на химическите науки, старши научен сътрудник в БАН до 1990. Работил е като гостуващ професор в Макс-Планк института за въглищни изследвания в Германия, Университета Лихай в Пенсилвания, Университета на Охайо и Университета на Небраска. Автор е на монография по структура на въглищата излязла през 1992. Понастоящем живее и работи в Линкълн, Небраска.

Авторът пише политическа и културна публицистика. След 1995 е публикувал повече от 50 статии, интервюта, есета и разкази в български вестници, списания и интернет-издания. Публикувал е също критични статии по управлението и организацията на науката и висшето образование в България.

за контакт с автора: llazarov@inetnebr.com