Media Times Review    Google   
___









Идеи
 септември 2004

ИДЕИТЕ НА РУСКИЯ НИХИЛИЗЪМ И АНАРХИЗЪМ

Калоян Смилков


КУЛТУРА И СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ИДЕИ

Специфична особеност на социално-политическите идеи в руската култура през XIX век е тяхното осмисляне по различен семиотичен и лингвистичен начин чрез формите на езика и литературата в Западна Европа. Този факт не е изключение и при всички други култури, които се докосват, но конкретно руският смисъл се корени в културната концепция на Дмитрий Лихачов (1906-1999): “Мисля, че културата трябва да се разглежда като някакво органично, цялостно явление, като своеобразна следа, в която съществуват общи за различните страни на културата тенденции, закони, взаимно привличане и взаимно отблъскване. “(1)

В последният смисъл на взаимо привличане и взаимно отблъскване може да бъде разбрано как модерните идеи за либерализъм, демократичност, материализъм, позитивизъм и социализъм, чрез които се схваща за основен смисъл на държавата и обществото не съсловието, гилдията, доминиращата група, а индивида (субекта), биват осмисляни от водещите интелектуални фигури в Русия в края на ХІХ век като анархизъм, болшевизъм или нихилизъм.

За Николай Бердяев (1874-1948) тези форми на мислене, дошли от Западна Европа, така ненавиждана от русите, са фатални за идеите, които създават. Вероятно поради това в руските социално-политически идеи от ХІХ век няма как да се срещне онзи тип либерализъм, консерватизъм, социализъм и дори анархизъм, който съществува в западния модерен свят. Всички социално-политически идеи са преосмислени от руската мисъл в самобитната посока на нравствената аксиология:”Русия –религиозната и нихилистичната.”(2)

Не така стои въпроса за отношението между социално-политическите идеи и социално-политическата практика. Именно в Русия се появят формите на специфичните революционно-демократични движения - народници, славянофили, нихилисти, социалисти и анархисти. Поради този социално-исторически факт е необходимо да се разграничават:

-идеите на автори, писатели и публицисти като индивидуален принос и теория.

- социално-политическата практика като колективно съзнание.

-възприемането на идеите на литературните герои от реално практикуващите революционери.

С тези условности изясняването на нихилистичното мислене и идеи в Русия ще ни освети тяхната ценностна същност. Акцентът е поставен върху социално-политическите идеи и приложението им към социално-политическите отношения и далеч по-малко върху социално-политическата практика като колективно съзнание. Бердяев е категоричен в мнението си, че това съзнание е свързано с православната религия и ценности: “Душата на руския народ се формира от православната църква. Тази религиозна форма се запазва до наше време, до руските нихилисти и комунисти.”(3)

 

”ИНТЕЛИГЕНЦИЯ“ И “НАРОД”

Категорията ителигенция в Русия няма еднороден смисъл. Факт е, че именно нейните представители са тези, които осмислят, полемизират и популяризират социално-политическите идеи през ХІХ век. Социологически интелигентското съсловие е определено: “Що се отнася до Царска Русия от ХІХ в., интелигенцията обхваща декласираните представители на дворянството, които се стремят да поддържат традиционния си начин на живот в градски условия, в опозиция с модела на буржоазията. “(4)

В началото на ХІХ в. като интелигенти се идентифицират главно просветените представители на дворянското съсловие. Както отбелязва Николай Бердяев:“Руската интелигенция обикновено е пролетарска, не буржоазна в социалния смисъл на думата. След 60-те години, дори когато интелигенцията остава дворянска това са предимно разорени пролетаризирани дворяни. Важно е още да се отбележи, че руската интелигенция се различава от западните intellectuels не само духовно, но и по социалното си положение. Западната интелигенция в социален смисъл е буржоазна, обикновено принадлежаща към привилегированите, към заможните класи. Това се определя от условията за получаване на висше образование на Запад. “(5)

За Бердяев руският интелигент прави всичко в името на народа (в смисъла на селячеството). Това е специфична негова черта за разлика от западния атомизиран интелектуалец. Това социално-политическо отношение е едновременно ляво и дясно, продиктувано от православната вяра: “Никъде на Запад не съществува в такава своеобразна форма проблемът “интелегинция и народ”, на който е посветено цялото руско мислене през втората половина на ХІХ в., защото на Запад всъщност няма нито “интелигенция”, нито “народ” в руския смисъл на думата.“ (6)

Целият проблем в руските социално-политически отношения обаче е бил в неразбирането на интелигенцията от народа: “За народа, под който се разбира преди всичко селячеството, е чужд ”светогледът” на интелигенцията, народът все още си остава религиозен, православен и безрелигиозността на интелигенцията го отблъсква. В народническото отиване сред народа селяните съзират само господарска прищявка. (7)Това “народно” безразличие по-късно създава методите на болшевизма, на презрението към народа и неговото незачитане. Така тази социална негативност ще попречи да се определи смисъла на атентата срещу Александър ІІ през 1881 г. подготвен от “Народна воля”. Той е определен като реакция и последица от руския нихилизъм.

Културната специфика на социално-политическата мисъл в периода на 60 – те години на ХІХ век е наречена нихилизъм. Животът между две култури е белязал всички теоритици и литератори на социално-политическите идеи от ХІХ век в Русия. Те са традиционно – патриархалната с деспотичното, крепостното право в Русия и модерно-урбанистичната , техническа култура на Запада.

Не би могъл да се разбере контекста, приликите и различията в социално-политическите идеи в Русия, без да са обобщени смислите на събирателните в повечето случаи и антагонистични схващания на определени автори, публицисти, поети и писатели, родили явленията на славянофилството, западничеството, народничеството, социализма, нихилизма и анархизма. В сложната амалгама от идеи най-мощно присъствие имат световно познатите имена на руските писатели от ХІХ в.

За настоящото есе е съществен смисъла на нихилистичните идеи и мястото, което са им отделели. Важно е на кои идеи може да се вмени нихилистично съдържание. След 60-те години в Русия основен генератор на радикални социално-политически идеи става постоянно нарастващата прослойка на руската интелигенция. Н. Бердяев смята, че нихилизма от 60- години макар да е руско явление, непознато в Западна Европа, може да бъде открит и във всички други социални движения без самия нихилизъм да е социално движение. Отново за Бердяев голямо значение за ролята на социално-политическите идеи играе православната аскеза. Тази черта на руската душевност е изразена във всички опити за постигане на социална справедливост. В православният руски вариант на нихилистичното мислене има особености, които го правят специфичен по отношение на западния цивилизационен нихилизъм. Руският нихилизъм е по-скоро бунтарски, съдържащ както индивидуални, така социални мотиви, адресирани към определени традиционни институции и форми на господство, към проникващите отвън социално-политически модели, идеи и ценности. Така някои културни традиции се сливат с тенденциите на философското преосмисляне на ценностите от модерното време и в Русия. За да се разбере по-добре руския нихилизъм, трябва да се установят и специфичните услвия на живот в Русия през ХІХ век. Аналогичен западен мотив на руския нихилизъм е изказан в мисълта на руския философ Владимир Соловьов (1853-1900): “Законната причина за социалното движение се свежда до противоречието между личността и създалия се обществен строй.”(8)

За морфолога на историята О. Шпенглер (1880-1936) периода на петризма е белязан от две тенденции (псевдометаморфози) - на руския народ и дворянството по европейски образец: “Няма по-голяма противоположност от руски и западен, европейско-християнски и късно античен нихилизъм.” (9) Пак по думите на Шпенглер, два са идейните полюса на периода; Лев Толстой (1828 - 1910) и Фьодор Достоевски (1822-1881). За единият той смята, че е руски европеец, за другия - европейски руснак. Единият анархист, а другият нихилист, но не като анархизма и нихилизма, познат на Запад, нито като социалният нихилизмъм, който се ширел по площадите, а като въпрос на лични противоречия и на морални колизии. Същата гледна точка има у Соловьов, по отношение на различните роли, които имат двамата световно известни автори: ”Напълно противоположен (на Толстой.б.а.) по своя характер е художественият свят на Достоевски. Тук всичко кипи, все още се оформя. Тук обект на романа не е битът на обществото, а общественото движение.” (10)

 

НИХИЛИЗЪМ И ЛИТЕРАТУРА

Понятието нихилизъм става световно известно и популярно, благодарение най-вече на руските писатели, с техния опит да се обрисува един млад нов човек на бунта и несъгласието с несправедливостите на своето време и своето общество. Всичко започва с публикуването на романа “Бащи и деца” (1862) от Иван Тургенев (1818-1883). Руският писател дава поведенческия модел на руския нихилист в персонажа на Евгении Базаров. Отрицанието на традиционното дворянско - крепосническо общество на царизма е основен въпрос за героя. Крепостното право и авторитаризма на Петър І, създали етатистките традиции в руските социално-политически отношения, са негов основен критически прицел. Това отрицание не е просто казване на “не”, то е в преосмислянето на основите на социално-политическите отношения и традиции, които се коренят в етиката на старите поколения. Върху тях се насочва нихилизмът на Базаров. Със силата на модерната наука той е готов да докара до край смисъла на нравствеността, която е главния разкол в традициите в обществото между бащите и децата, между поколенията, за които социалната приемственост е фундамент.

Въпреки че Тургенев, пишейки романа, е пребивавал в Европа, образа на Базаров е замислен като руски младеж, бродещ из Русия и защитаващ принципите на нихилизма. Желанието не само на Тургенев, но и на множество руски автори от втората половина на ХІХ в. е да обяснят новите идеи и съответно новите млади хора, които ги споделят и проповядват. Кръгът на руските интелигенти Висарион Белински (1811 – 1848), Александър Херцен (1812 – 1870), Николай Некрасов (1821 – 1877), Николай Добролюбов (1836 – 1861) и Николай Чернишевски (1828 – 1889), представящи революционно-демократичните идеи в крепостна Русия спада към тези автори. Но образът на младите интелигенти нихилисти е по-различен от често срещания млад бунтар. Той е изпитание за перото на най-големите руски писатели и Тургенев пръв се опитва да опише този образ. Той концепира нихилиста чрез приятеля на Базаров, Аркадий по следния начин: “… нихилист е човек, който не се прекланя пред никакви авторитети, който не приема на доверие нито един принцип, с каквото и уважение да е обкръжен този принцип.” (11) Лишеният от естетическо измерение на нравствените си ценности Базаров залага единствено на естествените науки: “– Един свестен химик е двадесет пъти по-полезен от всеки поет…” (12)

Асоциирането на Базаров ту като позитивист, ту като утилитарист и анархист от автора съвсем не е случайно сходство, а целенасочено търсене на идейно – пространствена близост с Модерността. Базаров е с ясни антиномни тези като срещу романтизма. Такива са единствените идеи идентифициращи го с европейските; новото течение против царизма, деспотизма: “Аристократизъм, либерализъм, прогрес, принципи – говореше в същото време Базаров, - като си помисля колко чужди…и безплодни думи! На руския човек те никак не са нужни.” (13)

Всичко при Базаров е подчинено на полезността, но не в смисъла на утилититаризма, а на една функционална ефикасност. Абсурдния край на романът “Бащи и деца” със смъртта на Е. Базаров, причинена в лабораторно заразяване, е авторска антитеза на тази абсолютна полезност.

Романът “Бащи и деца” възбужда множество полемики в руската публицистика. Той бива оценен по крайни начини, ту като невъзможен опит за персонаж на руския нихилист от 60-те, ту като най-сполучлив негов образ. Реакцията на критиката на “прогресивните млади” цени високо романа на Тургенев. Критикът Дмитрий Писарев (1840-1868) приема изцяло понятията на Тургенев и пише статии с положителни оценки по повод на романа “Бащи и деца”“Базаров” (1862) в “Руско слово” и една която е озаглавена - “Мислещият пролетариат” (1867). Въпреки че Тургенев е всепризнат автор на понятията за нихилизма в Европа, то за не по-малка се смята ролята на Д. Писарев, но също и на публициста М.Катков. Аналитичният прочит на нихилизма е направен от критическия поглед на руските критици и публицисти. Осмислянето на нихилизма на нивото на идеите отграничава нихилиста като човек скъсал с моралните ценности на старото поколение. Нихилистът, според тях, е носител на “новото”, но в контектста на отрицанието на “старото”.

През 1862 г. Николай Чернишевски (1828-1889) написва в затвора повестта “Какво да се прави”(14) Тя е своеобразен опит да се опишат новите хора, младите бунтари наречени преди това от Тургенев нихилисти. Специфична черта на тази повест е разглеждането на социалните отношения и по-конкретно на проблема за брачното съжителство, за любовта след брака като проблем на индивидуалната еманципация.Тази черта, целяща еманципация, също е приписана на нихилистичното мислене.

 

ТИПОВЕТЕ НИХИЛИЗЪМ

Ф.Достоевски в писмо до И..Тургенев от 1863г. казва: “У нас има извънредно много привидни нихилисти”. (15) Макар за образа на руския нихилист да е приет Е. Базаров, общочовешки нравствен нихилист е също персонажът на Радион Расколников от “Престъпление и наказание” (1866) на Фьодор Достоевски. Достоевски е нарисувал портрета на индивидуалиста, стоящ над морала и закона, но същевременно с религиозно чувство със силата на саморазрушението, но без религия. Човекът с нравственост без норми, се самоопределя: “Аз чисто и просто намеквах, че “необикновеният” човек има право … т.е. неофициално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи … през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (по някога спасителна може би за цялата човечество), наложи това”. (16)

Това, което е специфично и едновременно характерно за руската форма на нихилизма е, че той е проявен от метафизиката на религиозното чувство в опита на социалния живот. Достоевски ни разкрива чрез Расколников тази черта; жертване на себе си в името на другия от любовта към живота. От любов към другия, но не в смисъла на абстрактния друг, а на този, който има право на живот. В жертването на себе си няма да има друго морално удовлетворение освен: “Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид – господар на бъдещето. Първите запазват човечеството и го увеличават количествено; вторите движат света и го водят към целта”. (17)

Това е едновременно нравственост на убежденията и прокламиране на морала, не като монопол на държавата. Криминалният факт на убийството разкрива дълбоката връзка между нихилистичното непризнаване на общите ценности, на законите, на етиката, на дълга. Същият криминален факт разкрива една друга страна от проблема на нихилизма, че нито едно действие или бездействие, извършено от човека макар и от най-дълбоки морални подбуди не може да остане без последствия за другите. Критикът Николай Страхов (1828 – 1896) излага тезата в една статия “Нашата изящна словестност”, че Расколников не е престъпник, а един нов тип нихилист. Този проблем остава най-добре осветен в контекста на типологията на нихилистичните идеи.

Описвайки особената реч и език на Достоевски руският учен Д. Лихачов смята, че: “В света на Достоевски няма изолирани факти, всички взаимно се поддържат, натрупват се един върху друг, зависят един от друг.” (18) Напластяването и релативността на един свят, в който идеите са незавършени няма да има граници. Експериментаторът Достоевски, отново според Лихачов, открива поле, в което: “Всичко е относително, всичко е външно. Поради това динамичните връзки за разлика от стабилните получават особено значение. По този начин чрез инструментите на литературната картина, цел на Достоевски става изследването на източника като използва и това, което и историческата наука не допуща – експеримента.” (19) Нищо не може по-добре да очертае нихилистичната интерпретация на човека и света, на реалността и илюзията от описаната относителност и наслоеност, която практически е реализирала формулата на Модерността в Западна Европа, макар Русия да остава девствена за нея.

Руският мислител и емигрант Лев Шестов (1866-1936) установява, че идеите на Ф. Достоевски са сродни с идеите на Ф. Ницше. Те са дисекция на неизказаното и разказ за неслучилото се. Макар Шестов да посвещава произведението си върху подобна близост, не толкова виталността (философията на живота), колкото дионисизмът (раздаването на Аза) е антитеза на случващата се Модерност. Шестов е автора, който се опитва да открие сходни тенденции в духовността на руската и западноевропейската култура, обобщавайки ги в следното: “Няма по-голяма заблуда от разпространеното сред руската публика мнение, че писателят съществува заради читателя. Достоевски и Ницше говорят не за да разпространяват своите убеждения и да просветят ближните. Те сами търсят светлина, сами не вярват, че това, което им изглежда светлина е наистина светлина, а не измамно блуждаещо пламъче, или, още по-лошо – халюцинация на тяхното разстроено въобръжение.” (20)

Тази позиция Шестов синтезира и концептуализира творчеството им като философия на трагедията – “... може би повечето от читателите не искат да знаят, но съчиненията на Достоевски и Ницше съдържат в себе си не отговор, а въпрос. Въпросът: имат ли надежда онези хора, които са отхвърлени от науката и морала, тоест възможна ли е философия на трагедията.” (21)

Освен протяжния сравнителен анализ между творческите биографии на двамата мислители руския философ Шестов, се заключава, без да определи негативно понятие, в следното – “Така или иначе философията на трагедията се намира в принципна вражда с философията на всекидневността. Там, където всекидневността произнася думата “край” и обръща гръб, там Ницше и Достоевски виждат начало и търсят.” (22) Нихилизмът винаги е в опозиция на ежедневието, но Шестов го вижда в опозиция на масовото, това, което е външно за индивидуалното търсене. За него най-ясно очертани представители на тази позиция са Ницше в Западна Европа и Достоевски в Русия.

Мотивът на руския морализъм е различно разбран именно от Достоевски и както смята Н. Бердяев той е антитеза на Модерността. Вероятно в“Записки от подземието” (23) , публикувани едва през 1865 г. са уловени интелектуалните настроения на Модерността в руското общество. По-късното осмисляне на творбата търси обяснението си именно в този контекст на 60-те години от ХІХ в. Максим Горки смята, че в “Записки от подземието” се съдържат основите на анархизма и нихилизма за Западна Европа.

Осмислянето на руският нихилизъм като социално-политическа идея, а също и като специфична културна традиция на нравствеността, е било задача не на един руски мислител. Големият принос за това осмисляне се пада на Семьон Людвигович Франк (1877-1950) в “Етиката на нихилизма” (1900). Видният руски публицист своевременно вижда в течението на руския нихилизъм от 60-те, културния опит на руските интелигенти, чийто исконна цел е да помогнат на народа. : “Под нихилизъм разбирам отричане или не признаване на абсолютни (обективни)ценности”(24)

Тази чисто руска черта, стои в центъра на нихилистичното движение. Именно в това е основното различие на руския нихилизъм от западния, в месианската задача за спасението на другия: “Морализмът на руската интелигенция е единствено израз и отношение на нейния нихилизъм. Наистина, ако разсъждаваме строго логично и в областта на морала от нихилизма следва да произтече само нихилизъм, т.е. аморализъм и Щирнер не се затруднява да рязасни този логичен извод на Фоербах и учениците му.” (25)

Руският мислител Сергей Булгаков (1871 – 1944) осмисля проблемите на интелигенцията, историята на руската култура и нихилизма, в една взаимност. За Булгаков обаче има съществени различия в социалния път на всички тези явления. Авторът се отнася предпазливо към оценяването на явлението руски нихилизъм. Той вижда там ядрото на едно едвам доловимо, спотаено състояние на гнева, който помита всичко. Произнасянето на “всичко е позволено” без солидна религиозно-верска основа е равностойно на инстинктивното унищожение, ясно видяно през 1917 г.: “Ето защо нихилизмът е страшен бич, ужасна духовна язва, разяждаща нашето общество. Героическото във “всичко е позволено” незабелижимо се подменя с безпринципност във всичко, което засяга личния живот и личното поведение, което изпълва житейското всекидневие.” (26)

В този пункт нихилизмът е определен в контекст, който го превръща в нещо друго, нещо регионално и специфично за руската култура. Равнището на егалитарното отрицание, което е различно от нихилизма не е свързано с мотиви, които са дълбоко религиозни. Именно в този смисъл е най-съществената разлика, за която Шпенглер споменава; между руски и западен, между православния и протестанския морал и нравственост.

Един нов тип нихилист, който е и последен, се ражда в романа на Иля Ерембург “Хулио Хуренито” (1921).

Последният нихилист се родее с предходните типове, но е индивидуален авантюрист. Ерембург го е описал като: “човек без убеждения”- и също -“… когато нарушаваше забраните на всички съществуващи в наше време кодекси на етиката и правото, Хулио Хуренито не оправдаваше това с никаква нова религия или свето познание.” (27)

Един такъв нихилизъм завършва винаги със целенасочено самоубийство, както е романа. Той по-скоро е близък с идеята за живота като произведение на изкуството.

 

АНАРХИСТКИЯТ ОТГОВОР

Социално-политическите идеи са авторски импликации на индивидуалния опит. Попадането в близост на определени социално – политически идеи предполага особен вид аналогичност. Взаимосвързани от определени ценностни образци, те често преповтарят логиката им, но са променени целите им. Руският анархизъм е специфична социално-политическа идея, макар първите анархистични схващания да се раждат в Западна Европа. Н. Бердяев смята за него, че: ”Анархизмът е също толкова дете на руския дух, както и нихилизмът, както и народничеството.”(28)

Отликата на руският анархизъм е в това, че индивида не е социален атом, а е колективно вграден, но може да бъде независим и самостоятелен извън погледа на всякакви институции и държавата. Не такова е схващането за индивидуализма на Макс Щирнер (1806-1856) (29), а също и на мютюализма (свободния икономически обмен) на Пиер-Жозеф Прудон (1809-1865) (30).

Най-точна формула за руския анархизъм е общество без държава. Институциите на държавата са отчуждени от институциите на обществения етос и нравственост. В тази дихотомия се разгръща цялата палитра от социално-политически идеи на анархизма в Русия от ХІХ век, като тези на толстоизма.

В лична кореспонденция до Александър Херцен (1812-1870), Прудон споделя своите възгледи за рускато общество, като смята, че заради селското му общество, то е единственото възможно място за приложение на анархистките идеи. (31)

Антиетатизма и атеизма са двата безспорни белега на руските социално-политически идеи от нихилизма до комунизма, но техният контекст е отново несравним със западните аналогии поради факта, че антиетатизма може да се утвърждава политически, а атеизма да се практикува с религиозност.

Руският анархизъм улавя един съществен социално – политически аспект на нихилистичната позиция, преинтерпретирайки всички съмнения в прогреса. Михаил Бакунин (1814-1876) и Пьотр Кропоткин (1842-1921) улавят западната нихилистична деконструкция на мъртвия Бог, чрез атеизма и дехуманизма на индивида, както и асоциалността, социалната отчужденост и разбира се песимистичната критика към модерната държавата. Анархистите прилагат други инструменти базирани върху индивидуално-субективни мотиви, които обаче решават социални проблеми.

Името на Михаил Бакунин се свързва с руския анархизъм завинаги заради отстоявата от него генерална теза на антиетатизма в “Държавност и анархия” (1873) (32).

За граф Кропоткин причините, поради които се ражда нихилизма в Русия, са в системата от навици и обичаи родени в крепостничеството. Според него нихилизмът е различна идея. Тя е отрицание на цялата съвкупност от явления на съвременната цивилизация, което се основава на класова експлоатация, на отрицанието на съвременните икономически форми, правителството, властта, модерната политика, консервативната наука, на буржоазната нравственост, на изкуството. Отрицание на всичко в модерната цивилизация. Конкретно руският нихилизъм е само против деспотизма на “бащите”, лицемерието на роба, суеверията, предрасъдъците, навиците, сантименталния идеализъм, чистото изкуство и бракът без любов. Той е за индивидуалността, разума и грижата за народните маси и само с това се родее с анархизма и народничеството: “Тук имаше и презрение към човешката личност и бащин деспотизъм и лицемерно подчинение от страна на жените, дъщерите и синовете… Целия руски живот – в семейството, в отношението на началника към подчинения, на офицера към войника, на господаря към работника беше пропит от него. Създаде се една цяла система от навици, обичаи, начин на мислене, предрасъдъци и нравствена страхливост, израстнала върху почвата на безправието. Дори и най-добрите хора от онова време плащаха голям данък на тези нрави от крепостното право. Законът беше безсилен срещу тях. Само едно силно обществено движение, което би нанесло удар върху самия корен на злото, можеше да промени навиците и обичаите на всекидневието.” (33)

Пьотр Кропоткин е обобщителят на руския бунт срещу старите порядки. Той налага идеята за анархизма, като тесен кръг на нихилистичната аксеология или по-скоро като неин революционен дял. (34)

Антиетатизма, атеизма и всички други негативни ценностни елементи на нихилизма са поставени в сферата на руската анархистична концепция. Кропоткин не пропуска да отбележи, че основният камък на всяко мислене в политиката или културата е нравствеността. Тя е гръбнака на всяка политическа аксеология, но и негово най-слабо и уязвимо място. Вероятно поради това представителите на руската интелигенция са едновременно творци на руските социално-политически идеи. Идеите на анархизма на граф П. Кропоткин ще “изобретят” колективното и комунално начало на социалността като адекватна формула за руската култура. Тази формула е също компромиса по отношение на нихилистичните светоусещания описани от Достоевски, който предвиди най-крайния нихилизъм - масовия.

 

БЕЛЕЖКИ

1.Лихачов, Д. Култура и съвременност, С., 1996, с.285

2.Бердяев, Н. Предсмъртните мисли на Фауст.-В: Залеза на Запада. т.ІІ, С., 1995, с.695

3.Бердяев, Н. Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994

4.Колева, Св. Интелектуалци и/или интелигенция.-В:Социална стратификация и неравенство, С., 1998, с. 149

5.Бердяев, Н. Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 65

6.Пак там, с. 70

7.Пак там, с. 32

8.Соловьов, В. Три речи в памет на Достоевски. Велико Търново, 1994, с. 65

9. Шпенглер, О. Залеза на Запада, т. ІІ, С., 1995, с.247-253

10.Соловьов,В.Три речи в памет на Достоевски, Велико Търново, 1994, с. 64

11.Тургенев, И. Бащи и деца.-В: Съчинения в шест тома, С., 1981, с. 157

12.Пак там, с. 160

13.Пак там, с. 179

14.Чернишевский, Н. Что делать?-В: Избраные сочинения, Москва, 1989, с. 64

15.Достоевски, Ф. Размисли, С., 1978, с. 14

16.Достоевски, Ф. Престъпление и наказание.-В: Събрани съчинения в 12 тома. т. ІV, С., 1982,с.227-228

17.Пак там, с. 229-282

18.Лихачов, Д. Култура и съвременност, С., 1996, с. 107

19.Пак там, с. 108

20.Шестов, Л. Достоевски и Ницше, С., 1993, с. 49

21.Пак там, с. 41

22.Пак там, с. 196

23.Вж: Достоевски, Ф.Записки от подземието.-В: Събрани съчинения в 12 тома. т.V. С., 1982 .

24.Франк, С. Етиката на нихилизма-В: Жалони, С., 1992, с. 158

25.Пак там, с.160.

26.Булгаков, С.Героизъм и сподвижничество (Из размисли за религиозната природа на руската интелигенция)-В: Жалони, С., 1992, с. 57

27.Еренбург, И. Хулио Хуренито, Плевен, 1989, с. 13-14

28.Бердяев, Н. Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 69

29.Вж.: Stirner, M. Der Einzige und sein eigentum, 1844

30.Вж.:Proudhon, P. J. Pfilosophie de la misere. Paris, 1846

31.Герцен,А. Из писем П.-Ж. Прудона.-В: Избраные сочинения. Москва, 1987, с. 502

32.Вж.:Бакунин, М. Държавност и анархия. СПб, 1873

33.Кропоткин, П. Нравствените основи на анархизма, Велико Търново, 1993, с. 241

34.Вж.:Кропоткин, П. Записки революционера, Москва, 1966