Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 септември 2004

ЖИВОТ С ХИПЕРСИЛА: ИДЕИ ОТНОСНО ЕВРОПА И ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

От Радек Сикорски



Като европеец във Вашингтон, човек е поразяван от много неща. Едно от тях е, че той бива порицаван като европеец толкова много, че започва да се чувствува като такъв. Друго нещо е представата, че трансатлантическата връзка не е изключителната геополитическа връзка, която Америка има, и че тя не е дори необходима връзка. Накрая, ние европейците колективно сме станали сила на статуквото.

20-ят век с неговите световни войни, революции и касапници ни измори толкова много - ние сме така доволни да погребем собствените си демони - и готови да си починем и радваме за известно време на мира. Америка, като победителка в глобалната борба за господство, трябва да бъде идеалната сила на статуквото. Какво повече може да желае човек, когато е достигнал върха. Странното е, че американската жажда за власт не е задоволена. Американците остават революционен народ; те са жизнени, нетърпеливи и готови да трансформират света, както по времето на Алексис де Токвил, който за първи път описа тези качества на колективната им памет. Така че шансовете те да отговорят на предизвикателство на домашен терен с изтощено махане на ръка са винаги малки. И наистина, те отвърнаха с пълната сила на демокрация, разтърсена из основи, и последиците бяха почувствувани из цялото земно кълбо.

Нека не забравяме, че атаките на 11 септември не бяха актове на тероризъм като десетките, дори стотици, които ние понесохме в Европа. Фактът е, че това бе най-кръвопролитното
чуждестранно нападение по Съединените щати в историята им. В него загинаха повече хора, отколкото в Пърл Харбър - с по-голямо стопанско и политическо въздействие. Нека също да помним, че Съединените щати имат най-мощните въоръжени сили не само в света, но и в историята, и че 90% от поддръжката им трябва да бъде осигурена независимо от това дали страната е в мир или на война. И накрая, войната в Ирак бе в действителност резултат на широка коалиция, която се опира на двете основни политически партии в Съединените щати.

Това не означава, че американците не са критични относно начина, по който се води войната и че те може да не накажат през ноември 2004 година онези, считани отговорни за некомпетентност. Но в Европа ние проявяваме тенденцията да забравим, че Законът за освобождаването на Ирак бе одобрен по време на предишната администрация, че президентът Клинтън поддържа и до този момент войната, и че конкурентът на Джордж Дабълю Буш за президент - Джон Кери гласува за нея и не е дал указания, че иска преждевременно изтегляне. Случаят е, че виждаме появата на нова външно-политическа линия, която навярно няма да се промени от това кой ще е в Белия дом в 2005 година.

Считам, че коментаторът Чарлз Краутхамър застъпи правилно въпроса в лекция «Ървин Кристол» пред
«Американ Ентерпрайз Инситут» по-рано през годината. Забравете изолационизма - каза той - двата океана не дават повече защита, както в миналото; забравете уилсънизма с неговите наивни аспирации да сложи край на всички конфликти; забравете тесния «реализъм», който преследва властта само заради нея; забравете изграждането на империя, която не е по вкуса на американската общественост; забравете демократичния глобализъм от миналото десетилетие поради неговата неяснота и амбициозни проекти. Краутхамър заяви, че правилната синтеза на всички тези фрагменти за уязвима хиперсила е «демократичният реализъм». Ния ще подкрепяме демокрацията навсякъде, където е стратегически необходимо, обозначавайки места с централна роля в по-голямата война срещу съществуващия враг, който представлява глобална смъртна заплаха за свободата.

Този подход обикновено се обозначава като «неоконсервативен», но за него се застъпва както Джордж Дабълю Буш, така и Тони Блеър - първият със сигурност не е «нео», а вторият не е консерватор. Централното вярване в доктрината е, че демокрациите са по наследство по-миролюбиви и по-приятелски настроени към Съединените щати. За да преодолее трайно враждебното отношение на врага, човек трябва да го трансформира по свой образ и да трансплантира нещо, което ще расте органично - главно демокрацията. Ако съм прав, това ще бъде двупартийна доктрина на американската хиперсила. Смятам, че това е Духът на епохата. Ако е така, какво ние европейците мислим и правим по въпроса?

Преди всичко трябва да се чувствуваме щастливи, че водещата страна в света възприема подобна политика. Европа е по-близо до недемократични режими, които за политиката на САЩ са набелязани цели. Повечето от стопанските и политически имигранти от провалилите се общества от другата страна на Средиземно море отиват в Европа, не в Съединените щати. Ако иранските мулли успеят да сложат ядрена бойна глава на върха на ракета, тази ракета навярно ще има обсег на действие да достигне повече някоя европейска столица, отколкото Вашингтон. И обратното, ако целият Близък Изток успее да се изтръгне от своята апатия и влезе в глобалната икономика, ние в Европа ще извлечем най-големите облаги.

Същевременно, ние знаем нещо относно изграждането на демокрация. Повечето страни от континентална Европа се издигнаха от
диктатура към демокрация през последните десетилетия. Ние знаем колко критично важно и трудно е това. Вярвам, че спокойно може да кажем, че докато обещанията за членство в Европейския съюз помогнаха да се поддържа демокрацията в Централна Европа, провалът да се направи това на Балканите подкопа фатално перспективите за региона. Ние може да създадем концентрични кръгове на асоциация с нашия европейски клуб, за да трансформираме вътрешната политика на съседите ни по наш модел.

Но за да сме полезен партньор на Америка в задачата й да насърчава демокрация, ние трябва да очакваме бъдещ динамичен успех. В дневния си ред от Лисабон, Европейският съюз очерта план, който трябва да направи Европа най-конкурентната и информационно най-богатата икономика в света до 20
10 година. Но идеята, че десетина мъже в костюми - по силата на тържественото си съобщение - могат да направят Европа конкурентно способна, ми изглежда смешна. Ние трябва да сме по-реалистични и да се заемем с неща, които в действителност правят икономиката конкурентна и ефикасна: разбиване на телекомуникационните монополи, оттегляне на субсидиите, дерегулиране на пазарите, приватизиране на оставащите държавни предприятия - накратко трябва да осъществим революцията на Тачър и Рейгън на европейския континент, така че населението му да се радва на същия растеж и просперитет, които имаха Великобритания и Америка. Без да боравим с широко разпространената европейска антипатия към рискове в икономиката и извън нея, без да прегърнем творческото разрушение като източник на новаторство и растеж, ние няма никога да станем конкурентни.

Второ, американците вярват, че Европа се намира в дългосрочен демографски спад. Може би е странно да се чуе това по време, когато Европа току-що добави 70 милиона поданици и е в действителност по-многолюдна от Съединените щати, но насоките са наистина застрашителни. Докато не се направи нещо, ние няма да успеем да платим за общественото осигуряване на онези, работещи днес и нашият континент ще премине през радикална етническа трансформация. Причината за това е сравнително недвусмислена. Докато преди 100 години едно дете носеше икономически облаги на семейството, днес всяко дете му носи разходи за повече от 100,000 еврота. Франция поддържа един от най-високите ръстове на раждаемост в Европа
, и навярно не е съвпадение, че всяко френско дете дава на своите родители щедри данъчни концесии. Ние се нуждаем да въведем системата в останалата част от Европа, както и да модифицираме модела, под който човек понася финансов удар, ако не се пенсионира веднага след като се квалифицира за държавна пенсия.

Трето, ако желаем да сме играчи на световната сцена, ние трябва да реформираме европейските въоръжени сили. Европа изразходва около една трета от Съединените щати за отбраната си и щеше да е сериозен партньор, ако имаше една трета от потенциала на САЩ. Но ние има да извървим дълъг път. Ние продължаваме да поддържаме 25 генерал-щаба, 25 военно-снабдителни политики, 25 армии, въздушни сили и почти толкова военно-морски сили. Ако искаме да бъдем взети на сериозно, това трябва да се промени.

Накрая, ние се нуждаем от обща външна политика по тези неща, върху които имаме съгласие. Само като говорим с един глас на тираните и като подкрепяме нашите думи със значителни ресурси, можем да им откажем възможностите да
настройват една страна срещу друга. По-конкретно, Европейският съюз трябва да говори с един глас в Съвета за сигурност на ООН. Страни, които говорят относно европейското единство, докато пазят осторожно своето право на вето или дори се опитват да го придобият само сеят подозрителност като отговарят на това, което считат за американски унилатерализъм със собствен мини-унилатерализъм. Европейският отговор на войната в Ирак трябва да накара повече хора да се замислят. Ако не е възможно да бъде обединена Европа в опозиция на Съединените щати дори по нещо толкова непопулярно както войната в Ирак, човек има или обединена Европа, която се развива в хармония със Съединените щати, или разколна анти-американска фантазия.

Америка може също от своя страна да запази съюзниците си, приемайки, че избликът на империална високомерност е зад нас и че загубите в живот, богатство и накърнена репутация от войната в Ирак върнат малко реализъм при формулирането на американската политика.

Първо, американците трябва да запомнят уроците от собствената си история. Аз бях поразен дълбоко от пасаж в книгата «Емпайър» на Нийл Фъргюсън относно произхода на американската Война за независимост. Фъргюсън посочва, че американците не се откъснаха от Великобритания поради гербовия налог или данъците в общия смисъл. Реалната причина е психологическа: Американците придобиват съответна гордост от собствения си успех и им идва до гуша от разговори за снижаването им. Днес, европейците са често раздразнени от това, което считат за покровителствен тон
от Вашингтон. Ние може да сме твърде слаби за равноправни партньори, но не сме толкова слаби, за да се превърнем в подчинени. Взаимното уважение със сигурност не е нещо твърде много, за да се иска.

Второ, трябва да се помнят неотдавнашните уроци от победата в Студената война. Военното превъоръжаване на Роналд Рейгън бе полезно да се накарат съветите да признаят собствените си провали, но той разбираше добре, че конфронтацията е морална. Когато се присъединих към движението «Солидарност» като млад студент,
аз не си казвах «Не са ли ракетите-круз «Томахоук» по-солидни от съветските ЕсЕс-20». Не. Аз си мислех «Ако имахме свобода на печата, ако можехме да сваляме нашите ръководители всеки няколко години, ако имахме пазарна икономика, нашата страна щеше да е нормална и аз нямаше да бъда част от един аномален социален експеримент». Благодарение на американската официална и неофициална подкрепа на дисидентските движения в нашите страни, алтернативни лидери можаха да формулират своите програми. Накратко, ние се стремяхме да станем като Запада, защото бяхме убедени, че той е по-морален и че ще ни приветствува - не защото бе по-добре въоръжен.

Днес, вместо да предложат хиляди стипендии на мюсюлмански жени, които са наши естествени съюзнички, Съединените щати направиха процедурите за издаване на визи толкова неудобни и дори унизителни, че милиони хора остават вън. Колкото повече чужденците научават за Съединените щати от холивудските филми, вместо от контакти с реални американци, те навярно ще стават толкова повече враждебно настроени.

Трето, американците трябва да са внимателни как формулират идеологията си. Аз се удивлявам и дори изпитвам известна завист, когато виждам начина по който патриотичните американци говорят за своята страна. Но американският патриотизъм е в
развитие, и след унижението и загубата на 11 септември, 2001 тодина той става не толкова всеобхващаш. Мой приятел от Великобритания, тясно свързан с вашинготнския политически елит през последните поне 20 години, се изказа съвсем сбито: «Преди 11 септември чувствувах, че Вашингтон бе седалището на свободния свят и ние всички имахме нашите бюра там. Днес, аз се чувствувам все повече и повече като чужденец». Чужденците няма да боготворят като свещенна Америка. От друга страна, те могат да се вдъхновят, когато Америка се представя като най-силната членка на общност с еднакви ценности и цели.

Да чуем този глас от дълбините на Студената война: «Считам се за служител не само на Вашата страна, защото работя за свободата на всички; но тъй като свободата се излъчва главно от Вашата страна, аз съм решил да се присъединя към Вас и ще продължа за работя, докато имам сила». Това заявява полковник Ришард Куклински по време на една от първите си срещи с представители на американското разузнаване в началото на 70-те години.
Той снабдява Съединените щати с над 40,000 страници документи, включително подробности за военно-временен съветски команден бункер, дизайни на най-съвременни оръжия, планове за учения във връзка с евентуална съветска инвазия на Запад и планове за смазване на «Солидарност» и налагане на военно положение в Полша. Той рискува живота си за Америка понеже Америка представлява нещо по-голямо от себе си. Ще бъде трагедия, ако Америка изгуби своята привлекателност и на нея започне да се гледа като на друга егоистична държава.

Четвърто, Америка трябва да се грижи за приятелите си. Ако тя третира по същия начин страни, които са враждебно настроени, неутрални или приятелски, тя ще се види заобиколена с по-малко приятели в бъдеще. От полза е да има посланици, които говорят местния език. Не е добра политика, когато външни министри от приятелски европейски страни са обект на обиски по летищата. Наистина ли има нужда от 100 долара за виза от страни, където американски граждани пътуват свободно?

Днес имаме възможност, която трябва да грабнем. Америка е леко засегната, Европа - доста обезпокоена. Това може да е по-малко от онова, на което се радваме, но е първата стъпка на началото. Когато започнем да мислим какво може да направим заедно, няма лимит по това какво сме в състояние да постигнем. С техните отвратителни действия, нашите врагове ни напомнят всекидневно, че сме Америка и Европа, но ние сме също представители на Западната цивилизация.

Текстът е публикуван в New Europe Review


Радек Сикорски - бивш заместник-министър на външните работи и бивш заместник-министър на отбраната на Полша - е изпълнителен директор на Новата атлантическа инициатива при «Американ Ентерпрайз Институт» във Вашингтон.


MTR архив:
Според бестселъра на Майкъл Флокър от 2003 година The Metrosexual Guide to Style: A Handbook for the Modern Man мъжете икони на 21 век, които определят тенденциите, трябва да комбинират принудителната сила на Марс и привлекателната хитрост на Венера...С геополитиката е същото.

Разговор, проведен в Института Аспен (Италия), между професора от Харвард Самуел Хънтингтън и проф. Антъни Гидънс, директор на Лондонското училище по икономика и политически науки.
New Perspectives Quarterly

Обърканият дебат за новия европейски патриотизъм
Джеферсън Чейс

Преди забравян, днес моралът става водеща сила във външната политика.
От Лесли Гелб и Джъстин Розентал

Реалността е, че освен своите разлики, в годините на глобализацията и масовия тероризъм няма два по-близки региона в света от Европа и Америка. Тези региони ще загубят еднакво, ако не успеят да застанат един до друг в усилията да защитят своите общи ценности и интереси.
От Филип Гордън

Тази пролет Рабела де Фария стана първият чернокож член на градския съвет на Ротердам. Родената в Суринам бизнесдама беше избрана с бюлетината на партията на Пим Фортуин, който според слуховете, бе расист и както е известно бе убит точно преди парламентарните избори в Холандия през май. Объркала ли е Фария партията или размножилите се в Европа десни популисти се нуждаят от по-внимателно разглеждане?
Ричард Херцингер

Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят. Когато дойде време да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа поемат различни пътища.
От Робърт Каган