Media Times Review    Google   
___









хора
 септември 2005

АНИТА КАСАБОВА:

Не всичко е черно и бяло


Анита Касабова е с американски и немски произход и швейцарка по гражданство. Завършила е английска и немска филология и философия в Женевския университет. Защитила е докторска дисертация по философия, върху Кант и Болцано и техния спор в историята на логиката. Преподавала е английски език и философия в България и Швейцария. Автор е на публикации и преводи в английската, немската, френската, италианската и българската научна преса с акцент върху историята на логиката, философията на езика, и философия от 17 до 20 век. Освен майчиния и английски език и немски, владее свободно български, френски, италиански и португалски. Преди една година издава първата си стихосбирка в Ню Йорк. В момента преподава философия в Нов български университет. Омъжена е за българския учен Иван Касабов, имат малка дъщеря, Кремена.

В представите на българите преобладава мнението, че науката е безсмислено занимание. Какви са мотивите, поради които си избрала и продължаваш да се занимаваш с научна дейност?
Мнението, че науката е безсмислено занимание, е широко разпространено, и то не само в България. Причините са 1) че науката се смята за нещо абстрактно и далече от действителността, 2) че не носи пари, 3) че хуманитаристиката е лукс и че работещите хора в тази сфера са нерентабилни паразити в обществото.
Признавам, че на 18 години избрах да следвам филология като най-бързия и най-безгрижния начин да получа диплома, която ще узакони моите преподавателски и преводачески дейности и ще ми осигури финансов доход. Продължавам да се занимавам с научна дейност, защото тя ме привлече след като влязох във философския факултет - ужким на шега – и продължава да ме привлича, въпреки опитите ми да бягам от нея. Сигурно съм била и повлияна от девиза на дядо ми, че човек може да загуби пари или имоти, но не това, което е учил.
Като стана въпрос за хората, които се занимават с хуманитаристика, в България има две много неприятни според мен тенденции. От една страна, хуманитаристите с научни звания са потънали в едни странни занимания, които до такава степен нямат нищо общо с действителността, че обезсмислят науката. Други се занимават повече с политическа кариера, отколкото с научни занимания. Как да се намери баланса?
Не познавам достатъчно българското общество, но светът е объркан по начало, оттам и действията в хуманитаристиката. Такива аналози има и в други страни, тъй като самата наука има и публично лице, и хора в науката, които имат политическа ориентация използват публичното пространство. А защо трябва хора с най-много пари да участват в политиката, а хора които имат най-много идеи да не участват? То е и въпрос на граждански дълг и отговорност. Освен това, не е казано, че политическата кариера е по-добра от научната. Политиката може да е обратен трамплин към науката и идейното признание. Макиавели е политик, известен като философ, Гъоте е бил министър, Лайбниц е бил дипломат. Политиката е практическото поприще на хуманитаристите: или са учители на политиците, като Аристотел е бил учител на Александър Македонски, или пряко, когато участват в управлението. Въпрос на личен морал е, дали участието ти е насочено към хуманното.
Защо според теб, когато се заговори за наука и култура, първият проблем, който се споменава, са липсата на пари? Според моето скромно мнение в тази сфера основната мотивация за извършването на значителни неща не е била финансова.
Искам да разкажа един виц: деканът пита физическия факултет: “Защо все трябва да ви дам толкова много пари, за лаборатории, скъпа апаратура, и т.н.? Защо не можете да бъдете като математическия факултет – те имат нужда само от моливи, хартия и кошче за книжни отпадъци. Или, още по-добре, като философския факултет. Те се нуждаят само от моливи и хартия.” В хуманитарните науки, проблемът с липсата на пари се върти в един омагьосан кръг: щом не струват пари, те самите нищо не струват, и затова не им се дава. Иначе, значителните неща в хуманитарните науки и за мен не са в парите, а в образованието, както подсказва самата дума наука. А в образованието се изгражда обществото. Само че, както и за храната, за образованието трябва да се плаща - едното е за тялото, другото е за душата.
Нека поговорим за философия. Можеш ли да формулираш смисълът от тази научна дисциплина в живота на съвременното общество?
Първо, всеки има своя философия, като светоглед. Второ, в оформеното обществено мнение, философията е абстрактна, защото тя е теория или метод; обаче, тя е и приложима. Например, приложимостта на теорията на Карл Попър за отвореното общество е вече доказана чрез развитието на хуманитарните фондации на неговия ученик Джордж Сорос през 90те години, както и чрез успеха на образователните институции като Central European University в Будапеща или Нов Български Университет тук.
С какво един човек с философско образование може да бъде полезен на обществото и какъв е смисълът според теб от философското образование?
Единствената професия, за която би могло да се каже, че е полезна за обществото, е медицината, а нейната максима е: ‘преди всичко, не вреди!’ Това изказване се отнася и за Философията. А смисълът е въпрос на лична нагласа: всеки го разбира по своему.
Занимаваш с философия и пишеш поезия. Как усещаш връзката между двете? Какво е общото в онова, което казват на света философията и литературата?
Първата философия е била поетична, като например ведите и част от старогръцката философия, поне докато Платон не изгони поетите от държавата. Иначе, философията и поезията са двата пътя или погледи върху света: единият е за истината и логиката, той е аритмичен или аритметичен, там има символ и реч; докато другият е за красотата, той е алогичен и ритмичен, там има танц и метафора. Когато имаш едното, се стремиш към другото, понеже комбинацията им съществува само в мълчанието (безгласието).
Тъй като имаш много широк поглед и опит, би ли могла да определиш къде стои българската хуманитаристика в европейския контекст?
В исторически аспект, тя стои като основно участие с Кирил и Методий и целия златен Симеонов век. В различни времена има различен принос. В 20ти век приносът на Цветан Тодоров е не по-малък от този на френските хуманитаристи като Ролан Барт. Става въпрос за ниво и качество, както и за ниво за рецепцията. Отношението към България от страна на самите българи е част от съвременния нихилизъм, следствие от постмодернизма. Тук играе и ролята на само-идентификацията, чрез въображаемия поглед на другите. Така индивидуалният ‘аз’ се само-идентифицира с общност, която се разчленява като ‘ние българите’, но се извлича от ‘европейската’ гледна точка. Лошото е, че в този процес на идентификация се получава едно изключване, защото тя се изгражда върху предпоставката че ‘те’ се съпоставят на ‘нас’, вместо ‘ние’ да включва българите в европейския контекст.
А как изглежда България като цяло в очите на чужденец? Какво според теб човек, който не живее тук, би искал да си вземе за спомен? Нещо, което не би намерил в друга държава имам предвид.
България е като всяка страна, и като всяка страна, си има особености, т.е., специфика. Не мога да отговоря от името на всички чужденци, но на мен ми изглежда, че тук има възможност за инициатива и развити които вече не са позволени от по-регламентирани общества: например успешното развитие на философския департамент в НБУ, която привлича студенти, за разлика от западноевропейските философски факултети. От другата страна, разбира се има мътни обстоятелства - знае се как се лови риба в мътна вода.
Иначе за вкусен спомен от България бих поръчала сладкиш от смокини или сладко от рози.
Доколкото знам, ти в момента работиш върху паметта като философско понятие. Имат ли българите проблем със своята историческа и културна памет? Аз лично винаги съм се изумявала от липсата на такава.
Не е точно липса на памет, а по скоро липса на самочувствие, от която следва липса на оценяването на историята и културата на България. Паметта е процес не само на реконструкция, а на конструкция, и в този смисъл има проблеми при пренаписването на историята на България, или във възстановяването на паметта.
В този смисъл имат ли вина или поне отговорност съвременните български учени за обществената ситуация в България? Имам предвид най-вече факта, че травматични за българите периоди като комунистическия все още не са и най-вероятно няма никога да бъдат обект на сериозен критичен анализ. А, както е известно, сънят на разума ражда чудовища.
Може би един от проблемите е, че съвременните български учени нямат школа, т.е. те не действат нито като наследници, носители или продължители на една или друга идейна традиция, а действат като индивидуалности. Дали ще бъдат признати като личности е въпрос и на общественото мнение и на журналистиката.
На кои неща най-много искаш да научиш своите студенти?
Да се убедят, че не всичко е черно-бяло, и че има разнообразие, както във философските позиции, така и в индивидуалното развитие.
 
Интервюто е направено от Вероника Бикова

MTR връзки

Стихотворения:

Португалски залез
Корени
Скрити бодове
Погребани митове

Анита Касабова