Media Times Review    Google   
___









време и хора
 септември 2005

Спомени от годините на
Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити

(пета, последна част)


Ще разкажа моите преживявания, мисли и вълнения. Тези на едно седемгодишно еврейско дете в България през годините на Втората световна война. Ще дам много факти и образи на хора и приятели. Ще сравня тогавашните събития с исторически документи, на които попаднах наскоро. Старанието ми ще бъде да дам обективна картина на събитията, макар че част от тях ще пиша със субективния израз на личния разказ.


Както вече писах, баща ми прекара детството си, юношеството си и младините си в Русе. Той се чувстваше хазаин в града. Хвърляше жълтата значка и тръгваше по забранените улици. В крайна сметка един стражар го пипна и го заведе в полицията.

И русенската полиция си имаше начин да разпитва задържаните: “Ти верен гражданин на държавата ли си?” Е какво ще каже човек?! “Да верен гражданин съм” (на еврейски жаргон имаше един израз, че в такива моменти трябва харизана уста да имаш, за да можеш да кажеш правилния отговор). ЗЗН бе незаконен закон. Според Търновската Конституция не можеше да се прави разлика между българин, евреин и турчин. “Като си верен гражданин, защо не пазиш закона, а ходиш без значка?” Наказанието за ходене без значка бе концлагера Сомовит. Това място хич не бе приятно. То бе на брега на Дунава, по пътя за лагерите в Полша.

Баща ми се опита помоли на Стефан Симеонов, полицейският началник в Русе, да не го пращат в лагера, а той му отвърнал: “Махай се от тука! Твоята сънародничка Анни Вентура се опита да ме убие на прага на собствената ми къща! Освен това досието ти не ми харесва.” Накрая, с помощта на приятели, се стигна до решение семейството ни да напусне Русе за три дни.

Но кой ли би искал да приеме един евреин през зимата на 1943 година. Баща ми се сети за Бойка, една от работничките в работилницата за ризи. Нейният баща беше собственик на малко стопанство в село Водица, южно от Русе. Мобилните телефони не бяха измислени, даже и обикновените бяха рядкост. Свързахме се с телеграма. Това бе най-добрият начин за свръзка. Получаваше се в пощата, после един пратеник на колело я носеше до адреса. Даваха му няколко гроша, често с думите “да пиеш едно кафе за моя сметка.”

Дядо Деньо хич не се поколеба и веднага се съгласи да ни даде убежище. Събрахме си парцалите, качихме се на влака и пристигнахме в Попово. На гарата ни чакаха две каруци. Валеше ситен дъжд. След 20 километра селски пътища пристигнахме във Водица. Бяхме се намокрили до костите и изглеждахме в окаяно състояние. След години научих, че селяните много се съмнявали дали едно семейство разглезени евреи от столицата, ще оцелеят на село. Тъкмо бе построил втори етаж на къщата, дядо Деньо ни отстъпи стая и се върна да живее в колибата на партера.

Село Водица се намира на сто километра южно от Русе и на север от Делиормана (“Лудата гора”). Жителите му бяха около хиляда души, включително турското население, което живееше в беднотия в турската махала. Селото имаше три важни условия за успех: плодородна земя, богати извори на вода и трудолюбиво население. Хората там имаха най-благородната професия на света: произвеждаха храна и го правиха от тъмно до тъмно. В селото нямаше електричество, нямаше телефони, не течеше вода в къщите, освен чешмата в двора. Нужниците бяха навън. Нямаше лекар и никаква медицинска помощ. Само един лекар евреин, граждански мобилизиран, живееше в село Ковачевец, което бе на 10 километра разстояние от Водица. До там се отиваше пешачката или с каруца…Но пък имаше девет кръчми.

Дядо Деньо бе участвал в Първата световна война. Паднал в гръцки плен, а след войната бил на гурбет в Америка. Там работил по строежите в Ню Йорк. Събрал сума ти желани гущери и се върнал в селото. С парите купил ниви и най-важното – земеделски машини. Върнал се прогресивен селянин, с отворена глава. Бил последовател на Александър Стамболийски, верен член на дружбашите. Хич не одобряваше антисемитизма. Много честен и трудолюбив селянин. Стопанството му бе доста голямо. Обработваха около двеста декара. Отглеждаха почти всичко: пшеница, ечемик, кукуруз, слънчоглед, цвекло и коноп. Хамбарите бяха претъпкани в края на жътвата. Имаше лозя, череши, ягоди, сливи и други овошки. Имаше и животни: коне, крави, биволи, овце и козли; имаше птици – кокошки, патки, гъски… И любимите домашни животни – котката Маца и кучето Барю. Дворът бе разделен на три части: двор на жилището, в което живеехме. На партера имаше два магазина, а зад тях бе колибата на дядо Деньо. На първия етаж имаше три стаи. В едната живееха евреите от София, в другата внучката Дечка, а в третата пълзяха копринените червеи. Във втората част бяха хамбарите, оборите, кошарата и плевнята. Задната част бе заета от овощните дървета. Произвеждаха също опинци от свинска кожа и платове от вълна, коноп и коприна. Стопанството се самозадоволяваше. Купуваха само газ, пирони и сол за добитъка и хората. Дядо Деньо почти не взимаше наемни работници, цялото това стопанство се въртеше от членовете на семейството. Дясната ръка беше жената на сина – буля Йорданка (“буля” се нарича най-важната жена в стопанството). Тя бе “дъщерята на съседа”, един от притежателите на многобройните кръчми в селото. Тя въртеше домакинството. Помагаше на дядо Деньо в сметките и стопанската дейност. Ставаше в три часа сутринта, за да меси и да изпече най-вкусния хляб на Балканския полуостров.

Бай Стефан, синът на дядо Деньо, свиреше трета цигулка в този оркестър. Наричахме го “живото рало”. Може би се беше родил с рало в ръка. Като почнеше да оре някоя нива, не се връщаше даже и вечер. Спеше на полето, за да стане рано и да не губи време по пътя. През зимата почиваше. Даваха му пет лева, за да се обръсне и пет лева, за да гаврътне няколко чашки в кръчмата.

***

“Костенурката”, така наричахме жената на дядо Деньо. Вечно седеше тихо, не приказваше, не изкарваше дума. Като костенурка. Не мърдаше. Дечка, дъщерята на Стефан и Йорданка, беше горе-долу на 17 години. Разправяха, че била болна от някаква болест. Дядо Деньо я беше освободил от всякаква тежка работа. Тя отговаряше за отглеждането на копринените червеи. Събираше възглавници, юргани, одеала, чаршафи и други дрехи в един сандък. Това бе за чеиза й. Но не виждах опашка от ергени от село Водица да чакат пред портата на къщата. Наско, брата на Дечка, беше на дванайсет години. Горе долу на възрастта на брат ми. Постоянно играеха заедно. Аз бях малък и мене не ме включваха в игрите.

Това бяха кулисите и последното действие в пиесата, която играехме през войната. Бе приятно действие, с щастлив край. Като че ли цялото село ме обви с любов. За разлика от града, тук нямаше лумпени интелектуалци, чиновници на КЕВ, бранници, ратници и легионери. Представихме се пред кмета на селото. Той каза: “Добре дошли в селото, аз съм тук царя и ви нареждам да свалите от дрехите си жълтите значки. Тук няма да ви ограничавам по никакъв начин. Напротив, ще се радвам да създадете познанства с местните хора и да се чувствате равноправни граждани.” В това село бяха изселени още три еврейски семейства. Отношенията на селяните към нас бе топло, приятелско и ни се притичваха на помощ по един или друг повод. След 9 септември 1944 много ни стана мъчно като узнахме, че кмета бил вкаран в затвора. От практична гледна точка БКП не можеше да спаси евреите. В резултат на спор във върхушката на фашистите българските евреи бяха спасени. Този факт се забеляза от обвинителите на народния съд. Българи “фашисти”, спасили евреите, бяха наказани най-строго. Днес всички пеят евала за Димитър Пешев, но тогава той бе осъден на петнайсет години затвор. Даже и след като беше помилван поради други причини, жилището му не бе върнато, не му върнаха и правото да работи като адвокат. Няколко приятели евреи му пращаха 40 долара на месец, за да не умре от глад. Да помним, че Димитър Пешев бе човека, който победи Хитлер и спаси честта на България за бъдещите векове. Двайсет от 42-ма народни представители, които подписаха петицията на Пешев, бяха оземлени. Тоже бе оземлен министър председателя Иван Багрянов, който анулира ЗЗН. Лиляна Паница, която издаваше тайните на Белев на еврейските водачи, бе осъдена на една година затвор. Даже народния трибун, защитника на евреите, Никола Мушанов, бе бутнат в затвора. От друга страна истинските антисемити получиха много леки присъди.

Веднага като пристигнахме се присъединихме към работата в стопанството. Решихме, че трябва да докажем, че евреите също могат да работят тежка физическа работа. Работехме по нивите, чистихме бурени по полята с кукуруз, слънчоглед и жито. Работехме с мотики по лозята и въобще всяка работа, която селяните вършеха, вършихме и ние евреите. Не успявахме да станем толкова рано, колкото те ставаха, макар че работеха от тъмно до тъмно. Определяха къде ще работят, а ние идвахме по-късно. Помагахме в двора, хранехме кокошките и добитъка. Майка ми, брат ми и аз бяхме добри земеделски работници. Баща ми, да си кажем правичката, не успя особено със земеделието. Въпреки че на младини беше завършил само един семестър за адвокат в Софийския университет, минаваше за много учен пред селяните. Даваше им съвети как да се справят с “мамичка бюрокрация”. Попълваше им мъчните за разбиране формуляри. Майка ми донесе от Русе един пълен със стари платове сандък. Намери една бракувана машина за шиене, която принадлежеше на Бойка, дъщерята на дядо Деньо. Тя бе бивша работничка в ателието за ризи в София. Шиеше мъжки ризи за селяните, а те плащаха в натура: хляб, мляко, масло и яйца.

Аз нямах с кого да играя и реших да стана дежурен над едно биволче. Изкарвах го да пасе по ливадите. Цялото село излизаше да ме гледа, когато го карах да го поя на селската чешма. Най-приятната работа бе да яздим конете. На брат ми дадоха една млада и много опасна кобила на има Роска. На мене дадоха старата кобила Вера. С късите си крака не можех да обхвана грамадния й търбух. Яздехме “по селски” – без седла и юзди. Само с една пръчка и едно въженце. Един ден като галопирах Вера внезапно спря, може би искаше да спре да почине. Аз хвръкнах над главата й като ракета. По това време държавата взимаше “акциз” върху производството на ракия. Селяните в село Водица не обичаха да плащат данъци (въобще и днес кой обича!). Те направиха много казани за производство на ракия. Бяха скрили казаните за дестилация в дерето, което течеше през селото. Произвеждаха я от зелени сливи “джанки”, които растяха навсякъде и бяха в изобилие. Даже свинете не искаха да ги ядат. Бащата на булята, който бе притежател на кръчма, ни покани да посетим неговата фабрика за ракия в дерето. Една малка чашка почти изгори червата на баща ми. Ракията бе 100 % алкохол.

Аз бях най-малкия. Булята Йорданка ме беше взела под свое покровителство. Дядо Деньо имаше едно парче земя до дерето. Там, с помощта на изобилната вода, бе направил зеленчукова градина. Булята бе отговорна градинарка. Тя ме научи да отглеждам зеленчук: домати, чушки, краставички, тиквички и патладжани. След пет години емигрирахме в Израел. В новата държава имаше липса на зеленчук. Семейството имахме едно парче земя. Веднага си спомних за изкуството как се отглежда зеленчук, което научих в университета на буля Йорданка. Произвеждах за лична употреба и даже продавах.

Читателят вижда как едно еврейско семейство попадна в едно щастливо село с щастливи селяни, защото работеха тежко, но земята им даваше щедра отплата. Посетих през 2004 година село Водица. Местото беше пропаднало. Младите бяха го напуснали. Улиците пусти. Нивите плачеха за рало, лозята за мотика. Оборите плачеха за коне и хомоти за кобили. Плевните плачеха за слама и дворовете за сено. Курниците плачеха за петли, деретата за гъски. Хамбарите плачеха за жито, складовете за кукуруз. Мегданите плачеха за гайди и улиците за барабан. От цялото семейство само Наско бе останал жив. Мъчеше се да оцелее с една малка пенсия. Едно време дядо му печелеше от стопанството добри пари. Събираше малко и веднага купуваше още една нива. Баща ми го питаше: “Защо купуваш само ниви? Купи жълтици, един ден може да трябва да бягаш, с ниви не можеш да бягаш, но със златото ще можеш.” Когато пожелаха да основат Те Ке Зе Се То в село Водица, дядо Деньо си е спомнил за този съвет. Пребиват го от бой, но останал без земя, той умира от мъка.

Както вече казах, евреите нямаха право на движение. Бяха ни дали разрешение само за един месец. Баща ми отиде в полицията в околията в Попово. Отказаха му да продължи престоя във Водица. Месец януари по римски цифри ставаше февруари. Баща ми добавяше една чертичка, после от януари ставаше март. В общината се затваряха очите за това, а това дядо Деньо хич не го интересуваше.

При едно от посещенията си в Попово баща ми бе минал покрай един център, където германците купуваха яйца и пращаха в Германия. Селяните бяха престанали да продават яйца за обезценените банкноти, които правителството печаташе. Швабата се развикал “Това е саботаж!”. Края на войната наближаваше. Червената армия вече чукаше на прага на Румъния. Англо-американските крепости минаваха над Водица по пътя за петролните кладенци в Плоещ. По пладне летяха бавно, бавно, като че ли не мърдаха и бяха заковани на небето. Телата на самолетите блестяха като звезди в небето. Като че ли ято бръмбари тихо шепнеха “Хитлер капут”.Нямаше кой да ги спре. Нито изтребители, нито противовъздушната артилерия. Една вечер се събудихме към два часа след полунощ. Небето на север гореше. Нощта беше осветена от пламъците на последния петрол на Хитлер. Селото бе на сто километра на юг от Дунава, а Плоещ бе на север от Букурещ. Министър-председателя Иван Багрянов вече обръщаше кормилото. Пръсна се новината, че Багрянов ще държи важна реч по радиото. В селото нямаше електричество, нямаше радио, транзисторите не бяха още измислени. Баща ми отиде пеша до село Ковачевец да слуша речта. Върна се весел и засмян. По пътя хвърли значката. Багрянов съобщил за големи промени. За евреите бе важно, че ЗЗН е бил анулиран.

Както вече споменах, леля Арнестина бе осиновила баща ми. Тя бе продала всичката си бижутерия и скъпоценни камъни на един познат честен българин от Берковица. Арнестина му казала: “Ако ни вземат за Полша, поне ти да използваш парите; ако евреите оцелеят, ще ми върнеш всичко”. След речта на Багрянов тя помоли баща ми да замине за Берковица и да прибере имането. Ние останахме в селото през тези съдбоносни дни. Клюките говореха, че на румънската граница германците разоръжават българските войници и навлизат в България. Дядо Деньо веднага предложи на майка ми да ни скрият в плевнята под сеното. Интересно, че всеки селянин смята плевнята си за терен свят и неприкосновен. Майка ми отказа. “Ако германците дойдат и сложат дуло на пушка до главата на Наско, нали ще трябва да ни предадеш. Ще избягаме в горите, които познаваме добре.” Накрая излезе точно обратното – българската войска разоръжила германците. Дойде най-после деня, който желаехме. Да видим гърба на германските войници. В селото се чу, че германците отстъпват и ще минат през него. Аз бях много предпазлив. Когато отстъпва една войска може да направи неочаквани неща. Германците бягаха, руснаците още не бяха влезли. Властта се разпадна. Казах на майка, че в този хаос, от яд някой германец може да я застреля. И за да бъда сигурен, взех биволчето и се изкачих на един хълм над шосето, където гледах как германците бягаха от Румъния по посока на Сърбия. Един камион спря на селския площад. Селяните веднага хукнаха да видят германците. Бяха унили, небръснати, със скъсани дрехи. Бяха без оръжие, освен офицера, който имаше пистолет. Той се опита да им вдигне духа и заповяда на един войник да посвири на акордеон. Друг имаше треска с висока температура. Майка ми говори с него на немски и изпрати брат ми да му донесе аспирин от къщата. Еврейската религия забранява човек да се радва, когато врага пада. Въобще местното население изпрати добре германците. Но тоже и ги прие, не защото българите бяха нацисти или разбираха нещо от идиотската расистка теория. Те бяха съюзниците от Първата световна война, които обещаха да изпълнят националните ни аспирации. Червената армия също бе добре приета. Не че всеки българин знаеше наизуст комунистическия манифест или тайните на диалектиката. Руснаците бяха братушките, които освободиха България през 1878.

***

Седяхме с дядо Деньо на пейките под липовите дървета, които растяха пред къщата. Откъм селската чешма слезе малка група партизани, седем-осем човека. Бяха въоръжени с шмайзери. Дигнаха само червеното знаме. Дядо Деньо беше умен човек. Попита ги: “Къде е българското знаме?” Отговор не получи. Оказа се, че пет години минаха, за да започнат нови 45 години робство.

Годините 1940-1944 са години на холокост за евреите от Тракия и Македония и години на спасение за българските евреи. За евреите в окупирана Европа това бяха години на унищожение. Изследователите на историята мъчно разбират тази разлика. За тези години разказах, както бяха видени от окото на едно седем годишно еврейско дете.

Край


Самуил Ардити е роден в София. Произхожда от политическо семейство. Баща му е водач на ревизионистичната еврейска партия от дясното пространство в България. През 1949 година семейство Ардити емигрира в Израел. 1954-1956 Самуил Ардити служи в IDF. През 1960-та завършва Техническия университет в Хайфа. Днес е пенсионер, събира книги, вестници и статии, свързани с епохата на Холокоста. Изучава ролята на Цар Борис в спасяването на българското еврейство.

MTR връзки:

Към първа част на текста:

Баща ми беше кореняк русенец. Евреите от Русе бяха считани за аристократите на българското еврейство. Майка ми беше софийско чедо. Двамата с баща ми направиха компромис и се ожениха през 1928 година. Сватбата се състоя в шуменската синагога, на половин път между София и Русе. Произхождам от дребнобуржоазно семейство. Баща ми бе наследил от своя баща една голяма търговска фирма за платове. На 19 ноември 40-та година Никола Мушанов държа реч в Народното събрание, с която твърдо се съпротивляваше на Законопроекта за защита на нацията. В нея той споменаваше еврейските търговски къщи, съществуващи в Русе. Между споменатите бяха къщите на Ардити и Канети...

Към втора част на текста:

...Ние живеехме на кюшето на “Братя Миладинови” и “Нишка”. На първия етаж. Сградата вече я няма, била е разрушена заради маршрута на “Сердика” – първата подземна железница в София. Под балкона постоянно минаваха артилерийски полкове. Уморени коне дърпаха стари топове от Първата световна война. Хитлер искаше от Царя да прати българската войска на Източния фронт. Това означаваше българските младежи да бъдат пратени на сигурна смърт. За да се предотврати това нещастие измислиха ужким “турската опасност” и съсредоточаваха българската армия на границата с Турция. С това мога да си обясня честите движения на артилерията под наши балкон...

Към трета част на текста

Евреите от Беломорието бяха затворени в товарни вагони. На вагоните пишеше “Вагон за десет крави”. Комисарят Белев (някои евреи го наричаха “Чернев”) натовари във всеки вагон вместо десет крави петдесет нещастни евреи. По пътя за София влаковете минаваха през лагерите на трудоваците. Гръцките евреи пътуваха през месец февруари на отворени вагони. Там имаше деца, жени, старци. Трудоваците приготвяха пакети с храна, фланели, чорапи, за да ги хвърлят по влака, който караше техните братя към неизвестността. На завоите трудоваците лежаха в засада и хвърляха предварително приготвяните пакети, докато началниците с револвери в ръка ги заплашваха и дори стреляха над главите им...

Към четвърта част на текста

Семейство Ардити има древни корени в Испания. През 1492 испанците дават две възможности на евреите – или да се покръстят или да напуснат страната. Семейството, жители на малкото градче Ароди, решава уж да приеме християнството и да остане в Испания, но тайно да продължи да изповядва еврейската религия. Тези хора бяха наречени “Лос Маранос” (“свинете”) и бяха жестоко преследвани от инквизицията. Когато ги залавяли, те са били изгаряни на клада. През 1650 година няколко от мараните се преселват в Ливорно, Италия. Там местният дук срещу една хубава сума им дава право да се върнат към еврейството. Семейство Ардити също тръгва на изток, преместват се в Солун, оттам отиват в Одрин, после тръгват на север към Пловдив, после към Шумен докато накрая спират в Русчук, на брега на Дунава...