Media Times Review    Google   
___









кино
 септември 2005

За любовта и други лудости

Йоана Павлова


     “Любовта е лудост” е може би единственият фестивал, който познавам, така да се каже, от самото му начало. Едно време семейството ми не разполагаше нито с видео, нито с кабелна телевизия, така че единствената възможност да гледам нещо различно от огризките на софийската кинопрограма, беше тази една седмица в края на август и началото на септември. Години наред спестявах джобни пари, преглеждах филмовите рецензии във вестниците, късах нервите на касиерките във ФК с отнесен поглед и алчна усмивка, докато тази година детската ми мечтата се сбъдна – сдобих се с журналистически пропуск.
     Трудно беше да убедя по телефона организаторите във Варна, че Info-Film.com също може да е медия. “Любовта е лудост” няма онлайн форма за кандидатстване, сайтът на фестивала се появи дни преди началото. Като в стар български филм се наложи небрежно да подхвърля, че съм студентка от курса на професор Александър Грозев, и така се сдобих със заветната бланка по факс. В деня на откриването открих, че на баджа ми все пак пише Инфо Радио. За утеха, докато се ровех в торбичката с акредитационни благини, попаднах на анонимна тубичка интимен гел, щедър подарък от незнаен спонсор.
     Навремето винаги тайничко завиждах на хората с покани, които влизат и се настаняват царствено на най-добрите места. Оказа се, че да имаш покана и да намериш къде да седнеш, съвсем не е така елементарно. Наложи се да гледам откриването от балкона - не се бях качвала там от шести клас, когато имаше панорама на Луи дьо Финес и всички други места бяха разпродадени. Докато наблюдавах Първа зала отгоре, ми направи впечатление, че хаотичната борба за свободни седалки приключи едновременно с официалната част. При първите кадри от “Късметлията”, вратите се разтвориха широко и културният елит на Варна се втурна да релаксира преди тежкия коктейл.
     Тъй като тази година имах шанса да се акредитирам и на София Филм Фест, отбелязах разликата не само в организацията, но и в публиката. Докато залите в НДК се пълнят с млади хора, зрителите на “Любовта е лудост” са по-скоро на средна възраст, предимно жени. Ако на СФФ отиваш, за да видиш, във Варна отиваш на филм, за да те видят. Тъй като едни и същи лица се появяват всяко лято на червения килим и благодарят на варненци за гостоприемното посрещане, може да се каже, че в така наречения “малък Кан” вече 13 години се сблъскват (а може би и обогатяват) две различни култури: на псевдоинтелектуализма и на еснафщината. За щастие, тандемът Александър Грозев / Илко Раев винаги намира начин да тушира светското самодоволство с едва забележима доза ирония. В това отношение, дуото им е не по-малко атрактивно от one man show изявите на Стефан Китанов.
     Като се имат предвид прогресиращо ниските цени на СФФ, за мен беше шокиращо, че фестивалните билети струват по 5 и по 19 лева. Голяма част от филмите на “Любовта е лудост” имаха симултанен превод, а на всичко отгоре – залите бяха пълни. Липсваше ми някогашната атмосфера от прожекциите на “Новият Дон Жуан” и “Осъденият на смърт идва”, когато всички започваха да дишат в един ритъм. Но пък и провиквания като “Аре кво прайш там мааа!” по средата на сръбски филм имат своя чар.
     Иначе програмата беше изключително силна и то не само защото включваше някои от любимите ми филми за последните месеци. След като присъствах на пресконференциите с Дмитрий Астрахан (“Тъмна нощ”) и Радослав Спасов (“Откраднати очи”), се замислих за разликата между печелившото източноевропейско кино и нашата продукция, която по default самите българи отказват да гледат. За мен беше доста странно да слушам рутинния тон, с който един от най-успешните руски режисьори от последните години коментира съвременните проблеми в страната си. Незнайно защо, огромно количество български произведения залагат на идеята, че тук всички имаме едно и също мнение за нещата от живота, че няма нужда губим време, за да представяме просто някакви факти от действителността и че истинска творческа стойност има само и единствено интерпретацията на тези факти. Край на тези мои мрачни мисли сложи прожекцията на “Лейди Зи” – с художествено, техническо и житейско превъзходство за мен този филм отвя всички български заглавия от последните години, които “ставаха за гледане”. Оптимизмът ми стигна връхната си точка, след като фестивалът беше закрит с много награди за екипа на Георги Дюлгеров и викове “Браво Анелия!”.
     Е, не дочаках Клод Льолуш, но пък ми остана един чудесен спомен - рекламната тениска на “Любова е лудост”, размер XL.

Йоана Павлова е завършила психология със специалност "Управление на човешките ресурси". В момента учи кинознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Заедно с нейни колеги от академията разработват уебсайта http://info-film.com, който цели да разшири достъпа до кино-темите и да ги направи интересни за "широката публика". Към сайта е създаден и форум, отворен за всеки, желаещ да пише на тема кино. Можете да се свържете с авторката на mail адрес: j.pavlova@info-film.com


MTR връзки:
Разговор на Йоана Павлова с проф. Божидар Манов

Години наред за българското кино се говореше с едни и същи блудкави клишета, които постепенно толкова се изтъркаха от употреба, че престанаха да изразяват каквото и да било. Във всеки форум за кино могат да се срещнат дежурните скептици, за които няма по-хубави от старите филми и нищо ново не заслужава внимание.

Йоана Павлова


Отдавна потребителите се разделиха с наивната представа, че Интернет ще бъде новата безплатна глобална зона. След като идеята на самия Интернет достъп е да бъде платен, онлайн пазарът се е разпрострял като фина мрежа, предлагаща всичко на достъпна цена. С това се променя и нагласата за възприемането на киното като изкуство. Дали ще се сбъднат най-мрачните прокоби на антрополозите и зрителят ще заживее в едно мултиплицирано от филмите суб-битие? Или пък внезапно човечеството ще бъде изправено пред алтернативни форми на творчество и киното ще заговори на нови езици? Можем само да се надяваме да бъдем тези “нови” зрители, свидетели на бъдещето.

Йоана Павлова