Media Times Review    Google   
___









перспективи
 септември 2005

Гневните мюсюлмани на Европа

Радикалният ислям се разпространява из Европа сред потомците на мюсюлманските имигранти. Останали без права и без илюзии поради неуспеха да бъдат интегрирани, някои европейски мюсюлмани обявяват джихад на Запада.

Робърт Лейкън, Foreign Affairs



Fox News и Лу Добс от CNN се тревожат от терористите, промъкващи се в САЩ от Мексико заедно с нелегалните имигранти. Пентагонът води война в Близкия изток, за да спре атаките срещу Съединените щати. Но растящият кошмар на служителите в департамента за национална сигурност са муджахидините с паспорт, идващи в Съединените щати от западно-европейските им съюзници.

Джихадистките мрежи са обхванали цяла Европа - от Полша до Португалия - благодарение на разпространението на радикалния ислям сред потомството на гастърбайтерите, дошли на Стария континент като работна сила за изграждането на следвоенното икономическо чудо. В задимените кафенета на Ротердам и Копенхаген, в импровизираните салони за молитви в Хамбург и Брюксел, около ислямските щандове за списания и вестници в Бирмингам и “Лондонистан”, в затворите на Мадрид, Милано и Марсилия, имигрантите или техните наследници доброволно са приели джихада срещу Запада. Холандски мюсюлманин от марокански произход, роден и социализиран в Европа, бе човекът, който миналия ноември уби в Амстердам режисьорът Тео ван Гог. Едно изследване на Nixon Center, проведено между 2003 и 2004, откри, че сред регистрираните 373-ма муджахидини в Западна Европа и Северна Америка има два пъти повече французи, отколкото саудитци и повече британци, отколкото суданци, йеменци, ливанци и либийци. Една четвърт от дижадистите в списъка бяха със западно-европейска националност, имащи право на безвизово пътуване до САЩ.

Появата на израснали на Запад муджахидини в Европа застрашава колкото Европа, толкова и Съединените щати. И все пак, това бе въпрос, който въобще не бе споменат в поредицата евро-американски приятелски срещи, проведена през зимата на 2005. Нито президента Буш, нито Кондолиза Райс, обърнаха внимание на този взаимен риск, макар че той изисква внимание и може да служи като опора за солидарността на Запад.

Масовата имиграция на мюсюлмани в Западна Европа бе невъзнамерявана последица от програмите за набиране на работници след Втората световна война. Подкрепяни от приятелски настроени политици и симпатизиращи им адвокати чуждите работници, които трябваше да останат в Европа временно, получиха възможност чрез различни социални програми да станат постоянно пребиваващи. Успешните вълни от имигранти създадоха море от техни потомци. Днес мюсюлманите съставляват най-голямата група имигранти в повечето западноевропейски страни, включително Белгия, Франция, Германия и Нидерландия и най-големият обособен компонент на имигрантското население в Обединеното кралство. Точният им брой трудно може да бъде установен, тъй като при преброяванията на населението на Запад респондентът рядко бива питан за вярата, която изповядва. Но може да се каже, че днес между 15 и 20 милиона мюсюлмани наричат Европа свой дом, така те са между 4 и 5 % от цялото население на континента. (Мюсюлманите в САЩ вероятно не надвишават 3 милиона, което е по-малко от 2 % от цялото население.) Франция има най-голямата група мюсюлмани, около 7-10 % от цялото население, следвана е от Холандия, Германия, Дания, Швеция, Обединеното Кралство и Италия. Като има предвид продължаващата имиграция и високата раждаемост сред мюсюлманите, National Intelligence Council смята, че мюсюлманското население ще се удвои през 2005 година.

За разлика от техните американски братя, които влязоха в една огромна страна, изградена от имигранти, повечето мюсюлмани дойдоха в Европа след Втората световна война, изливайки се на тълпи в малките, културно еднородни нации. Тяхното навлизане беше нов феномен за много от тези държави и често пъти не бе посрещано с добри чувства. В същото време северно-африканските имигранти запазиха силната си принадлежност към своята родна култура. За разлика от американските мюсюлмани, които са географски разпръснати, етнически фрагментирани и като цяло заможни, европейските мюсюлмани се събраха в неприветливи анклави от сънародници: алжирците във Франция, мароканците в Испания, турците в Германия, пакистанците в Обединеното кралство.

Мюсюлманските имигранти в Европа оставят много по-забележим отпечатък, отколкото испанското население в Съединените щати. За разлика от миш-маша от националности, който изгражда латино-американската общност в Америка, мюсюлманите в Западна Европа предпочитат да се отличават, да бъдат сплотени и непримирими. Европейските страни, които не успяха да се научат да интегрират новодошлите, произведоха нещо, което френският учен Оливие Рой нарича “глобализиран ислям”: войнствено ислямско възмущение от Западното надмощие, анти-империализъм, вдъхновен от религията.

Както френският учен Жил Кепел признава: “нито кръвта пролята от северно-африканските мюсюлмани, воюващи с френски униформи през двете световни войни, нито потта на новодошлите работници, живеещи в ужасни условия, които изграждаха Франция и Европа за жълти стотинки след 1945, направиха от техните деца… истински съграждани.” Следователно няма нищо чудно в това, че един радикален лидер на Съюза на ислямските организации на Франция, група свързвана с Мюсюлманско братство, проклина своята нова родина: “О, любима Франция! Учудена ли си, че толкова много твои деца те ругаят и проклинат бащите ти!”

Като последица от демографията, историята, идеологията и политиката Западна Европа сега е дом на едно често пъти отчаяно мюсюлманско потомство, хора, които са нейни граждани по име, но не и културно и социално. С упадъка на националната държава Западна Европа създаде не колониална империя, а нещо като вътрешни колонии с население колкото това на Сирия. Много от нейните членове желаят да се интегрират и се опитват да се покатерят по стръмната европейска социална стълбица. Мнозина от младите мюсюлмани отхвърлят ниския статус, който техните родители са приели с тихо съгласие. Една избухлива смес от европейски нативизъм и имигрантско несъгласие предизвиква това, което датския социолог Оле Уаевер нарича “социатална сигурност” или национална кохезия.

Когато това състояние се разви в края на 90-те години дори либералните сегменти сред европейската публика започнаха да променят отношението си към имиграцията. Много от тях бяха раздразнени от неспособността на техните правителства да намалят или дори да идентифицират “insécurité” (френска дума за комбинация между вандализъм, престъпност и омраза, водеща до престъпления идващи от мюсюлманските имигрантски анклави). Държавата изглеждаше неспособна да регулира навлизането на имигранти и обществото очевидно не желаеше да ги интегрира след като вече са влезли в страната. В някои случаи това се изразяваше във внезапни ксенофобски и расистки сблъсъци; в други, това бе реакция срещу политиците, обладани от мултикултуралистката мечта за разнообразните общности, живеещи в хармония. През 2002 година избирателите се разбунтуваха заради проблемите свързани с имиграцията и застрашиха партийните системи на Австрия, Белгия, Дания, Франция и Холандия. Холандците бяха толкова сърдити през 2002 година за убийството на Пим Фортуин, анти-имиграционно настроен политик-хомосексуалист, че водещите партии възприеха голяма част от неговата програма. Тази пролет в Обединеното кралство торите се присъединиха към либералите в приемането на широкообхватни имиграционни ограничения като затягане на процедурите за търсене на убежище, на събирането на семейства и въвеждането на компютъризирана входно-изходна система, подобна на американската U.S. Visitor and Immigration Status Indicator Technology. С яростните дебати около закона за “забрадките” във Франция, с дебатите за връзката между злоупотребите с търсенето на убежище и растящия тероризъм в Обединеното Кралство, емиграционните диспути в Белгия и убийството на Ван Гог в Холандия, Западна Европа изглежда е достигнала връхната точка.

Неприятната истина е, че лишаването от права и радикализацията се случват дори в страни като Холандия, които са направили много за приемането на мюсюлманските имигранти. Горди със своята легендарна толерантност към малцинствата, холандците приеха десетки хиляди търсещи убежище мюсюлмани. Имигрантите се възползват от щедрите помощи и осигуряването на жилища, от положителната политика за наемане на работа и безплатните курсове за изучаване на езика. Холандските данъкоплатци подпомагат финансово мюсюлмански религиозни училища, джамии и публични радио-телевизионни програми, излъчвани на марокански арабски език. Когато убива Ван Гог Мохамед Боуиери си взимал помощите за безработица.

Убийството на Ван Гог шокира Холандия и съседните страни не само защото беше провокативен филмов режисьор и наследник на най-обичаната от холандците национална икона - художника Винсент Ван Гог, но също и защото Боуиери беше “обикновен, втора генерация имигрант”, съгласно Стеф Блок, председател на парламентарната комисия, разглеждаща имиграционното досие на Боуиери. Европейските контра-терористични власти видяха в убийството нова фаза в терористичната заплаха. То събуди духа на близкоизточния стил на политически убийства като част от европейския джихадистки арсенал и разкри един нов източник на опасност: действията на самите европейски мюсюлмани. Клетките в Хамбург, които бяха свързани с атаките на 11 септември 2001, бяха съставени от чуждестранни студенти, а мадридските атентати през 2004 бяха извършени от марокански имигранти. Ван Гог обаче бе убит от роден и отраснал в Европа мюсюлманин.

Боуиери беше дете на марокански имигрантски работници. Той израства в пролетарски район на Амстердам, някога познат като Сателитния град, заради множеството сателитни чинии по балконите, насочени към Ал Джазира и мароканската телевизия. Родителите на Боуиери пристигат с емигрантската вълна през 70-те години и никога не научават холандски. Но Боуиери завършва най-доброто училище в района. Неговата трансформация от обещаващ ученик в джихадист следва пътищата, по които групи от добре развиващи се млади европейски мюсюлмани попълват джихада за избиване на западняците.

След като завършва местния колеж и взема курсове по счетоводство и информационни технологии, Боуиери, който има буен характер, е осъден на седем месеца за престъпление, свързано с насилие. Той излиза от затвора ислямист, ядосан за Палестина и симпатизиращ на Хамас. Започва да учи социална работа и става организатор на общности. В един общностен вестник той пише, че “холандците сега са наши врагове, защото участват в окупацията на Ирак.” След като не успява да намери средства за създаването на младежки център в Сателитния град и да забрани продажбата на бира или присъствието на жени на събитията, които той организира, Боуиери се премества в центъра на Амстердам. Там той е вербуван от Хофстад Груп, клетка от втора генерация ислямски войнстващи активисти.

Клетката започва срещи на всеки две седмици в апартамента на Боуиери, за да слуша проповедите на сирийски духовник на име Абу Катиб. Хофстад е била свързана с мрежи в Испания, Мароко, Италия и Белгия и планира поредица от убийства на холандски политици, атака на единствения холандски ядрен реактор и други действия из цяла Европа. Европейските разузнавателни служби свързаха клетката с Мароканската ислямска бойна група, която има връзка с атентатите в Мадрид и серията от атаки в Казабланка през 2003. Нейният сирийски имам е имал отношения с муджахидините в Ирак и с един от шефовете на Ал Кайда. “Ако се съди по контактите на Боуиери и Хофстад - твърди един анализатор от норвежкото правителство – можем спокойно да заключим, че те са били част от поредица терористични заговори, които са били разкрити през последните години в Западна Европа.”

Групата Хофстад не трябва да бъде сравнявана с маргиналните терористични групи в Европа от миналото като Баадер Майнхов Ганг в Германия, Аксион Диркт във Франция или Червените бригади в Италия. Подобно на другите джихадистки групи днес тя се радва на това, което марксистките терористи дълго време търсят, но никога не намират: социалната база. И тази база расте бързо, отчасти благодарение на войната в Ирак.

Холандската разузнавателна служба и Security Service (AIVD) казват, че радикалният ислям в Холандия обхваща “едно множество от движения, организации и групи.” Някои от тях не са войнствени и споделят само религиозните догми и омразата към Запада. Но AIVD подчертава, че други, включително Ал Кайда, също “безшумно са пуснали корени в холандското общество”, набирайки отчуждени млади холандски мюсюлмани. Докладът на AIVD описва тези вербовки, наблюдавайки джихадистки видео-записи, дискусии по повод самоубийствените атентати в интернет чат-румовете, посещенията на ислямистки четения, конгреси и летни лагери. Радикалният ислям е станал “автономен феномен”, твърди AIVD, така че дори без влияние от чужбина холандските младежи пак могат да приемат фундаментализма. Подобни неща могат да бъдат казани и за разгневените млади мюсюлмани в Брюксел, Лондон, Париж, Мадрид и Милано.

Казано най-общо в Западна Европа има два типа джихадисти: можем да ги наречем “аутсайдери” и “инсайдери”. Аутсайдерите са чужденци, обикновени бежанци, търсещи убежище или студенти, които са успели да си осигурят статут на бежанци в либерална Европа, заради преследването на ислямисти в Близкия Изток. Сред тях са радикалните имами, често пъти със стипендии от Саудитска Арабия, които отварят своите джамии за набиране на терористи и служат за посланици или духови бащи на джихадистките мрежи. Веднъж получили свободен достъп до една от страните на ЕС тези чужденци могат да влязат в която й да е страна. Те могат да бъдат подпомагани от законни или незаконни жители като собственици на магазини, търговци и дребни престъпници, като тези, които осъществиха атентатите в Мадрид.

Голяма част от тази първа генерация аутсайдери се е преселила в Европа специално за да извърши джихад. В ислямистката митология миграцията е архетипно свързана със завладяването. Изправен пред осъждане в идолопоклонническа Мека, през 622 година пророк Мохамед изрича анатема срещу лидерите в града и отвежда своите последователи в Медина. Там той изгражда армия, която завладява Мекка през 630-та година и установява мюсюлманско управление. Днес в умовете на муджахидините в Европа, това е Близкия Изток като цяло, който се илюстрира като идолопоклонническа Мека, заради няколкото правителства в региона, които преследват ислямистките движения през 90-те години. Европа дори може да бъде разглеждана като Медина, където се набират войници за повторното завладяване на свещената земя, започващо с Ирак.

Инсайдърите, от друга страна, са група от отчуждени граждани, втора или трета генерация деца на имигранти, като Боуиери, които са били родени и отгледани в средата на европейския либерализъм. Някои от тях са безработни младежи от издрасканите и западнали предградия на Марсилия, Лион и Париж или бившите фабрични градове като Брадфорд и Лейчистър. Те са последното, най-опасно въплъщение. Те са също драматичен пример на това, което може да бъде наречено враждебна асимилация – интегриране в страна, чиято култура е враждебна към тази на асимилирания. Този вид анти-западно озападняване е илюстрирано от парадигматично втора-генерация вербуване: мобилният млад човек като завършилия университет Закария Мусауи, така наречения 20 хайджъкър, или Омар Кхиям, компютърен специалист и капитан на футболен клуб в Съсекс, Англия, който е мечтал да играе за своята страна, но бе задържан през април 2004 заедно с още осем души за притежание на половин тон експлозиви.

Тези не особено мобилни жители на бедняшките квартали и тези “добре развиващи” се втора генерация имигранти в Западна Европа са точно копие на двата социални типа, които формират базата на ислямистките движения в развиващите се страни като Алжир, Египет и Малайзия: жителите на бедняшки квартали и вярващата буржоазия. Както при атаките от 11 септември, образованите са били склонни да формират лидерска рамка с плебеите, които са осигурили мускулите. Първата генерация аутсайдъри не е разделена от китайска стена от втората генерация инсайдъри; в действителност, първите намират своите воини сред вторите. Сирийският имам от Хофстад е обучавал Боуиери; известният едноок имам Абу Хамза Ал Масри подготвя Мусауи в Лондон. Преди десетилетие във Франция Алжирската въоръжена ислямска група обръща във вярата beurs (родените във Франция деца на северно-африкански имигранти) и ги превръща в джихадисти, които през 90-те тероризират пътниците в един влак. Но след 11 септември, вербовките изглеждат доста по-систематични и стратегически. Ал Кайда се насочва към втората генерация. И ако преди дихадистите са намирали симпатии сред ъндърграунда, сред гангстерите и в затворите, днес те предпочитат да ги търсят в университети, в началните училища и в гимназиите.

Според висши служители на контраразузнаването джихадистите са разширили действията си в Европа след арестите, които последваха 11 септември и след инвазията в Ирак. Осама Бин Ладен сега само окуражава и дава стратегически насоки на множеството относително автономни европейски джихадистки мрежи, които се събират за специфични мисии, атакуват и се разпръскват, за да се прегрупират отново по-късно.

Обикновено тези групи се целят в европейските страни, съюзници на САЩ в Ирак, както се доказа от атентатите в Мадрид, атаките на британски цели в Истанбул през ноември 2003 и също от 30-те грандиозни терористични заговора, които не успяха от 11 септември насам. През март 2004, дни след като шефът на лондонската полиция съобщи, че местна терористична атака е неизбежна, неговите подчинени разкриха заговор, който включваше девет британски граждани от пакистански произход и се натъкна на най-големия от времето на разцвета на Ирландската републиканска армия склад за материали за бомби. Няколко месеца по-късно Скотланд Ярд залови осем втора генерация южно-азиатски имигранти, тренирани в лагерите на Ал Кайда, с радиоактивни бомби, които били предназначени за атака на финансови институции в три американски града.

Няколко хиляди европейски бойци, включително дузина втора генерация холандски имигранти “борещи се със своята идентичност”, съгласно холандските разузнавателни служби, са участвали също в атаките в иракския сунитски триъгълник. Освен това Западна Европа служи като попътна станция за ранените в Ирак муджахидини. Иракската мрежа е част от една широка структура, развита от Абу Мусаб ал Заркауи, заклет съюзник на Бин Ладен и “емир” на Ал Кайда в Ирак. Наскоро отворени документи на испанския съд разкриват, че на среща в Истанбул през февруари 2002 година, Заркауи, очаквайки продължителна война в Ирак, е започнал да крои планове за двупосочен маршрут, по който да се изпращат в Ирак вербувани в Европа младежи, а към Европа да се пращат по всички възможни начини, включително и нелегално, бойци вербувани в Близкия Изток. По време на конфликта в Босна Заркауи активира също така и изградените в Европа спящи терористични клетки.

Главният следовател по тероризма в Милано, Армандо Сапатаро, казва, че “почти всички европейски страни са било докоснати от набирането на доброволци за Ирак”, включително Норвегия, Швейцария, Полша, България и Чехия. Методите за вербовка на иракската мрежа, която се сдобива с оръжия в Германия от гангстерите на Балканите, са подобни на тези, които са свързани с конфликтите в Чечня и Кашмир.

Въпреки че за някои европейци мадридските атаки бяха вододелно събитие, сравнимо с атаките от 11 септември, тези европейци все пак са малко, особено в средите на политиците. Това, което американците разглеждат като европейско самодоволство, е лесно да бъде видяно. Атаките от 11 септември не се случиха в Европа и дълго време опитът на Стария континент с тероризма се разглеждаше главно като форма на криминален проблем, а не като случай на война. Освен това някои европейски висши служители вярват, че мълчаливата политика спрямо Близкия Изток може да им осигури защита. В действителност докато Бин Ладен избирателно атакува съюзниците на САЩ в иракската война, той е предложил временно прекратяване на огъня спрямо онези европейски държави, които стоят вън от конфликта.

С някои изключения европейските власти отбягват сравнително твърдите законодателни и отбранителни мерки, възприети от САЩ. Те предпочитат криминалното наблюдение и традиционното съдебно преследване в така наречената “война срещу терора”. Неспособността на Германия да осъди конспираторите от 11 септември подсказва, че европейската публика, извън Франция и сега вероятно извън Холандия, не е готова за война срещу тероризма.

Новите муджахидини обаче не са само тест за традиционните контратерористични практики; тяхната поява предизвиква също и преобладаващия след Втората световна война манталитет в Западна Европа. Отвращението от нацизма и колониализма се превърна в състрадание към религиозните малцинства от какъвто и да било тип. Първоначално мюсюлманските гастърбайтери бяха посрещнати добре в Европа, благодарение на либералната ортодоксия, която като цяло ги счита за жертви на безправието. В някои страни като Холандия и Обединеното Кралство тази перспектива даде живот на една обхватна форма на мултикултурализъм. Докато увеличаваха надзора, британските власти позволяваха на ислямистките бежанци да изповядват вярата си открито и да разпръскват яростната си пропаганда. Мултикултурализмът всъщност е лицемерен: от една страна той позволява тези държави да изглеждат толерантни чрез даряване на права на малцинствата и същевременно вместо да ги “претопява” в националната култура, той ги отделя от останалата част на обществото.

В действителност пукнатината между либерализма и мултикултурализма се отваря точно когато континентът преживява своята най-голяма промяна в населението откакто азиатските племена се разгръщат на запад в първото християнско хилядолетие. Имиграцията очевидно удря по нерва на националната сигурност, но тя също така повдига икономически и демографски въпроси: как да се справим с очевидно застаряващото население; как да се управлява социалната сплотеност, когато християнството е в упадък, а секуларизмът и ислямът се издигат; дали ЕС трябва да упражнява суверенитет над границите и гражданството и какво би означавало за Европа приемането на Турция в ЕС с нейните 70 милиона мюсюлмани. Още повече, европейските муджахидини не заплашват само Стария свят, но поставят в една непосредствена опасност и Съединените щати.

Появяващата се в Европа опасност застрашава целият свят. Общата заплаха и взаимният интерес на ЕС и САЩ трябва да ангажира медиите, политиците и обществата от двете страни на Атлантика. Концентрацията върху общите заплахи и изготвянето на решенията могат да помогнат на европейци и американци да преодолеят своите последни различия.

Foreign Affairs, July/August 2005

превод със съкращения


Робърт Лейкън е директор на Програмата за имиграция и национална сигурност към Центъра Никсън и нещатен сътрудник на Brookings Institution. Лейкън е автор на Bearers of Jihad? Immigration and National Security After 9/11”.

MTR връзки:

Ако мрачната физиономия на Осама бин Ладен олицетворява за американците най-заплашителния аспект на Исляма, европейският еквивалент може да бъде с лекота мюсюманка с децата си. Европа има ниска раждаемост и застаряващо население. Всичко това, съчетано с непрекъснато растящия брой мюсюлмански емигранти и тяхната висока раждаемост, може да наложи демографска и културна трансформация до две поколения. Въпреки че Европа не е имунизирана срещу ислямски тоталитарни насилия, далечната перспектива на културен порой засенчва непосредствената заплаха от тероризъм.