Media Times Review    Google   
___









време
 септември 2005

Комунизмът и нацизмът – бедствията на века

Тиери Уолтон *


     След колоквиума на тема “Митът СССР в западната култура”, организиран през април 1989 година в Италия от фондацията “Фелтринели”, историчката Ани Кригел изложи някои свои размисли по въпроса за антифашизма. “Представката “анти” – обясняваше тя – би могла да служи за отмерване на периодите в историята на очарованата от добродетелите си революционна левица от нашия век: антикапитализъм и антимилитаризъм в първата четвърт на века, антифашизъм през трийсетте и четирийсетте години, антиимпериализъм от петдесетте до седемдесетте, антирасизъм през осемдесетте...” и още: “Представката “анти” дава на хората сигурност, че притежават най-необходимото и най-ценното, за да бъдат, да съществуват, да оправдаят съществуването си – тя им дава сигурност, че има враг.”
     Комунистическата система винаги е функционирала на принципа на изключването, противопоставяйки “нашите” на “другите”, “приятелите” на “неприятелите”, “добрите” на “лошите”. Този дихотомен и манихейски светоглед имаше свойството да мобилизира благодарение на едно простичко правило: който не е с нас, е против нас. Всички страни, в които бе осъществен социализмът, прилагаха този модел, сякаш бяха част от укрепен лагер (лагер на прогреса, разбира се), воюващ срещу останалия свят. И никога не им липсваше враг, дори ако се наложеше да го намерят в зависимост от политическите интереси на момента.
     Антифашистката политика на Сталин започна през май 1993-та. Хитлер бе дошъл на власт няколко месеца преди това и той трябваше да му се противопостави, но преди всичко бе необходимо да се преодолее изолацията на СССР на международната сцена, както и изолацията на комунистите в различните европейски страни – главно в Германия, където политиката на трайно съглашателство с нацистите бе позволила да се елиминират не само социалдемократическите “врагове”, но и бе извела комунистите на предна линия и улесняваше разгрома им. Време беше да се приложи политиката на “единния фронт” с другите леви сили, която през 1936 година щеше да доведе пък Франция до Народния фронт.
     Митът за СССР като бастион на антифашизма се изгради още през 1933-та, особено във Франция, където бе намерил убежище Вили Мюнценберг заедно с пропагандния апарат на Комунистическия интернационал за Европа. Няма да навлизаме в подробности, но Москва успя да убеди света, че единственият начин да се противодейства на нацизма е да се подкрепи Съветският съюз. Така бе приложена в европейски мащаб комунистическата представа за света като съставен от два лагера, изключващи демократичните страни, към които и Сталин, и Хитлер изпитваха висше презрение.
     Няма спасение извън Москва – не спират и днес да ни тръбят в ушите – до такава степен комунистите успяха да наложат монопола си в антифашистката борба най-напред в умовете, след това в спомените. Последвалите събития привидно показваха правотата им, тъй като германо-съветският сблъсък бе най-кървавият в световния конфликт. И все пак известно е, че извън противопоставянето Берлин-Москва в края на трийсетте години двамата диктатори наистина се опитаха да се разберат за сметка на останалата част от Европа.
     В тази идилична картина германо-съветският пакт от август 1939-та внася известен фалш. Съюзявайки се с дявола Хитлер, Сталин вече не можеше да се прави на ангел – изтребител на нацизма. Историята, такава, каквато дълго ни я разправяха, ще побърза да поправи тази “попътна” грешка и да възстанови единството на мита “Москва – столица на антифашизма”. Пактът ли? Обикновен тактически ход, който по никакъв начин не петнял основната политика. Сталин се опитвал да печели време – през което ликвидирал половината генерали от Червената армия. Бил дори още по-хитър, разбрал се с Хитлер, защото вече не можел да разчита, че демокрациите ще го спрат. И тогава се случило онова, което трябвало да се случи: войната избухнала заради страхливите френски и британски ръководители, които не се доверили на прозорливостта на другаря Сталин – той не подценявал нацистката опасност, това се разбира от само себе си. Тази версия дълго фигурираше във френските учебници, поне до 1983 година. Но и днес отговорността на СССР за започването на войната е все така прикривана. Продължават да се омаловажават тайните клаузи на пакта от август 1939-а, премълчава се и втория пакт, от септември 1939-а, по силата на който СССР оказва решителна икономическа помощ на нацистка Германия, улеснявайки нахлуването й в Западна Европа.
     Съветските архиви не оставят никакво съмнение по въпроса – Сталин не само е бил очарован от съюза си с Хитлер, за да разгроми ненавистния му британски капитализъм, но е и смятал да се възползва от ситуацията, за да ликвидира Полша, както и направи.
     Сталинградската саможертва през 1943-та позволи да се забрави предателството от 1939-а и заличи в очите на западните демокрации ужасяващата съветска действителност. Сталин добре знаел това, пише Василий Гросман във вълнуващата си книга “Живот и съдба”: “Това бе часът на неговия триумф. Бе победил не само сегашния си враг, но и миналото си. Над селските гробове от 1930-а ще порасне още по-гъста трева. Снеговете и ледовете отвъд Полярния кръг няма да проговорят. Той знаеше по-добре от всички на света, че победителите не ги съдят.” “Тази битка – отбелязва Едгар Морен в книгата си “Да плачеш, да обичаш, да се смееш, да разбереш” – бе едновременно най-голямата победа и най-голямото поражение на човечеството през XX век.” Благодарение на нея СССР успя да възвърне ролята си на знаменосец на антифашизма, на непримирим враг на нацизма.
     Единодушието, с което бе оправдан сталинизма заради приноса си към разгрома на хитлеризма, датира точно от това време. Много хора все още вярват, че без Сталин Западът нямаше да успее да ликвидира Хитлер, забравяйки и забележителната американска помощ, оказана на Червената армия (т.нар. заем-наем), и мъченическата смърт на милионите съветски войници, пожертвани от диктатор, за когото човешкият живот е нямал никаква стойност. Не той и още по-малко някакъв свещен съюз, образуван около личността му, спечелиха войната, а волята на един цял народ, пришпорван от терора и от ботуша на командването, което не е оставяло на войниците друг избор, освен да се бият или да бъдат разстреляни, ако откажат да отидат във военната касапница.
     Фактът, че Сталин успя да си създаде ореол на герой от труповете на пожертваните си сънародници, говори много за заслепението на западните демокрации, които при това бяха добре запознати с престъпната му практика. Но нима можеха да направят другояче, без да си признаят, че са сбъркали, като са решили да се отърват от Хитлер с помощта на човек, заслужаващ точно толкова уважение? Подобно признание би ги накарало да преразгледат цялата си политика на съюз с Москва, включително следвоенната, когато малодушно предадоха на “скъпия” си съюзник стотици хиляди войници от Червената армия освободени от Германия, голяма част от които депортирани след това в Сибир. Да приемат тази истина би означавало да признаят, че са били съучастници във военни престъпления.
     Дали трябваше да се избира между добрия Сталин и лошия Хитлер, между лошите кафяви и добрите червени? Или между тоталитарните системи и лагера на свободата – макар думата “лагер” да не приляга особено на понятието свобода? Ако борбата срещу Хитлер беше и приоритет, и морален дълг, трябваше ли само заради това да се идеализира Сталин? Защото едно е да се избере съюз със СССР срещу Хитлер и съвсем друго – да се обожествява съюзникът. Първият избор е мъдър, вторият е нелеп, но именно вторият не спират да ни набиват в главите оттогава в един глас със съветската пропаганда. Вярно, някои като Леон Блум например успяха да избягнат манихейството на епохата, оставайки си активни антифашисти и убедени антикомунисти – поведение не само разумно, но и препоръчително за всеки, който би искал да си спести жестоко разбитите илюзии на Освобождението.
     Отвъд тези факти се очертава основният въпрос на тоталитаризма. След Хана Аренд 1) би трябвало всичко да е ясно, но идеологическата съпротива е твърде силна и все още е трудно да се убедят хората, че нацизмът и комунизмът са двете лица на злотворния Янус на XX век. И единият, и другият произхождат от омразата към буржоазията, и единият, и другият функционират на принципа на отстраняване на негодното – ликвидирането на евреите при нацистите и на класите – при комунистите.
     Дори начините им на функциониране заслужават сравнение. “Тоталитарните движения са масови организации на атомизирани и изолирани индивиди – пише Аренд в труда си “Тоталитарната система”, – защото, за да си осигури абсолютната лоялност на членовете си, тоталитарното движение трябва да е абсолютно сигурно, че те вече нямат обществени връзки, семейство, приятели...” В Германия кланетата през Първата световна война и икономическата криза през 1923-1930 година благоприятстват разпадането на масите, лишават ги от обществени и политически опори, от което се възползва нацисткото движение, за да вземе властта. В СССР триумфът на тоталитаризма бива осигурен от издигането на Сталин. Разпадането на масите се постига чрез организирания глад от началото на трийсетте години, чиято цел е унищожаването на селската класа, след това през поробването на пролетариата посредством въвеждането на трудовите книжки, които превръщат работническата класа в армия от каторжници. От своя страна чистките от 1936-1937 година вече са унищожили елита на Партията.
     Научните претенции на двете идеологии също са сравними. Нацистите говорят за природните закони, за да оправдаят расовата чистота, като се вдъхновяват от механизмите на естествения подбор, така скъпи на Дарвин; комунистите се опират на историческите закони, разработени от Маркс, за да узаконят диктатурата на Партията, тази “еманация на пролетариата”, диктатура, която трябва да доведе до края на класовата борба. И в единия, и в другия случай става дума за “обективен” принцип, чието неизбежно развитие предвещава сигурно бъдеще. Впрочем Енгелс нарича приятеля си Маркс “Дарвин на историята”.
     Но може ли все пак да се сложи знак за равенство между нацизма и комунизма? Не. Между тях съществуват коренни разлики, които обясняват провала на единия и успеха на другия. “Националисти от всички страни, обединявайте се!” – едва ли такъв лозунг би могъл да мобилизира до такава степен, че да стане универсален. Нацизмът претендира, че носи щастие само на част от човечеството (разглеждано през измамната призма на понятието за раса), докато комунистическото послание обещава рай за всички, проповядвайки равенство за всички. “На тези, които нямат късмета да принадлежат към висшата раса – уточнява Франсоа Фюре в последния си труд “Миналото на една илюзия”, – фашизмът предлага избор между безнадеждната съпротива и лишеното от достойнство робство. Болшевишкият деец си поставя за цел освобождението на човешкия род.” Така комунизмът придобива религиозни измерения, което го сближава с юдеохристиянството и му придава онази толкова привлекателна и до днес със своята готовност да понесе всякакви изпитания на действителността духовна сила. “Младежът, устремил се към комунизма, е обладан от желанието за единение – пише в своята статия Жан Даниел. 2) – Младият фашист се опиянява само от властта. Разликата е коренна.”
     Можем ли в такъв случай да си позволим да сравняваме хитлеристката лудост на Холокоста със сталинския терор? Ремон Анри, когото не бихме заподозрели в безразличие към проблема, установява все пак връзка между двете злини, когато става дума за идеологическото им измерение. “Двата крайни израза на същността на сталинизма и нацизма – голямата чистка и унищожаването на евреите – на пръв поглед нямат нищо общо – пише той в “История на XX век”. – От една страна, индустриалното убийство на милиони беззащитни същества, от друга – затварянето на милиони хора, избиването на стотици хиляди съветски граждани, някои благосклонни, други враждебни към режима, някои избрани измежду привилегированите, други – измежду селяните и работниците. Може изразът “нищо общо” да е прекален – и в двата случая властите действат по силата на определена идеология, на определена метафизична представа за съвкупния исторически свят.” С други думи, тоталитарната логика обяснява абсурдността на престъплението, от една страна, и размерите му, от друга. Но ако направим емпирично измерване и сравним сравнимото, тоест броя на жертвите, а не качеството им, ясно е, че везните не се накланят в полза на комунизма.
     Тук още веднъж се докосваме до едно от табутата на съвременната историография, а именно, че да се говори за милионите жертви на комунизма, би значило да се омаловажават престъпленията на Хитлер (дори да се отрекат, защо не), сякаш жертвите на единия режим са способни да прикрият жертвите на другия. “От няколко години присъстваме на мощно движение за преразпределяне на ролите и отговорностите между нацизма и комунизма – със съжаление заявява Франсоа Бедарида, дългогодишен ръководител на Института по история на съвременността. – И няма как да не забележим общата посока, която следват всички тези опити да се намалят, притъпят, дори понякога подценят реалните измерения и значението на националсоциалистическата система, да й се създаде някакъв неясен, анемичен образ, бих казал, само и само по-добре да не се очерни комунистическият тоталитаризъм.”
     Жертвите на Гулаг не биха могли да заличат спомена за жертвите на Холокоста. Да се смята обратното, би било проява на глупост от същия характер като доброволната амнезия, благодарение на която комунистическият ужас се премълчава заради нацистките престъпления. “Когато напълно забравяме комунизма, ние ясно си спомняме нацизма, и обратно, докато обикновената и точна памет е достатъчна, за да осъдим и единия, и другия” – казва Ален Безансон пред колегите си от Френския институт. Очевидно е, че мъртвите не могат сами да се изключат един друг, освен ако не се опитваме да ги манипулираме, тях, които са ни толкова нужни в опитите ни да обхванем неописуемото – човекоубийствената лудост на тоталитарните режими през нашия век.
 
Забележки:
1) Хана Аренд (1906-1975) – американска философка от германски произход, авторка на редица трудове, анализиращи природата на тоталитарните общества и революцията.
2) Жан Даниел (1920) – изтъкнат френски журналист и публицист, автор на романи и автобиографична проза, главен редактор на “Нувел обсерватьор” – списанието на ляво настроените интелектуалци във Франция.
 
Текстът е публикуван в списание "Факел"
 

Тиери Уолтон е роден през 1951 година в Абиджан, Бряг на слоновата кост. Завършва социология в Сорбоната. Като журналист във вестниците "Либерасион" и "Поан" пътува често из страните от бившия социалистически блок, включително и в България. Първата си книжа "Западът на дисидентите" издава съвместно с Кристиан Йелен през 1979 година. Особено нашумява с изследванията си "КГБ във Франция" (1986), "Голямото вербуване" (1993) и "Франция под влияние. Москва-Париж: 30 години тайни връзки" (1997). Публикуваният текст е от книгата му "Забранената история" (1998).